Лъжа ли беше първата ни ласка?... 
Или за ласки само бях мечтал? 
Затуй ли нощем все насън ме стряска 
един копнеж - роден, но неживял?... 
Със теб си имах някога огнище. 
Там греех две премръзнали ръце. 
Гордеех се пред всички с него: "Вижте, 
от туй е топло моето сърце!" 
Домът ми беше толкова уютен! 
Бедняшки, ала спретнат беше той. 
Едно дете люлеех там на скути 
и тоз немирник беше мой и твой. 
И мой бе оня щъркел, дето лятос 
под нашия въртеше своя дом. 
И моя беше ти, заради която 
света бих минал три пъти пешком!... 
Но моя бе и мъката, а нея 
не слагах под глава, когато спях... 
И този дом измислен тя отвея, 
и този дом измислен стана прах... 
Затуй към всеки светъл чужд прозорец 
издигам днеска последа си ням 
и радвам се, че вътре има хора - 
дечица, смях, огнище има там! 
Аз всяка чужда радост съм обсебил - 
деца ли срещна - милвам с две ръце. 
Светът е мой...Но ако те има тебе, 
как пълно би било това сърце. 

 

Обратно към [Д. Дамянов] [СЛОВОТО]