брой 9, 12.03.2008          

Соцреализмът и Другите

По следите на българския литературен социализъм около 1956 година

Иван Станков

Априлският пленум е кадрови отклик на ставащото в СССР след ХХ конгрес. Освен партийното измиване на ръцете и разпъването на партийния водач Вълко Червенков върху кръста на култа към личността, пленумът пуска в теоретическо обръщение и термина догматизъм. От политическото си родно място той лесно емигрира в областта на изкуството, където изобщо „измите” добре се харчат. Догматизмът се оказва много важен и удобен за литературата. Удобството му се състои в това, че морфологията му имитира названието на литературно направление или литературно течение, доминирало в националната литература от 1944 до 1956 година. Ако литературната история започне да дава имена на анонимните десетилетия, нищо чудно да използва именно този термин за обозначаване на дванайсетгодишния период след Девети септември. Хитростта на партийната интерпретация се състои във факта, че тя чете догматизма като деформация, като изкривяване на иначе „принципиалната” непогрешимост на системата. Литературната история обаче ще трябва да отчете, че догматизмът, роден от железните принципи на социалистическия реализъм, си е завършена система от правила, по които трябва да се прави литературата, след това по същите правила да бъде контролирана тя и в съответствие със същите правила да се санкционират отклоненията. В държавата на литературата социалистическият реализъм е и законодателна, и изпълнителна, и съдебна власт. Трудно е да бъде изведена една идеологическа в основата си доктрина до нивото на естетическа. Факт е обаче, че тези години раждат камари от книги, забравени днес, но иначе идеално вписващи се, идеално отговарящи на изискванията на социалистическия реализъм, негова съвършена художествена реализация, негова достойна и подобаваща литературна практика. Ако след време се появи някакъв неоструктурализъм, ще може да бъде възстановена цялостната конструктивна формула, която, подобно формулата на Вл. Проп за вълшебните приказки, ще може да опише всеки един класически сюжет на социалистическия реализъм. Защото всички тези книги имат една и съща морфология и историческите корени на тяхното сходство са в утилитарния и дидактичен характер на литературата, наложен безкомпромисно от новата власт. Силните книги на наближаващото десетилетие на шейсетте години са практически отказ от диктата на социалистическия реализъм и най-вече от основополагащия принцип на партийността. За пример могат да се вземат някои от емблематичните книги в областта на разказа – „Свирепо настроение” на Йордан Радичков, „Корените” на Васил Попов, „Диви разкази” на Николай Хайтов, „Родихме се змейове” на Йордан Вълчев, „Осъмски разкази” на Георги Мишев.  

Като клише в литературно обръщение догматизмът запазва и напомня настоятелно политическия си характер, като по този начин оневинява в известен смисъл самата литература до 1956 г. Без да си дава сериозна сметка, че демократическият централизъм, издигнат като върховен принцип на партийното строителство в БКП, по условие обслужва механизмите на Култа, политиката прикача догматизма към култа на личността и му придава някакъв индивидуален и случаен характер, частно отклонение от принципно вярната система, непредвидена деформация, лесна за отстраняване.  

