ВЛАСТ И ПСИХОПАТИЯ

 

Преди години предложих за първоаприлския брой на един вестник да публикуваме прочута математическа задача и да обявим награди за решаването й - лека кола "Волга" и околосветско пътешествие. В редакцията се стъписаха, но аз внесох успокоение. Зад задачата се криеше теоремата на Ферма, тя всъщност бе просто нейна вариация, а знаменитата теорема, вече три века, никой от математическите гении не е успял да докаже. Така че вероятността да се намери такъв у нас беше нищожна, а ако пък случайно, дай Боже, се появи подобен човек, България ще е дала на света едно чудо и въпросът с неговото възнаграждение все някакси щеше да се реши. Речено-сторено! Публикувахме условието и зачакахме срока. Само че криво си бях направил сметката. В редакцията се получиха над сто решения, при това нотариално заверени с дата, час, подпис и печат. Принудих се да се обърна към учени математици, които да станат арбитри. С други думи взехме си белята. Тогава професор Евгени Божоров ми каза бащински: "Абе, момче, ти защо не питаш преди да обявяваш такива задачи. Не знаеш ли, че във всяка лудница има една стая пълна с ферматаджии. Живеят си хората там и непрекъснато доказват теоремата!". Това наистина не знаех, но много скоро научих, че участниците в конкурса искат да ни дават под съд. Те всичко били доказали и решили, а ние не сме си държали на думата. Както и да е, размина ни се! Но оттогава знаем, че за всяко по начало неизпълнимо начинание винаги могат да се намерят хора. Така, ако си спомняте, беше и със социализма! И днес, когато чувам с ушите си и виждам с очите си, колко много и какви граждани предлагат услугите си да поемат съдбините на отечеството в свои ръце, неволно си спомням за онази стая в лудницата.

В стремежа към власт няма нищо патологично. Той е естествен. Природата го е заложила у човека, както и във всички висши животни, живеещи на групи. Така че властта, порядъка, йерархията не са от Бога, но са нужни за оцеляването и еволюцията. Антрополозите имат едно просто и малко обидно обяснение за властолюбието. То всъщност е следствие от естествената, макар и неосъзната, грижа, колкото се може повече от собствените гени да преминат в поколенията и да пребъдат. При животните този проблем се решава сравнително лесно. При людете обаче нещата стават по-драматични. Времената, когато водачът е трябвало да бъде най-силният, най-представителният, най-храбрият се губят в предисторията. За ръката на царската дъщеря вече не се организират турнири, не сабята на слънчевия принц решава всичко. Разумът коварно измества силата, хитростта - смелостта. Появява се Одисей, а Херкулес чисти оборите! Така че напразни изглеждат изтощителните и трогателни усилия на владетеля на някогашно Мароко Исмаил. Неговите хиляда петдесет и шест деца от многобройните му съпруги и наложници няма да му осигурят "генетично предимство" в поколенията. Хората започнаха да се размножават неприлично бързо, племената да се обединяват, отношенията да се усложняват. Въпреки правото си да "оневестява невестите" феодалният господар просто не смогва да бъде навсякъде през първата брачна нощ.

Най-подир вождовете разбирали "че не могат повече да контролират бъдещето, като го населяват със собствените си поколения и че вместо това трябва да се погрижат да осигурят възможността на собствените поколения да контролират бъдещето чрез притежаване на властта и богатствата". Така се появило това, което дълго време се наричаше аристокрация. Докато най-сетне дошъл редът на демокрацията с нейните равни права за заемане място в йерархията. И при нея всички могат да се състезават за властта, но може би за жалост, победителят не се определя от способността му да извие врата на съперниците си. Тогава нещата биха били поне по-ясни и шансовете на отделните кандидати - видими с просто око. За още по-голямо съжаление отпаднала е практиката кандидатите за властта да отговарят на гатанките на Жрицата и да бъдат преценявани по силата на техния ум. Демокрацията има това неудобство, че избира своите водачи главно по един малко ирационален критерий - харесването. Харесването въобще! Обаянието, излъчването или така наречената "каризма". Това понятие в своето религиозно съдържание означава осененост от Светия дух, но често пъти се смесва с осененост от разни други духове. Та точно в каризмата се крие разковничето и опасността, защото твърде често, ако не отчайващо често, в историята на човечеството властта е попадала в ръцете на психопати ("От времето на Юлий Цезар до наши дни Светът се управлява от кретени" - Алберт Сент Джорджи, носител на Нобелова награда).

Най-напред психопатът е личност, която лесно поема всякакви отговорности и с удоволствие тази да управлява милиони. Той е лишен от собствен цензор, от каквато и да е самокритичност. Той не се колебае нито миг. Той пожелава властта и обикновено дълбоко е уверен, че притежава всички необходими достойнства, възможности, дори пари. Той вдъхновено и трескаво лъже, но не изпитва никаква гузност, защото си вярва. И все пак важното е не защо психопатът иска власт, а защо толкова често я придобива. Един от възможните отговори, според мене е, че във времена на упадък и страдание, на безверие и отчаяние хората престават да разчитат на логиката, която не вижда в утрешния ден надежда, и започват да очакват чудото, което ще ги спаси. Великото чудо. Месията!

