Програма Хоризонт, 10.11.1997 г.

 

Водещ: В "12+3" - обичайните за този ден минути за българския език с д-р Борислав Георгиев. Добър ден, г-н Георгиев.

Б. Г.: Добър ден, г-н Дачков. Добър ден, уважаеми госпожи, госпожици и господа.

Водещ: Осем години след 10 ноември 1989 г.: забравихме ли старите, създадохме ли и усвоихме ли новите езикови клишета? И изобщо, вярно ли е, че всяко време си създава своите езикови клишета?

Б. Г.: Преди и след 10 ноември е клише. Но срещу него нищо не може да се направи, защото по този начин сме свикнали да възприемаме и да мислим за времето. Метафората е също така определен вид клише, защото човек мисли и действа метафорично. С тези начални думи искам да кажа, че езиковото клише е необходимо зло, така да се каже. Както и да звучи, човек обича да мисли, да се изразява и да действа чрез стереотипи, които са основата да се създаде езиковото клише.

Водещ: Все още можем да чуем, че особено през първите пет години след 10 ноември 1989 г. промяната се е състояла само в думите. Съгласен ли сте с подобна оценка?

Б. Г.: Така е. И като че ли напълно се потвърди една мисъл на американския лингвист Едуард Сапир, който казва следното, цитирам: Езикът е ръководство за възприемане на "социалната действителност"; "Реалният свят" в значителна степен несъзнателно се строи върху езиковите норми на едно общество. Чрез промяната в начина си на изразяване ние искахме и искаме да променим света, който ни заобикаля. А на първо място това означава да променим езиковите клишета, с които обикновено си служим, тъй като езиковите норми, разглеждани в съдържателен план, се представят именно от езиковите клишета.

Водещ: Бихте ли припомнили някои от най-разпространените клишета, действали преди 10 ноември?

Б. Г.: Не знам дали ще успея да възпроизведа най-типичните. Но ето някои от тях: Всичко за народа, всичко в името на народа. Или: Където народът, там и ние. Ще си позволя да припомня едно от последните клишета на Тодор Живков: ако си спомняте, когато той заговори за развития и зрелия социализъм, станаха модерни изразите голямата правда и малката правда.Имаше и "нелоши" външнополитически клишета, отнасящи се до отношения ни с бившия Съветски съюз. Например: Дружба от векове за векове. Или: Братската ни дружба със Съветския съюз е като слънцето и въздуха за човека. Срещаха се и някои клишета, които звучаха направо цинично; така например под портретите на Петимата от РМС, лично аз съм виждал да стои надписът Те загинаха, за да живеем ние, а под надписа - спрели няколко черни мерцедеса. Да не говорим за самозадоволяването, с което всеки един от нас трябваше да се примири (т. е. да намери нещо за храна, като изобщо не разчита на т. нар. търговска мрежа), както и за все по-пълното задоволяване на нуждите и потребностите на гражданите. Да не говорим за вездесъщата тогавашна "Света Троица" - партийното, профсъюзното и административното ръководство, която ни поощряваше, награждаваше, мъмреше, порицаваше, женеше, погребваше и т. н. Списъкът на тогавашните клишета, всъщност, е безкраен.

Водещ: Какво стана с тези клишета след 10 ноември 1989 г.?

Б. Г.: Те, разбира се, бяха веднага заклеймени и отхвърлени. По-интересно е обаче да се опише какво дойде на тяхно място. Два типа говорене се смениха през тези осем години, като над тях властваше езикът на улицата, наложен от пресата.

Водещ: Как бихте определили тези два типа говорене?