За литературата става вече лесно да заключи, че догматизмът няма системен характер, че е дело на отделни конкретни писатели и на свой ред започва да мимикрира борба с него. Догматични неща са писали всички, които изобщо са писали, за да публикуват. Не са писали догматично само замълчалите и непрописалите, утрешните млади. Има някаква булгаковска гротеска в сладострастието, с което довчерашните конюнктурни лакировчици на действителността употребяват термините „конюнктурчик” и „лакировка”. Цялото писателско войнство се събужда невинно в новата ситуация след пленума и започва яростно зъбене срещу стената с липсващия портрет на тирана. По-раншните безобидни междуличностни нападки сега се ориентират тематично към догматизма. В тази материали се усеща уютът на колективността, топлината на всеобщото грехопадение, в което никой не е подминат и всички вкупом отново трябва да се изкупват. Ето една извадка от отрицателна статия на Богомил Нонев на цяла страница в Литературен фронт по повод книгата на Борис Делчев „Мъките на реалиста”: „Книгата на Борис Делчев дава възможност да се говори за много и различни въпроси, свързани със състоянието, задачите и бъдещето на литературната критика. Тя доказва, че дори у един критик, който е бил съзнателен борец срещу догматизма, догматичните влияния въпреки всичко са проникнали в неговите съждения за литературата. Тепърва ние ще трябва да изживеем тази болест на времето, която нанесе толкова много поражения върху нашата здрава литературна мисъл, затвори очите ни за литературно жизненото и ни внуши критерии, които носеха строг катахизисен характер. Тази болест на времето отминава. Но за да бъде окончателно премахната, трябва да открием пораженията й у всички нас – писатели, критици литературни историци и естетици” (Нонев 1956). В редица отношения Б. Нонев е прав. В едно обаче греши със сигурност. Тази болест „на времето” не отминава. Или поне няма да отмине толкова бързо, колкото му се иска на него. Догматизмът не е болест на времето, а на догмите. Догмите не се сменят, нищо в тях не се променя, дори напротив, започва яростна битка за социалистическия реализъм в неговия чист ленински вид. В Югославия, Полша, Унгария и донякъде в Чехословакия той е остро атакуван. Тук е яростно защитаван, без да е заплашван публично. Литературната продукция и слабите литературни резултати се осмислят не като плод на социалистическия реализъм, а като отклонения, като малформации, като резултат от несъблюдаване на ленинските норми в литературата. Ако тези норми бъдат възстановени, всичко ще си дойде на мястото и растежът на литературата ще бъде гарантиран. Партията точно това иска. Трябва да го поискат и писателите. Поне така става в СССР. Ето пасаж от редакционната статия на Литературная газета „Живот и литература”, препечатана в Литературен фронт: Няма съмнение, че тъкмо с култа към личността са свързани такива уродливи, възникнали в литературата явления като безконфликтността, лакировката на действителността, нейното благосклонно и идеалистическо изображение (...) Решенията на ХХ конгрес на КПСС разкриха пред всеки писател безгранични перспективи на творчеството. Странно е, че в такова време се намират хора, които забравят за партийността на литературата и под маската на грижи за творческото многообразие зоват към приемане на всичко и всеопрощение.... Няма съмнение, че на тези хора им се ще да размножат всевъзможни школички и концепции и съвсем не се грижат да развиват и обогатяват единствено научната марксистко-ленинска теория на литературата. Наред с лекомислените демагози срещат се и такива, които явно пеят по чужд глас: литературата, де, не трябвало да бъде „слугиня на политиката”.Подобни назадничави настроения пречат на делото, пречат на изкуството и винаги ще получават съответен решителен отпор. Съветската литература беше, е и ще бъде силна със своята партийност, със своята пряка връзка с политиката на Комунистическата партия и на съветската държава (Лит. фронт 1956, 20).  

Не са една и две статиите в българския литературен печат, които преповтарят постановките за култа към личността като единствен, основен виновник са литературните несполуки. Всички останали негативи са вторични, производни величини от култа към личността. В основата си обаче партийната и литературната политика са били верни: „Въпросът тук не се свежда само до конкретните указания, писма и документи, подписани от др. Вълко Червенков, в които много от постановките са верни и сега, защото са партийни постановки…  

