Не трябва да те търся. Няма! 
Не бива да те виждам. Няма! 
Не можеш да ме любиш. Няма! 
Завинаги от теб ще си отида. 
Ще се превърна в сянка - невидимка. 
И цял в мълчание ще се зазидам! 
Но само, само да не те обичам - 
това не мога да ти обещая!... 
И страшното тогава ще настъпи: 
останала съвсем, съвсем без мене, 
без мойте тромави и тежки стъпки, 
без моя поглед, без гласа ми дрезгав, 
без моята любов, така безкрайна, 
ти цялата във студ ще се загърнеш, 
от себе си сама ще се уплашиш. 
И пак във всичко ще ме преоткриваш: 
ръцете ми - в прегръщащия вятър, 
очите ми - в звездите дето падат, 
гласа ми дрезгав - в тишината мъртва, 
а любовта ми - в цялото пространство. 
Когато се уплашиш, ме извикай! 
Където да съм, твоя глас ще чуя, 
защото все ще слушам тишината... 
Ако е късно, о, ако е късно, 
отдън земята жив аз ще изляза, 
ще тръгна с ветровете, със звездите, 
със тишината, с цялата вселена, 
със всичко, от което съм направен. 
Ако не аз, то моята мечта. 

 

Обратно към [Д. Дамянов] [СЛОВОТО]