Вестник "Литературен вестник"

Кен Уилбър (р. 1949) е американски мислител, наричан от критиците "Айнщайн в изследванията на съзнанието". В своята "интегрална философия" той успява да синтезира духовни практики, психологически изследвания и социална теория от всички епохи, от Изток и Запад, конвенционални и контракултурни: един опит, както той го нарича, за полагане основите на световна философия, организираща в цялостна, но отворена система за възможно най-голямо количество истини. Тази, нека я наречем философия на съгласието, оперира, освобождавайки истините от властовите им претенции да бъдат абсолютни и поставяйки ги в един плуралистичен, но същевременно интегративен контекст. Голяма част от последните работи на Уилбър е насочена срещу екстремния постмодернизъм и неговия радикален, релативистичен плурализъм, блокиращ всяка универсалистка интуиция и дегенериращ в циничен нихилизъм. Настоящият откъс е от масивното му произведение Sex, Ecology, Spirituality (Boston, Shambhala, 2000) и въвежда проблематиката на феминизма в исторически контекст. Еволюцията на обществата, твърди Уилбър, е комплексен процес, осъществяващ се едновременно в поне четири измерения - поведенческо, техно-икономическо, културно и индивидуално-психологическо. Така например светогледните пространства се разгръщат в последователност, паралелна на развитието на средствата за производство и затова Уилбър говори за събираческо-архаични, градинарско-магически, аграрно-митически, индустриално-рационални и информационно-екзистенциални общества. Всяко следващо ниво е увеличаване на интегративния капацитет вследствие от някаква исторически сложила се диференциация. Дефиниращата характеристика на модерността в този смисъл е едно разграничаване на биосферата и ноосферата, дотогава неразличимо смесени, едно отчленяване на простото физиологично оцеляване от сферата на разума, която надхвърля биологичната съдба, но я включва като необходима своя съставна част. Единствено в този процес женските движения стават генеалогически възможни, не и преди това, както би се искало на голяма част от съвременните феминистки теории. В неосъзнатия си романтизъм те търсят в миналото, и по-специално в ранноземеделските (градинарски) общества, социалния рай за жената. Заинтересованият читател може да се обърне към преведената на български "Кратка история на всичко" (София, "Лик", 1999).

Някои либерални феминисти чувстват, че всяка сексуална диференциация или асиметрия се дължи изключително на мъжка доминация. Много радикални феминисти, от друга страна, приемат и силно одобряват асиметрията между мъжката и женската ценностна сфера (които те приравняват съответно с действеност и общност), и подтикват обществото да прегърне повечe от втората и по-малко от първата. Социалните феминисти са склонни да гледат на сексуалните различия като възникващи от различните технологии и начини на производство и балансиращи се с процеса на хуманизиране на капитализма.

Нуждаем се от съгласие и примирие в тези джендър-войни.

В джендър-изследванията и изучаването на половите различия се изисква преди всичко установяването на набор от константи, разпознаващи определени строги разграничения по функция (жените раждат и кърмят, а мъжете имат умерено предимство по отношение на физическата сила и мобилност). Тези прости различия не изглеждат толкова важни днес, но исторически и праисторически те са едни от най-съществените и определящи фактори в цялата ни култура.

Когато например бива изобретен тегленият от животинска сила плуг, който заменя мотиката (преход от градинарска към аграрна модалност), се осъществява масивен обрат от предимно женска работна сила към предимно мъжка работна сила, почти изключително поради факта, че плугът, за разлика от мотиката или пръчката, е доста тежко оборудване. В градинарските общества жените произвеждат около 80 процента от хранителните ресурси (и следователно споделят публичната власт с мъжете); една бременна жена може да се справя с ръчно управляваната мотика, но не и с ралото. С неговото изобретяване на практика цялата продуктивна сфера бива завзета от мъжете, матрифокалните начини на производство отстъпват на патрифокалните, а фигурите на управляващите божества се превръщат от Велики майки във Велики бащи.