Би било неправилно съюзните и партийни ръководители да се упрекват за това, че са провеждали единствено политиката на култа към личността. Провеждана е политиката на партията, която не е била и не може да бъде „чужда политика в нашата литература”, както твърдят някои. И в областта на литературата политиката на партията беше правилна. но тя щеше да даде значително по-богати резултати, ако не бяха неправилните методи на работа, произтичащи от култа към личността” (Редакционна, ЛФ 1956, 29). Скачена за политиката, литературата у нас се държи доста адекватно на ситуацията. Не надига глава в защита на естетическата си природа, дори напротив, снишава се пред наближаващите политически събития. Три месеца след пленума при прегледа на литературната продукция за 1955 г. се отчита, че през цялата година не е излязъл нито един роман на съвременна тема. Очертават се две основни групи причини, разделени в тогавашния дух на обективни и субективни. Най-важната обективна причина се крие в „бурната изменчивост на живота”, а субективната – в „продължителното господство на култа към личността”. Доколко втората причина има субективен характер е теоретически въпрос. Все пак е твърде прозрачен стремежът да не се формулира партийна вина, да се заобиколи и да се премълчи вината на партията, чийто принцип на вътрешно изграждане – принципът на демократическия централизъм – обективно създава условия за култ към личността и преди, и след Априлския пленум. Да се снемат причините за ситуацията до нивото на отделната личност, до отделния индивид е поредното мълчаливо цитиране на добрия стар стих, че партията е права, когато съгреши дори. Затова навярно Яко Молхов, който на въпросния преглед на белетристичната продукция изнася доклада за романа, се удивлява горчиво: „И как не се намери нито един писател, който да се облегне на жизнения материал, да разкрие неговите обективни закономерности, а не да приспособява живота към „тезите” и формулировките, които, както стана ясно на ХХ конгрес на КПСС и на Априлския пленум на ЦК на БКП, се оказаха погрешни...” (Молхов 1956). От тук би могло да се направи заключението, че партийните „тези” и „формулировки”, правилни или погрешни, приложени към литературата, вече имат обективен характер за нея, поради подчиненото й положение. Дори фактът, че „нито един писател” не е преминал санкциониращата им бариера, мирише откровено на обективност.  

Не са оптимистични констатациите и на Богомил Нонев, който изнася доклада за късите белетристични форми. И той отчита пресиращото действие на „страха от задълбочаване”, на безпроблемната употреба на зададените схеми, на удобството, което те създават. Новите условия, настъпили след ХХ конгрес и след Априлския пленум авторът определя като „обективни”. Това също е форма на мимикрия. Излиза, че всички негации имат субективен, а всички позитиви – обективен характер. Не е възможно в крайна сметка едни и същи условия за една нощ да сменят своята природа.  

Все пак Богомил Нонев е първият, който в очертаване на краткосрочните задачи формулира необходимостта от промяна във формите на разказването: „Ние се задоволяваме с традиционните разказни, композиционни и пр. форми, пък дори и тук не се задълбочаваме. А развитието на литературата изисква развитие и на художествените форми. Трябва да се търси нова художествена форма, нова организация на художествената мисъл, нов диалог, та дири и нов, освежен словоред” (Нонев 1956, б). В следващите няколко години ще се окаже, че това е най-трудната за усвояване територия. Продължавайки да бъде притисната от правилата на социалистическия реализъм, литературата ще окаже много сериозна съпротива тъкмо срещу формалните иновации, ще даде решителен отпор на експериментите в областта на разказването. Тъй като нещата, които трябва да се направят, вече са направени другаде, предимно на Запад, всички по-смели и по-очевидни експерименти ще бъдат обявявани за буржоазно влияние и упорито отхвърляни в продължение на години. И в поезията процесите никак не са лесни, но в прозата съпротивата е направо яростна. За най-твърдоглав експериментатор ще бъде обявен Васил Попов.  

Неформалните дискусии по въпросите за формата явно са стигали до кардиналния въпрос за творческата свобода, който в другите страни от социалистическия лагер взема застрашителни размери. Тук, у нас, никъде в писан текст не е поставяно под съмнение партийното ръководство на литературата. И все пак не една редакционна статия предвижда превенция на съмненията: „Правдиво, с високо майсторство да се отразява животът, да се създава идейно-политически наситена литература, която да служи на народа, на партията и социалистическата държава – това са все задължения…А що се отнася до творческата свобода на писателя, тя трябва да се диктува от неговото дълбоко съзнание, от неговото чувство за отговорност в обществената и творческата му работа, от високите му граждански и партийни задължения към народа, който изгражда днес своето бъдеще.  