Б. Г.: Като говорене на противопоставянето и като говорене на сътрудничеството. През първите пет години от прехода ние като че ли бяхме решили максимално да се противопоставим едни на други именно в говоренето. Емблематична в това отношение стана песента, в която се пееше "Развод ми дай, развод ми дай, но повече не ме мъчи". Само че развода с 45-годишното ни минало го виждахме твърде зрелищен и скандалджийски: с много викане, с много изхабени нерви, с много емоция и т. н. Сини хлебарки и изпълзели на припек алчни червени бабички са като че ли типичните клишета от онова време. И май че мечтата на Тодор Живков за две Българии беше на път тогава да се изпълни. Привържениците и на едната, и на другата голяма политическа сила очевидно си бяха казали следното: след като е невъзможно да убедим противниците си в нашата кауза, тогава да подредим свой си свят, състоящ се само от съмишленици. Но тези, най-малко два свята, не се подчиняваха вече на правилото, формулирано от Смирненски :"Два свята - единият е излишен", а трябваше просто да съжителстват. И тогава тези два свята намериха общ посредник в лицето на уличния език, разпространяван с охота от часовите вестници. Да не забравяме, че - макар и последен - вестник "Демокрация" също реши да спечели повече читатели чрез въвеждането на тази език върху своите страници.

Водещ: А езикът на сътрудничеството?

Б. Г.: Негов символ и до ден-днешен е българският президент Петър Стоянов. Този език беше въведен, беше наложен в публичното пространство тогава, когато шеф на предизборния щаб на Стефан Софиянски, а след това и на Петър Стоянов беше Евгений Бакърджиев. Същността на този език може да се представи чрез една реплика, изречена навремето от Иван Пушкаров в "Отзвук": "Момчета, я, вместо да се караме, да се захванем за работа". И "момчетата" наистина се захванаха за работа. Противниците станаха опоненти, с които е възможно да се работи съвместно.

Водещ: Петър Стоянов спечели президентските избори преди всичко чрез начина си на говорене. Мнозина обаче смятат, че езикът на Петър Стоянов е прекалено клиширан и че той разпространява и налага поради поста в държавата, който заема, модерните днес клишета?

Б. Г.: Така е, но аз не виждам нищо лошо в това. Клишето е стереотипизиран словесен образ и ако този образ е добре изграден, той бързо се запаметява, въвежда се в употреба от хората и става норма за социално поведение. Моята партия е България е класическо езиково клише, но което звучи добре. Всъщност по време на предизборната кампания на Петър Стоянов се случи нещо твърде интересно. Неговият опонент, проф. Иван Маразов, в качеството си преди всичко на университетски професор, робуващ на твърдението, че клишето по начало е лошо нещо, в предизборните спорове се стремеше максимално да не използва в изказа си клишета, като му придава по този начин твърде аналитичен, твърде разсъдъчен вид. Обратно, Петър Стоянов беше възприел виждането, че съществуват основни твърдения, които никой не оспорва и никой не се съмнява дали са истинни, или не, и тези твърдения бяха поднесени в опаковката на стереотипни словесни образи, т. е. в опаковката на езикови клишета. И тъй като те отговаряха на духа на времето, на настроението на хората, те бяха осъзнати именно като клишета, именно като правила за определен вид социално поведение, което се олицетворява от Петър Стоянов. Всъщност една от функциите на висшите политици е да са носители и разпространители на актуалните за момента клишета, които задават рамката на политическия и икономическия живот.

Водещ: Излиза, че клишето не е чак толкова лошо нещо. Защо тогава към него предварително е създадено отрицателно отношение?

Б. Г.: Отрицателното отношение към него се създава в училище, защото в една аналитична работа клишето наистина няма какво да прави. Но в говорене, което разчита да въздейства чрез словесни образи, клишето е добре дошло. Та пословиците, поговорките, и сентенциите какво друго са, освен клишета?

Водещ: На 10 ноември 1997 г. разговаряхме с д-р Борислав Георгиев от Института за български език при БАН за езиковите клишета в публичното пространство и за това, че те невинаги означават лоша езикова култура.

Обратно към [Борислав Георгиев] [СЛОВОТО]

© Борислав Георгиев. Всички права запазени!