КЪЩА ОТВЪД СВЕТА

И гледаме се дълго с планината,
а помежду ни никаква досада.
Ли Бо, VIII век

Тази книга е историята на едно знаменито бягство. На приключение, случило се в действителност, на преживяване, което все още не е приключило. Истина е, че поражението вече се предусеща, че можеше да се предвиди от самото начало, но то не изглежда жестоко и би следвало да се посрещне с усмивка. Началото на всичко е, разбира се, в детството. Дали съм се впечатлил от някоя илюстрация изобразяваща зимна гора в сянката на настъпващата нощ и самотен светещ прозорец или може би от най-обикновена коледна картичка, сняг, борове, затрупана хижа, наивна, подсладена картина, която би възмутила свирепите днешни художници. Не знам, не помня, но от онова време в мене е останала следа. Изображението се е запазило в душата ми и винаги щом видя подобна гледка в планината усещам тръпка и някакъв кротък зов. С годините той става все по-тъжен и тих. Ето това е нещото, за което съм копнял. Светлината на самотния нощен прозорец в снежната гора и огън в огнището. Толкова просто, толкова постижимо и тъй изплъзващо се и чезнещо от взора. Но все пак трябваше да се опита.

- Искам да си купя къща в Родопите.

- И ние искаме - казаха приятелите ми.

- Аз обаче наистина ще си купя къща в Родопите.

- И ние наистина...

А математикът делово попита:

- Кога тръгваме? Знам къде се продават.

- Например в събота!

- Готово - каза той.

И започна сънят. В събота рано, много рано потеглихме със малкото старо рено. Математикът, синът ми и аз.Пътувахме бързо и неусетно стигнахме градче в подножието на планината. От бързане не бяхме закусили. Решихме да спрем и влязохме в едно отворено заведение, пълно с посетители. Те седяха около масите, сиви, мрачни и пиеха мента.Часът бе осем сутринта! Математикът се изненада много приятно, но аз добре го познавах и бях непреклонен.

Никаква мента! Чака ни път и сделки. Чакат ни родопските къщи всред смърчове, ели и борове.Чакат ни благосклонни продавачи. Седнали на праговете и повтарящи: Стари къщи продаваме, здрави къщи продаваме!

Глупости! Оказа се, че в този край на планината отдавна вече нямало къщи за продан, ни стари, ни нови, а и да откриеш някоя, искали и много пари. Посърнахме. Вечерта пренощувахме в Чепеларе и се опитвахме да се разтушим с червено вино.

- Къде са ти къщите, бе? - попитах гневно аз.

- Изкупили са ги, ние докато се наканим...

Нещеш ли на другата сутрин, когато омърлушени се запътихме към автомобила, без да знаем, кой път да хванем, пред нас се появи съдбата. Един стар познат - художник от киното.

- Къде сте тръгнали бе?

- Тъй и тъй.

- Сериозно ли?

- Ами как.

- Всъщност - каза той - щом сте дошли до тук да търсите къщи, значи разстоянията от София не ви интересуват.

- Хич не ни интересуват!

- Ами тогава, ще ви кажа, че от другата страна на планината, на запад, има едно село истинска приказка, едно село с къщи по на няколко ката и всичките се продават.

- Как така?

- Ей така!

След пет минути реното фучеше по асфалта, гумите цвилеха, ние бяхме радостни, направо щастливи и изобщо не обърнахме внимание на черните облаци, на гръмотевиците, на бурята, на пороя, който рукна отведнъж и щеше да удави малката кола във въртопи и водопади. Локвите станаха езера. Из под колелата бликаха гейзери. Край пътя някаква река преля, чистачките не смогваха да се преборят с дъжда. Карахме напред жумишком. Надявахме се, че по шосето няма други луди освен нас. Сетне дъждът изведнъж секна облаците се раздраха, засиня небето и пред нас във висотите се белнаха върховете на Пирина. Господи, господи, с какво ли вълшебно питие си се опил, когато си създавал този край. По въпроса за напитките, математикът имаше готов отговор. Но не се доизказа, защото бяхме стигнали цяла колона автомобили, камиони, автобуси, отчаяно спряли на пътя. Пред нас имало срутване. Ще го разчистят ли?. Ще го разчистят, как няма да го разчистят. До довечера не може да не го разчистят. До довечера ли? Най-рано. Сега се обадили за булдозерите, а булдозерите май били изпратени на друго място, пък за да дойдат трябвало да ги натоварят на ремаркета, а ремаркета имали военните, но командирът на поделението, кой знай де го, щото днес е неделя. И той макар да е офицер си е човек, човекът...