Немарксистките разбирания на свободата на някои членове на писателската партийна организация – макар и те да са единици – водят в крайна сметка до отричане ръководната роля на партията в литературата.” (Редакционна, ЛФ 1956, 29). Налагащото се разбиране за творческата свобода е всъщност агресивно потвърждаване на досегашното схващане. От писателя се иска съзнателно, доброволно, с радост и с дълбоко убеждение да приеме партийната правда и да я облича в „правилни” (тази дума също става любима за няколко години напред) герои и сюжети.  

Във връзка с проблема за творческата свобода се огласява и проблемът за героя в литературата. През цялото време от 1944 до 1956 той е в желязната аура на „народността”. Героят на литературата трябва да бъде човекът от народа. Тъй като трябва да служи и за вдъхновяващ пример, то една от най-удобните фигури е тази на партийния секретар. Предъвквана в стотици сюжети, тя става схематична, обезкръвена и безжизнена поради своето съвършенство и е най-сполучливият превод на култа към личността в литературата. Лакировката на действителността, за която толкова се говори в литературния печат, е последица от предварително зададената конструкция на този идеален герой. Тъй като съвършеното е винаги единично и постигнато веднъж, не може да бъде повторено, то в границите на този тип образ разнообразието е изключено и в кратко време се натрупва сума от еднаквости. Но тъй като става дума вече не за системата, а за конкретни детайли, литературата може да си позволи да бъде по-критична: „Нима не като една от вредните последици от култа към личността трябва да характеризираме тривиалната схема на образа на партийния секретар в нашата литература – всезнаещ, всепредвиждащ герой, който разрешава като с магическа пръчка най-сложните и заплетени въпроси. Създаването на подобни двукраки схеми няма нищо общо със задачата да възславим нашата комунистическа партия, която възпита най-благородния български образ – образа на комуниста.... (Редакционна, ЛФ 1956, 32). С идеята за този „най-благороден български образ” литературата дълго няма да иска да се раздели, все ще подклажда дискусии по въпроса за образа на комуниста до средата на шейсетте години, а трансформиран и омекотен до формулировката за „положителния герой в литературата” ще крее до осемдесетте.  

Критическият сюжет за дискусионността на социалистическия реализъм през втората половина на петдесетте години се състои всъщност само от протагонисти. Смея да твърдя, че такъв сюжет у нас не се развива, интригата е изцяло декоративна. Критиците на социалистическия реализъм никога не са изричани поименно, винаги абстрактно са назовавани като „някои писатели”, защото реално те наистина не съществуват. Има инцидентни припламвания, но до системна позиция, теоретически обоснована и подкрепена с художествена практика отсъства напълно. Давам си сметка, че тук влизам в противоречие с някои изследвачи и на първо място с Наталия Христова, според която тезата, че „българските интелигенти остават верни на традиционния си конформизъм и не създават проблеми на властта” е погрешна и че през периода 56-57 г. има „остра конфронтация между критичната интелигенция (която е предимно партийна) и новите управляващи” (Христова 2007). Мисля, че познавам достатъчно добре литературните събития от периода и мога да заявя, че българските писатели не оставят писмени следи под формата на художествени или критически текстове, които да са в противоречие с властта, нежели да са в „остра конфронтация” с нея. В най-добрия случай интригите са междуличностни. Произведенията, над чиито глави се размахват критическите брадви, са почти невинни. Критиката срещу тях прилича на стрелба с оръдия по пернат дивеч. Рецензията на Михаил Величков, която толкова се спряга в множество съвременни текстове, е само една положителна рецензия за пиесата на Тодор Генов Страх, която като случайно изпуснато махало е „очернила” един бивш партизанин, бившия идеален образ на комуниста. Самата рецензия не се и докосва до властовите механизми, не анализира пиесата от политическа гледна точка изобщо. Ето най-бунтовната част от нея: „В своята нова драматическа сатира „Страх” Тодор Генов проявява остро, непримиримо чувство към някои недостатъци в нашия живот, които спъват развитието му, създават ненужни затруднения, поразяват много здрави и млади кълнове. Творческата смелост на автора се изразява в това, че той посяга към по-едри екземпляри от блатото на кариеризма, не се бои да отправи гневен упрек към някои от ония хора, които в миналото са били готови да правят и са правили жертви за новото, а днес, когато то е дошло, те са се превърнали в подлизурковци, кариеристи и страхливци....  

