брой 31, 15.10.2002          

Епос

Миризми

Милен Спасов

Близостта на Балкана бе сложила своята усойна меланхолична усмивка върху челото ми. Слънцето изгряваше около обяд (11.30-12.00) и залязваше рано след обяд (към 16.00 часа). Аз съм октомврийско бебе - дошъл съм на този свят в края на десетия месец от годината, на 29 октомври. Родил съм се с предчувствие за зима, с предчувствие за безвъзвратно изминала пролет и лято, с предчувствие за сковаващи ледове и близък край, с ипохондрични страхове и мрачни прозрения.  

Първата миризма, която помня, бе миризмата на... риба. Имаше сняг. Мама ме бе извела на разходка. От комините на къщите излизаше пушек, а аз се чувствах обичан и важен. Аз бях центърът на света. Тогава много сънувах - и до днес обожавам фантасмагоричните привидения и сюрреалистичните калейдоскопични картини и образи. Още повече, че когато си 4-5-годишен, разликата между реално и фикция е много тънка и подвижна.  

Първото ми любовно детско увлечение носеше името Емилия. Дъщерята на единствената селска бръснарка, която тогава се помещаваше в Банята. Тя (Еми) имаше дълбоки и топли очи, смееше се с повод и без повод вливаше в меланхоличната ми кръв цветни сънища и шарени като дъга мечти. Когато детските възпитателки не ни наблюдаваха, ние се събирахме или в моето, или в нейното легло и си разказвахме чудни небивалици, окъпани в светлината на идиличния уют на детската градина.  

Един приятен пролетен ден убих една лястовица. С ръка. С камък. Стана без да повярвам дори в точното си попадение. Направих го съвсем небрежно, без умисъл. Но раненото лястовиче за своя зла участ попадна право в течащите води на минаващия в близост до нашата къща канал. Вярвайте ми, всичко е истина! Всички селски поверия, всички бабини деветини са истина! След няколко дена целият, цялото ми лице и особено бузите ми се нашариха с... лунички, които постепенно с времето избледняваха и най-накрая, след дълги години, съвсем изчезнаха. Заприличах на Тимур (особено популярен тогава) без неговата команда.  

Родът на баба ми е безброен. Всяка събота и неделя бащиният ми джинс - всички лели чичовци, калековци, стринки, вуйни, братовчеди и прочее родственици - близки и далечни - по покана и без покана се изсипваха на гости у баба ми. Всички до един - преселници от Гръцка Македония - буйна кръв, с много разклонения: идващи всеки уикенд - точни като жп разписание. Баба ми ги гощаваше с нечовешки лютиви кюфтета и яка високоградусова селска ракия и салати с много подправки и пиперливи люти подбалкански чушлета. Тази глъч ми беше чужда, неприятна, непонятна и омразна. На дядо ми - също. Без обяснения - когато ни дойдеха гости - като класически темерут (поляците му казват od-ludek, тоест който страни от людете) се прибираше в своето подземно прибежище и запазен кът, където се заемаше настървено да чете за приключенията на Марко Поло, за голямата Китайска стена, за Пътя на коприната, за любовта, за омразата, за Великите географски открития, за ацтеките, които ритуално са изтръгвали живи, туптящи човешки сърца, за Колумб, за император Клавдий, за разпнатия Христос, за Америка; той пътуваше с полярния кораб на капитан Немо и на капитан Хатерас, тръпнеше и се вълнуваше като дете от срещата си с Конника без глава и Говорящата кожа, с Оцеола и Поразяващата ръка. Четеше безразборно. Всичко: вестници, списания, книги. Особено книги. Криминалета, съвременни разкази, наивни френски любовни и приключенски романи, западноевропейска класика, древногръцки легенди и митове, приказки, особено тези за Хитър Петър, габровски поговорки, шеги, фолклор...  

Дядо беше хлебар. Правеше хляб. Работеше нощем. Във фурната до нас. Ръцете му бяха винаги подпухнали от горещите пещи и нощви. Дядо беше великолепен готвач; правеше най-хубавите мекици, баници и кифли в целия свят.  