(Пеги Санди убедително показа, че преобладаващите женски божества се появяват почти изключително в градинарските култури - около една трета от тях имат само женски божества, а друга една трета едновременно женски и мъжки - докато абсолютно всички аграрни общества имат само мъжки божества. Там, където жената работи с мотиката, Бог е Жена; там, където мъжът работи с плуга, Бог е Мъж. Дали тези божествени фигури са просто странични продукти на икономическите процеси, или отразяват нещо по-трайно?)

Феминистките изследователи като Джанет Шафец посочват, че при жените, участващи в тежката оран, съществува много по-висок процент на спонтанни аборти и следователно тяхно генетично предимство е да не се занимават с това. Този аспект на прехода от матрифокално към патрифокално с основание може да бъде приписан не на някакво потисничество или мъжка доминация, а на взаимно решение от страна и на мъжете, и на жените, пред лицето на един набор от природни дадености.

Тази първоначална диференциация по функция е могла да бъде (и в много случаи наистина е била) превърната в диференциация по статус: мъжете доминират в публично-продуктивната сфера, а жените са изтикани в частно-репродуктивната сфера. Това, което изследваме, е преминаването на тези естествени диференциации в дисоциации (и екстремални сексуални поляризации), които ощетяват единия или другия пол (а най-често и двата) - във всяка от епохите/нивата/структурите, които ще разглеждаме и в които ще възникват всички сексуални поляризации.

Преди шестнадесетото-седемнадесетото столетие на Запад няма пълна диференциация на ноосферата и биосферата. С настъпването на диференциацията ролите на мъжете и жените вече не са необходимо или автоматично детерминирани (или силно повлияни) от биологичните фактори (като физическа сила/мобилност и раждане/отглеждане), които до този момент в историята са доминирали не само в отношението на мъже към жени, но и на мъже към мъже.

Ако за момент просто се съгласим с радикалните феминисти, че "женската ценностна сфера" подчертава общността, сега тази ценностна сфера може да бъде разграничена от изключително биологичното възпроизводство и да започне да навлиза в света на действеността и продуктивността, в света на "мъжката култура", докато запазва корените си в богатството на репродуктивната сфера. Колкото повече еволюцията надскача биосферата, толкова повече жените могат да участват и в двата свята (ноосферно-менталния и биосферно-фамилния), защото в света на разума физическата сила е ирелевантна.

С други думи, при диференцирането на ноосферата и биосферата жените могат да станат агенти също и в ноосферата (исторически агенти), продължавайки да бъдат заземени в биосферата. И това обръща ролите, които мъжете и жените са играли до този момент в историята. Досега мъжката и женската сфера са били интегрирани от поставянето на мъжа в семейството чрез ролята на бащата (като биологичен агент); сега вече те могат да бъдат интегрирани - налага се да бъдат интегрирани - чрез поставянето на жената в публичната сфера (като ноосферен агент).

В този смисъл, в настоящото историческо време - в днешния свят - само и единствено ролята на жената като исторически агент може да прехвърли мост между двете ценностни сфери, докато в цялата дотогавашна история посредническата функция по необходимост се пада на мъжа като баща (тази "фамилизация на мъжа" е моментът, който Хабермас въвежда в дискусията ни).

Вярвам, че единствено по този начин можем да поддържаме иначе парадоксалната и конфузна истина, често накърняваща претенциите на феминизма за "женско освобождение" - единствено по този начин можем да твърдим едновременно и че жените сега се отварят и започват да се нуждаят от освобождение, и че досега не са действали по несвободен (и наивен) начин. Широкоразпространената поява на женските движения през седемнадесети и осемнадесети век се случва именно защото биосферата и ноосферата са най-накрая диференцирани. И това неизбежно означава, че споменатата поява не е толкова отмяната на едно гадно състояние на нещата, което лесно е могло да бъде различно, колкото възникването на едно изцяло ново състояние на нещата, което е в значителна степен безпрецедентно.