В новата си драматична творба Тодор Генов е по-близък до себе си, до своята творческа природа, за която са характерни острота, лаконичност, сгъстени резки щрихи на карикатурата”(Величков 1957).  

Повестта на Емил Манов „Недостоверен случай”, за която също много се говори тогава, а по инерция я преекспонират и изследвачите, е абсолютно конвенционална по отношение на властта. Нейният автор е действително един от най-активните в периодичния печат. Но в нито една негова статия, нито в повестта, която е дискутирана между другото по това време и в Москва, няма никаква идея срещу властта, няма анализ на властовите структури, които управляват културата, няма протест срещу принципите, които държат заключена естетическата природа на изкуството. За всички, които познават този текст, е ясно, че той не е повече от една талантливо написана любовна драма върху фона на няколко негативни щрихи към образа на един партиен секретар. Основната вина на Емил Манов се състои в това, че на партийното събрание отказва да си посипе главата с пепел и да признае за несполучлива една повест, която властта намира за „неправилна”. В действителност той няма и за какво да се разкайва, защото на фона на анемичните текстове, които излизат по това време, повестта „Недостоверен случай”, публикувана в книжка втора и трета на „Пламък” за 1957 г., си е направо добра литература. Главният герой Светозар Стойков, талантлив архитект и съвестен партиен човек, изживява дълбока емоционална драма, предадена с много плътни психологически състояния, със сложен вътрешен живот, със съмнения и човешка нерешителност. Повестта действително е различна от всичко останало. Но в нея също няма анализ на властта с критическа насоченост. Нищо в повестта не говори за каквито и да е конфликтни намерения на автора срещу властта.  

Това може да се каже и за статиите му. Вярно, отива една крачка по-напред от другите и тук, но също без какъвто и да е радикализъм и без никакъв бунт. Докато другите спринтират, както се вижда от наплевателските материали в нашия печат по повод състоянието на литературата в Югославия, Унгария и Полша, българският писател е в жанра на спортното ходене, една добра имитация на тичането. В добилата популярност анкета на сп. Пламък, след като е хвърлил цялата вина за несполуките в литературата върху култа към личността, Емил Манов казва: „При тези обстоятелства не е чудно, че след ХХ конгрес на КПСС се появи вече открита реакция сред голяма част от писателите срещу самото понятие социалистически реализъм. Някои колеги от Югославия и Полша дори му устроиха тържествено погребение...  

Струва ми се, че тези колеги прибързват. Може да се спори дали определението на социалистическия реализъм като „метод” е вярно и полезно, както това прави Константин Симонов. Може да се оспорва и самият термин „социалистически реализъм”, ние също не сме уверени, че този термин е най-сполучливо избрания, за да означи онова нещо, което е създала досега социалистическата литература…” (Манов 1957). Както добре се вижда от тази най-критична извадка, нашият писател би толерирал спорове само по наименованието на термина, но не и по неговото значение, не и по неговото съдържание. Камо ли по неговото съществуване.  