Аз обичах дядо. Аз обичам дядо. Когато си говоря със среднощната тишина, тази скъперница и ревнива пазителка на световните тайни и мистерии, когато в многобройните ми безсънни нощи се вслушвам в енигматичното безмълвие на звездите, аз чувам дядо да говори: "Е, как е момчето ми. Обичаш ли морето. Возихте ли се в ЛОДКА-ЗА-РАЗХОДКА?" Винаги така ми казваше, след като всяко лято нашите ме водеха с тях на море.  

Друг път тишината се разтваря и от нейната утроба виждам вълшебната усмивка на дядо, който, шегувайки се с мене, с малкия Милен, се майтапи със строгия майчински надзор, упражняван тогава над мен: "Ех, момчето ми - на теб ти трябва една такава майка: да отвори още сутрин широко врата и да ти кресне: бягай, марш - играй и до довечера да не си се прибрал. Бягай, играй до премала и чак тогава се прибирай!"  

Много обичах с татко, а някой път и с мама да ходим през съботните или неделните дни на баня. Варварските бани! - беше цяло приключение за мен: безброй стръмни завои нагоре по велинградския път, по усойното, каменисто планинско шосе; мирис на липа, подземният грохот на Чепинската река, изоставена крайпътна воденица, готически и девствени скалисти пейзажи, изваяни стилно и страховито от майката Природа.  

Баня: голи хора, с гласове като от царството на Хадес, мистични изпарения и пари, които говореха и шепнеха на непознат език и идваха сякаш от подземните селения на света на сенките и едно страшно любопитно малко хлапе, което с широк откривателски поглед жадно попиваше всичко, което виждаше и усещаше. Аз - едно голямо любопитно Око и Ухо.  

Един, а някой път и два пъти в месеца в село идваха да ме видят две вълшебни създания, които ми носеха бял шоколад и топли ласки, които обичах повече от всичко на света, а и те мене повече от всички други внуци - моите баба и дядо - родителите на мама, които идваха чак от обгазения с газ, прах и сажди град, от града на Пеньо Пенев и център на бригадирското движение в България, от града на моето ИСТИНСКО детство - от Димитровград, където леля ми, която умря от рак, ми правеше салата от краставички-прасенца, които за очички имаха зърна от черен пипер.  

Първото ми колело, първата ми "лека кола" Москвич с педали, първото ми сериозно стомашно разстройство, първата ми пушка - тръба за фунийки: всички лоши и хубави неща, които ми се случваха на "обетованата земя" на моето Детство - се случваха Т А М. Това ТАМ ми е дори по-скъпо от родния Пазарджик.  

Пазарджик! - какво може да ти даде безплодната и прозаична блудкава мъгла, прегърнала без обич чернозема на безкрайно равната и скучна Тракийска низина, освен дъждовни спомени и нелепа монотонност, пълзяща като уморен охлюв върху счупени стъкла...  

Първите седем години ми... "липсват", както бяха се пошегували с мен навремето едни надути градски хлапета, възпитани в строг еснафски дух, защото съм ги бил прекарал на село. О, как обожавам здравия си селски корен, тази дълбоко мистична и трагична македонска кръв - една четвърт от кръвообращението ми е неконтролируемо, тъмно, диво, непокорно - неизследвано и страховито като тъмен вир в дъждовна нощ.  

Пазарджик! - прокажено място на бездуховни твари, дефектни издънки на племена с развалена кръв, прилични на тракийски гробници, зловонен вятър, скучно слънце, една жп гара, една автогара , много цигани, малко живи хора... Продавачи на развалено месо и на вкиснато мляко, жалки сеирджии, мъртви като сенки на насекоми с дъх на парафин... Пазарджик! - пазар на карантии и мъртви котки; сборище на бездомни песове и чаршийски еснафи с малък мозък и големи претенции...  

Град, в който нищо не се случва - освен ако се е случило някога!