Беше неделя, а утре понеделник. Утре и аз, и математикът, бяхме на работа, дори синът ми трябваше да ходи на училище и всичко се проваляше тъй пред очите ни. Светещият прозорец в гората изведнъж угасна. Не помня как мина седмицата. Останал е само спомен от очакването. Моят шеф обичаше да казва животът е чакане, Данаилов, животът е чакане. Естествено той заявяваше това само когато закъсняваше за уречен час. Най-сетне дойде петък. Оказа се, че математикът бил зает тия дни, но съвсем строго ни заръча, гледаме, каквото гледаме, избираме къща и за него.

- Никъде няма да ходите без мен - решително каза жена ми. -Кой знае каква къща ще купите!

Това всъщност означаваше, че тя одобрява налудничавата ни идея. А единодушието в семейството е радост.

Пътят, който водеше до тайнственото село се откланяше от долината на Места и започваше да вие, извива, лъкатуши, неочаквано се изтърбушваше, хлътваше, после сякаш се загубваше сред камъняците, никакъв го нямаше, току пак се появяваше. След един завой пред нас изникна голямо село с бяла джамия, къщите бяха каменни, отсечени кубове, неизмазани, груби, здрави, сурови. Селото беше пълно с дечурлига. Те подтичваха край колата,подвикваха, замеряха ни с камъчета и пръчки. Изведнъж жена ми ахна. На бял кон, възседнала го по женски, към нас приближаваше мома в гиздава носия, с бяла кърпа около главата, със шалвари, бели чорапи със смайващи шарки, а дрехата и престилката бяха тъй красиво пъстри, и тя самата седеше на самаря тъй напето, с велико достойнство,че нямаше никакво съмнение, това беше видение, още повече, че цялата тази прелест се движеше всред кални локви, кравешки фашкии и безброй, търкулнали се навред кръглички кози извержения.

- Видя ли я! - попита възторжено жена ми.

- Видях я! - отвърнах аз, обърнах се да зърна тази хубост още веднъж и в това време реното така се тресна в една яма, че всички си ударихме главите в покрива му. Ох! Ако знаехме какво ни очаква, ако знаехме,че това бе само безобидно премеждие, може би никога нямаше да стигнем до целта си и днес нямаше за какво да се разказва. Казано без заобикалки след селото път вече нямаше. Една широка камениста пътека продължаваше нагоре в планината, отлявата и страна беше зинала пропаст и нейде в глъбините и проблясваше тясна сребърна река, от другата - надвисваха стръмни склонове.

- Извинявайте, нагоре минават ли коли? - Ами минават. На стопанството колите минават.

- А ние дали ще минем?

Въпросът ни остана без решителен отговор. Превключих скоростите и потеглихме. На места пътят бе изровен от дълбоки коловози, реното бе и тясно и ниско,за да се движи в тях. Ако стъпех с левите колела,дясните потъваха и дъното на колата започваше да стърже в земята. Ако опитвах обратно - същата работа. В страни от коловозите нямаше достатъчно място, така че трябваше да се движим прекрачили или над лявата или над дясната следа. Понякога това беше възможно, понякога не. Пропадахме, заоравахме, някой предателски камък изведнъж изникваше току пред нас, подът на колата се огъваше със стъргане под краката ни.Тя жалостиво скърцаше и проплакваше. Добрите коли имат души. Още малко, още малко, хайде миличко! Внимавах да не закача ауспуха, защото той ни беше слабото място, обичаше да ни изненадва и най-ненадейно падаше и започваше да се влачи по пътя, съпроводен от непоносим пукот и пръщене... Там където пътят беше сух се придвижвахме как да е, но в долчинките локвите от дъждовете ни чакаха ехидно тинести, бяха размесили най-фина, хлъзгава кал, жълтокафяви пръски ни заливаха, колелетата затъваха, приплъзгваха, боксуваха, задницата занасяше. Знаех си, че ако недай боже заседнем в калищата, тръгване нямаше. Давах газ и се хвърлях геройски напред към тресавищата. Сърцето ми се беше свило, когато минавахме над някой заоблен камък се надигах от седалката, сякаш помагам на колата да го премине. И ето че видях пред себе си мястото наречено лобно, място което нямаше да преодолеем. Някой беше разкопавал, някой беше ровил пътя, камъни стърчаха, калища, локвища, ями, че отгоре на всичко и няколко ствола от окастрени борове се въргаляха пред нас. Усетих как колелетата започват безпомощно да се въртят на едно място, как колата постепенно спира и се накисва насред блато. До тук ти беше! И тогава най-неочаквано усетих, че лека-полека набираме скорост. Погледнах в огледалото и видях как няколко мъжища, юнашки ни бутат. Господ ли ги изпрати, Аллах ли, не знам!

- Това место щом минахте, вече сте стигнали! Те се смееха. Целите бяха изпръскани с кал от боксуващата кола. Но изглежда не обръщаха голямо внимание на това.

- Абе този път,няма ли надежда да го направят?