Ами да се огледаме наоколо, кога в България е имало толкова много професионални чудотворци и толкова много любители. Време е наистина да се появи Месията. Ние го очакваме, назоваваме, преназоваваме, ние няма да престанем да го очакваме, дори когато знаем, че в действителност той никога не идва. И сега, забележете, чудото, понеже е чудо, не може да се въплъти в някой нормален, средностатистически средножив човек. Чудото търси Жана Д'Арк, момиче, което чува гласове, на чудото му е необходим Бонапарт, пълководец, който тръгва по мостчето и десетки куршуми плющят наоколо му, пронизват го, но той си крачи невредим, на чудото му трябва Распутин, мужик, който тръшка графините по гръб, нагълтва се с цианкалий и след това си пие водката. Така че, кой друг, освен нашият приятел психопатът, може да бъде възприет като месия, като богоизбрания вожд. Винаги изтръпвам, когато някой започне да предлага да спасява отечеството, света и човечеството. Психопатът съвсем не е глупав, той вижда заплахата и я посочва: "Евреите"! И немският бюргер си казва:

"Вярно бе, ще ги унищожим!", "Негрите!" и подире му тръгват качулати шествия, а по хълмовете пламтят огнени кръстове. "Турците" и ето раздразнена е паметта ни и ксенофобията ни.

Алберт Швайцер наричаше национализма налудничавост. Лошото е, уви, че тази налудничавост е прилепчива. Срещу нея обикновеният разум е безсилен, а психопатът-властолюбец разбира това и изобщо не се грижи аргументите му да са логични. Той въздейства на тълпата, а тя не се нуждае и не се влияе от логиката. Нейните връзки с психопата на трибуната не са вербални. Една протегната ръка с изпънати пръсти и всички цвилят "Хайл! Хайл!". Той изревава: "Другари, да бием...". Няма никакво значение кого. Важното е да бием. Един мозък размишлява, два струват повече от един, но хиляди мозъци на едно място не мислят, те само въздействат върху жлезите с вътрешна секреция. Тълпата също обезумява, тогава връзката между нея и психопата вожд става пълна. Иначе никой нормален човек не може да си обясни, как е възможно истеричните крясъци на Хитлер, предразнял, запенен, видиотен, да влияят тъй възпламеняващо на стотици хиляди немци. Освен това психопатът много често заблуждава със спокойното си, разумно, на вид напълно нормално поведение. Има един красноречив случай, който се приписва на Виктор Юго. Великият писател посетил веднъж една лудница и в градината го спрял кротък, възпитан, свит човек, който със сълзи на очи започнал да се моли на Юго да се застъпи за него, защото той е държан в лудницата насила, по явно недоразумение, това съсипва живота му и така нататък, и така нататък. Речта на лудия била толкова убедителна, аргументите му логични, поведението му съвсем естествено, та Юго наистина приел, че се сблъсква с една човешка трагедия и решил да се застъпи за нещастния човек. Отишъл той при главния лекар, обяснил каква е работата, за кого става дума, а лекарят само казал: Господин Юго, няма да ви убеждавам, моля ви само едно, излезте отново на двора, намерете вашия приятел, разходете се с него и го помолете да поседнете на някоя скамейка." Юго бил озадачен, но послушал доктора. Излязъл в градината, срещнал своя познат, започнали отново да се разхождат, пак поели най-човешки разговор, докато по едно време Юго рекъл: "Знаете ли, аз се уморих, искате ли да седнем на тази пейка, малко да отдъхнем!". Човекът го изгледал недоверчиво и сетне тъжно казал: "Значи и на вас казаха, че задникът ми е от стъкло!". Иначе си бил съвсем здрав, само дето задникът му бил стъклен и никога не сядал на пейки, за да не се счупи.

Драмата на властолюбеца, все едно нормален или психопат, е, че желанието му за власт се увеличава с придобиването й. Да не получиш властта, това се преживява, но да ти я отнемат, това е велика беда... Сякаш едва наместил се на трона и в човека се отключва таен механизъм, той започва да действа, може би се отделят някакви хормони (властостерон!?) жаждата от ден на ден става по-неутолима, тя започва да измъчва властника, замъглява разума му и разяжда съвестта му. И ето го готов на коварство и престъпления, за да запази властта си.

Демокрацията е разбрала и предвидила това, затова са определени ограничителните мандати. И все пак и Де Гол, и Митеран, и Джордж Вашингтон, и Джеферсън, и Айзенхауер, и Никсън, и Рейгън, не са се задоволили само с един мандат, да не говорим за Рузвелт, който пожела четири!

Можем ли да се предпазим от болезнените властолюбци? Трудно. Дори психиатрите могат да бъдат заблудени. Въпреки че аз не виждам нищо обидно в необходимостта хора, които настояват да управляват цял един народ, да бъдат щателно прегледани. По-важно е, все пак, да не се обиди Народът. Освен това има няколко прости показатели, които макар и несъвършени са от полза: така например човекът, който иска да управлява хората, трябва да е доказал, че е способен да се грижи за тях. Трябва да има семейство, близки, деца, с които е живял в обич и разбирателство. Адолф Хитлер винаги ще напомня на какво са способни старите ергени, обладани от нечестиви сили.

И още нещо, ако не можем да различим добрия управник по обичта му към ближните, можем да различим лошия по омразата му. Тя поне личи и в очите, и в словата.

Много хора искат да управляват и спасяват България. Да бъдем нащрек!

1992

Обратно към [Спомени за...] [Г. Данаилов] [СЛОВОТО]

© 1993 Георги Данаилов. Всички права запазени.