Това, което е удържало и жените, и мъжете в тесните им биологични роли, е еволюционният процес, който сам по себе си до съвсем скоро е бил заземен в биосферата, и който едва напоследък започва да отмахва от двата пола подобно ограничение, необходимо навремето, но сега демодирано; водещата роля в тази еволюционна трансформация най-лесно може да бъде поето преди всичко с допускането на жената до културна активност, а не само до фамилна общност (точно както с предишната интеграция, фамилизацията на мъжа, той е бил допуснат в семейната общност, а не само в културната действеност).

Това е новата интеграция, необходима сега в социален план. Поставянето й в еволюционен контекст ще ни позволи да заобиколим стандартната и безполезна реторика, че мъжете са репресивни свине от ден първи и неизбежните импликации, че жените са заспали овце.

Ако гледаме на биологически диференцираните роли на двата пола като на нещо, наложено на жените от мъжете, трябва да предположим пълното освинване на мъжете и тоталното изглупяване на жените. Да допускаме по инерция, че функционалната диференциация е резултат от доминация, означава автоматично да дефинираме определена група като жертви, което неизбежно и необратимо обезвластява тази група в самия ни опит да я освободим.

Ако обаче и двата пола са действали предимно в лицето на определени биологични дадености, и ако тези дадености вече не са основни детерминанти, тогава и жените, и мъжете се нуждаят от освобождение. "Патриархатът" не е нещо, което е можело лесно и просто да бъде избегнато или заобиколено (навсякъде, където еволюцията се придвижва отвъд мотиката, патриархатът я придружава). Ако избягването на патриархата е било възможно, тогава мъжете наистина са свине, а жените - овце. Патриархатът обаче трябва да бъде не преобръщан, а надживян: това освобождава мъжете от вината, а жените - от глупостта.

Това ни дава възможност да видим истинската причина на съпротивата, за жалост издигана срещу днешния феминизъм. Не става въпрос за съпротива срещу отмяната едно на хилядолетно мъжко потисничество и женска наивност, а за съпротива срещу възникването на изцяло нова структура на съзнанието, която, диференцирайки за пръв път в историята ноосферата и биосферата (и с това, между другото, създавайки феминизма), се намира сега в процес на отчаяни опити да интегрира мъжкото и женското в това радикално ново световно пространство. Това е, от което много мъже и жени се страхуват и бягат.

Наистина съществуват форми на репресия и поробване, но те трябва да бъдат съдени не в хоризонта на днешните структури на съзнанието, а от позицията на предишните. Вътре във възможностите на дадена структура ние отсъждаме за степента й на непристойност: оценката ни трябва да бъде стадийно-специфична и стадийно-подходяща. А това означава, че трябва внимателно да реконструираме понятието за репресия в този смисъл, защото, ако нещо не е могло да възникне при дадени обстоятелства в определено време, тогава "невъзникването" не може просто да бъде безцеремонно приписано на потисничество. Ако широкоразпространеният феминизъм не е могъл да възникне преди диференциацията на ноосферата и биосферата, тогава несъществуването му в по-ранните култури не е резултат от репресия, а от недостатъчна еволюция и това е съвсем различна история: жените не са слаби и невежи, а мъжете не са безчувствени мърлячи.

Когато биосферата и ноосферата са най-после диференцирани, биологията престава да бъде съдба. Жените могат да започнат излизането си от биосферата и навлизането си в ноосферата, въпреки цялата съпротива срещу това ново положение. (Битката трябва да бъде водена с всяко раждане, а съпротивата присъства в различни форми както при мъжете, така и при жените. Това ново състояние на нещата е трудно за всички, именно защото изоставя определеността и комфорта на биологичните дадености.)

В хода на историята и праисторията на човека ще са необходими три или четири изумителни културни трансформации, за да се изкачи над и отвъд тази биологична съдба. (И всяка стъпка ще има своите собствени и съвършено нови форми на патология и дисоциация, които трябва да бъдат договорени - понякога не толкова успешно.)

Бележка и превод със съкращения от английски Иван Мурджев

Градинарство и феминизъм