БОЙКО ПЕНЧЕВ: ТЪГИТЕ НА КРАЕВЕКОВИЕТО

Апология на тъмницата

 

1. Западният Затвор и Източната тъмница.

От Байроново време насам романтическият тип затворник се шири като бей из литературните дискурси на Запада. Уютна позиция, силна в своята радикална изчистеност. Затворът е прозрачна алегория, структурирана като синекдоха: окован и самотен, модерният субект е отделен от Естеството и Другия в своята единична килия, каквато всъщност се оказва целият свят.

На Изток е точно обратното. Тъмницата разчупва частното битие на индивида и го отваря към множествеността на чуждите истории. Светослав Миларов написва българския "Декамерон", където затварянето и избавлението на автора е само претекст, обрамчваща новела, като тази за уплашените от чумата изискани дами и благородни младежи, която позволява появата на разказите за Джехад Чауш, сръбските калугери Ахмед и Халил, "калпазанинът" (фалшификатор) Борковски и всички останали любовници, измамници, луди, влюбени, бабаити и прочие. Тук Тъмницата е светско пространство, тя е набраздена от скришни местенца, хитрини, "връзки" и т.н., които я правят почти напълно непрозрачна за окото на властта, която пък по този начин се оказва със силно разколебан статут. Такава е и цялата Империя ­ предразполагаща към потайности, комуникативен промискуитет, смешения на ужасното и чудесното.

2. Защо Светослав Миларов не е класик?

а/ Защото написва "Спомените..." не на български, а на хърватски.

б/ Защото създава един подривно различен образ на "дивата азиатщина". Онова, което просвещенско-националистическите идеологии са описвали като чудовищна в своята чуждост другост, бива интимизирано в жанра на разказаната от първо лице съдба. Така се оказва, че конституиращият се национален облик се е оразличил не само спрямо Емексиз Пехливан, мазните чалми и ръждивите ятагани, но и спрямо ориенталската култура на чувствеността ­ същата онази кавказка утопия, позната ни от Пушкин и Есенин.

3. Перманентното детство на Източния човек

Историите, които Миларов предава, неизменно свързват страстното с детското. Любовниците се познават от деца или пък се държат като деца, интригите и заговорите са повече игра, отколкото прагматична операционалност. В мекия климат на простодушните развлечения разказвачът Миларов неизбежно трябва да застане в позицията на възрастния, на просветения Западен човек (той знае и френски). Вследствие на това самоизключване той сякаш успява да подчини отделните разкази в своя метадискурс, но трябва да заплати тази си привилегия с невъзможността да разкаже своята история. Цялото повествование на "Спомените..." представлява някакъв хиатус в иначе смислената биография на автора. В тъмницата той е само записвач на масали. Това себезаличаване може би символизира условията на единствено възможния контакт между Запада и Изтока, между възрастния и детето.

4. Тъмници и сензационна литература

Изглежда правдоподобно твърдението, че Светослав Миларов следва по-скоро жанрови модели на авантюрно-сензационната литература, отколкото на мемоара като такъв (биографично-референциален, с ясна моралистична прагматика). А защо е толкова популярна популярната литература? Онова, което можем да кажем за възрожденското масово четиво е, че то трансформира мощни дискурсивни стратегии, наследени от Средновековието (разбирано не като период във времето, а като определено светогледно устройство). Тази литература се явява мост от предмодерното сливане на морално-етическо-естетическо към новия тип словесност, която осъществява същото това сливане, но вече в ограниченото поле на т.нар. "художествена литература".

5. Още тъмници

Всичко иде да покаже, че тъмницата е място, бременно с романност. А като чета това чудесно академично преиздание на "Спомени от цариградските тъмници", мисля, че разбирам защо от "Записките..." на Захари Стоянов харесвам най-много последната част.

1994

Светослав Миларов, "Спомени от цариградските тъмници",

пр. Спас Вацов и Христо Белчев, съставител, редакция и бележки Илия Тодоров, издателство ГАЛ-ИКО, С., 1994

© 1998 Бойко Пенчев. Всички права запазени!
© Издателство "Литературен вестник", 1998