Мъжът,
с когото се събуждаме в едно легло,
не е онзи,
на когото приготвям вечеря.
Вечерният мъж идва ненавреме,
самоотвержено се бори с ключалката,
не разпознава чехлите си,
спори с последните новини.
По време на безкрайните му монолози
(докато се опитва да ме люби)
изплуват най-тъмните ми страни.
Не познавам вечерния мъж.
Съмненията идват от Теа, която му говори:
"очичките казват че им се спи
и коремчето казва че му се спи
и коленцата и всичкото ми казва
че му се спи лека нощ тати"
Никой не помни да е виждал вечерния мъж.
Този от сутринта
излиза от съня с бавна усмивка,
така непохватен
когато налива първото си кафе,
толкова крехък,
и докато ни маха за довиждане
от терасата,
на път за детската градина,
ми се иска да му изкрещя
колко още го обичам,
но това едва ли би имало
някакво значение
сред префучаващите коли на кръстовището.