Що се отнася до Людмил Стоянов, също свързван с някакви несъгласия, то той рядко е излизал извън личните взаимоотношения. Най-красноречива е статията му „Към идейно изясняване”, чието заглавие събужда известни очаквания, но всъщност е едно аморфно идеологемно изложение (Стоянов 1957, а). Людмил Стоянов обвинява Христо Радевски в догматизъм, а забравя, че самият той през цялото време е бил изключително правоверен на властта академик. От него не може да се очаква каквато и да е конфликтност с властта. И няма конфликтност в нито един от текстовете му. Напротив. Специализирал се тясно в международната писателска борба за мир, академик Людмил Стоянов е абсолютно конюнктурен с позициите си по онези въпроси, които са на средата между литературата и политиката. Ето част от отговора му в същата анкета на списание Пламък: „Методът на социалистическия реализъм не е и не може да бъде догма. Не съм съгласен с някои полски критици, че методът на социалистическия реализъм е преграда за развитие на литературата. За писателя-реалист няма друг избор: от стария реализъм той може да се учи, да се учи непрестанно, но правдата на живота в новото общество той може да изрази само с метода на социалистическия реализъм” (Стоянов 1957, б) Добри познавачи на процесите също нареждат Людмил Стоянов към „очертаващата се опозиция” (Дойнов 2007 : 21). Не виждам никакви основания да се причислява старият символист към някаква опозиция, още повече, че такава опозиция не се афишира в литературата. Указът, с който се възстановяват лагерите, репресиите срещу стари опозиционери и срещу вътрешнопартийни врагове – това са други неща. Всичко това обаче става в тъмното. Литературата, разбира се, знае, но мълчи. Българските писатели предпочитат да публикуват, отколкото да се бунтуват. Какво тъжно изключение е пловдивският поет Йордан Русков със своето стихотворение! В друго отношение Пламен Дойнов е прав – „политическите промени в България биват преведени в рамките на СБП на езика на личностните противоречия” (Дойнов 2007 : 21).  

В механизмите на литературно-политическия живот в страната има едно особено оличностяване на самата партия, напомнящо митологичните антропоморфизации. И съответно грешките пред партията се схващат като грешки пред някаква персона, пред силна, безкомпромисна, но и прощаваща личност (от там и лесното отъждествяване между партията и нейния лидер).  

Литература  

Величков 1957: Величков, М. Една съвременна сатира. Сп. Пламък, 1957, кн. 8, с. 63.  

Генов 1958: Генов, Т. Навременна братска помощ. Литературен фронт, 1958, бр. 15 от 10 април.  

Дойнов 2007 : 21: Дойнов, Пл. Въведение в 1956 година. В сб. „1956”, С., 2007 с. 21  

Лит. фронт, 1956, 20 . Живот и литература. Препечатка на Редакционна от Литературная газета. Литературен фронт, 1956 г., бр. 20 от 17 май  

Манов 1957: Манов, Емил. Отговори на анкетата. Сп. Пламък, 1957, кн. 2.  

Нонев 1956: Нонев, Богомил. „Мъките на реалиста” и трудностите на литературния критик. Литературен фронт, 1956 г., бр. 19 от 10 май.  

Редакционна ЛФ, 1956, 3. Литературен фронт, 1956 г., бр. 3 от 19 януари  

Редакционна, ЛФ, 1956, 29. Единомислие – единодействие. В: Литературен фронт, 1956, бр. 29 от 19 юли.  

Редакционна, ЛФ, 1956, 32. Народът – герой в литературата. В: Литературен фронт, 1956, бр. 32 от 9 август  

Стоянов 1957, а: Стоянов, Л. Към изясняване на позициите. Литературен фронт, 1957, бр. 2 от 10 януари.  

Стоянов 1957, б: Стоянов, Л. Отговори на анкетата на сп. Пламък.В: сп. Пламък, 1957, кн. 2  

Христова 2007: Христова, Н. Конфликтът власт -интелигенция през 1956/1957 В: „1956”, С. 2007, с. 31.  

Текстът е част от по-голяма студия – „Из историята на българския литературен социализъм. Върху материали от втората половина на 50-те години на ХХ век”, която ще се появи изцяло в подготвения за печат сборник „Социалистическият реализъм: нови изследвания”.