РЕВНОСТ

Прости, до днес не те обичах, 
тъй както заслужаваш ти. 
Съвсем ми беше безразлично 
дали съм ти любим. Прости! 
Дори не те и забелязвах, 
че съще ствуваш покрай мен. 
Не те ревнувах, нито пазих. 
Живеех с тебе ден за ден. 
И честичко сам в други влюбен, 
не страдах от страха нелеп, 
че може и да те загубя, 
и да се влюбя... тъкмо в теб. 
До днес. Но днес, незнайно как тъй, 
един случаен джентълмен 
ти хвърли погледче за кратко 
и ти направи комплимент. 
Дали на мен тъй ми се стори, 
или пък тъй си бе, не знам, 
но пръв път друг ми заговори, 
че имам хубава жена. 
Че е харесвана, че грее 
с особен чар, очи и глас, 
че другите съзират в нея 
туй, що недосъзрях аз... 
И го съзрях. В един миг. С хубост 
невиждана те аз видях. 
- Нима, нима ще те изгубя? - 
си викнах сам във адски страх. 
Нима?!... Но нещо по-нелеко 
удари мисълта ми с чук: 
какъв скъперник е човекът - 
цени безценното до него 
едва щом му посегне друг!  

 

Обратно към [Д. Дамянов] [СЛОВОТО]