ПОСЛЕДНО ПИСМО

Ти ли ми отне топлината, 
че е тъй студено днес у нас? 
Няма с туй да станеш по-богата, 
нито сиромах ще стана аз!... 
А пък можеше ти толкоз леко 
да ме стоплиш с двете си ръце! 
Колко обич трябва на човека? 
Колко сбира живото сърце? 
Но аз имам мъка, дето пари, 
лист неписан и безсънна нощ, 
но аз имам вяра и другари - 
те ми дават и крила и мощ! 
И кога ми стане много тежко, 
аз отново пак ще ги сбера - 
ще им кажа всичко най-човешки, 
те са свои - те ще разберат! 
Ще повикам мъката си стара, 
тя ще капне мълком на листа, 
ще запаля със другар цигара... 
Не, не съм самичък на света! 
Имам радост, имам скърби тежки 
и един огризан молив стар... 
Да скърбиш е винаги човешко, 
нечовешко - да си без другар!

Обратно към [Д. Дамянов] [СЛОВОТО]