- Ще го направим бе, как няма да го направим, до есен не може ако не го направим. То той нагоре вече си е хубав пътя. Само тука дето е лошо. Това вдъхваше надежди. Хората работили по пътя, но били спрели да почиват, когато ни видяли да затъваме в калта.

- А вие откъде идете?

- Ние сме от София.

- От София! И чак тука сте довадили на разходка.

- Идваме да си купим къща.

Те ни изгледаха внимателно.

- Къща?

- Казаха ни, че горе в селото имало да се продават.

- Еми може да има. То хората се дигнаха, а къщите останаха. Благодарихме, потеглихме и усетихме, че оставихме нашите спасители в дълбоко недоумение. Къща? Пътят нагоре може би беше хубав за тяхните представи, но за реното беше истинско изпитание по автомобилен алпинизъм. Кал наистина повече нямаше, но на места колата направо си лазеше по скалите нагоре! Минахме висок, шеметно висок, зидан каменен мост в основата му клокочеше бурен поток, после влезнахме в гора, шарена, бор, бук, леска. Но селото никакво го нямаше, един завой, друг завой, а то не се показваше. Изведнъж гората сякаш се разтвори, планината се промени пред очите ни, ширна се, възвиши се внушително и по един от скатовете и се откроиха каменните покриви на селото. Отдалеко то изглеждаше сякаш се прикрива, сивееше заедно със скалите и се гушеше в планината. Започваше високо горе с няколко самотни къщи, после се разширяваше и се спускаше към долината на реката. Сякаш Господ е взел в шепите си къщите и ги е сурнал надолу по склона. А над всичко се издигаше камбанария, бяла и стройна. Ние млъкнахме и реното плахо взе да приближава към това място, което щеше да промени живота ни, да обсеби толкова много от житието ни, да подслони радости и скърби. Съдбоносните слова изрече жена ми. Бяхме спряли в самото начало на селото, улицата беше покрита със стар калдаръм. Жена ми погледна през прозореца на колата, видя един бял еркер над главата си и каза:

- Докато ти не купиш къща в това село, аз няма да си тръгна оттука.

Потрих щастливо ръце.

 

Възрастният учител пържеше няколко резанчета картофи в тиганя, който беше поставил върху боядисан със сребърен бронз котлон. Побутваше ги с вилицата и ни се усмихваше. Той беше човек към седемдесетте години с остригана глава, изрядно чист, спретнат, невъзмутим и кротък. Бяха ни казали, когато отидете в селото, няма да търсите никой друг, а учителя. Той ще ви напъти, той ще ви бъде във помощ. Така и направихме. И ето сега учителят беше реши най-напред да ни нахрани с пържени картофи. Селото било прочуто с картофите си, а пържените картофи бяха любимото ми ястие. Лошото беше само това, че той пържеше по пет шест клечици в тиганя, вадеше ги внимателно в една купичка, пак слагаше пет шест и аз изчислявах разтревожено, че някъде довечера, ние ще започнем да обядваме. Подметнах между другото, че хората пържат картофи в по-голям съд, тенджерка например, слагат много олио, чакат го да се нагорещи и тогава изсипват две шепи картофи на веднъж. Учителят прояви възпитан интерес към предлаганата технология и каза, че някой път ще я провери, но продължи да гони с вилицата резанчетата из тиганя. Аз съм си неврастеник по рождение, сам си създавам ядове, които понякога ме втрисат, сам бързо ги забравям, но виж когато си спомня за пържените картофи на учителя, още ми се свива стомахът. Този човек изглежда никога през живота си не беше се забързвал. Говореше бавно, говореше на хубав, ясен, чист, български език. Четиридесет години бе учителствал, имаше почерк на майстор краснописец, в стаята му цареше изрядна чистота, самата тя бе крива с наклонен дървен под, по който всичко се търкаляше, че и олиото в тиганя отиваше към единия му край и така можеха да се пържат още по-малко картофи. Няколко пъти повторихме, че бързаме, защото искаме да разгледаме селото,защото искаме да намерим подходяща къща и да я купим, и предпочитаме тя да си има жив собственик, който да остане в нея до края на живота си.

- Има един такъв старец - каза учителят.

- Хайде да ни заведеш при него, тогава!

- Нека да обядваме и ще ви заведа.

И тъй, първото нещо, което научихме за учителя беше, че той влага различен смисъл в думата бързам. Не след дълго щеше да ни стане ясно, че в този край, тя просто се тълкува другояче. Че съществува порядък, който неизбежно трябва да се спазва, колкото и време да ти отнеме, а после, после си бързай. Учителят беше от онези хора, които бавно си наумяваше нещо, но подир това то ставаше окончателно и не търпеше промени.

- Аз навремето имах една пишеща машина” Хермес баби”- казваше той.

Когато се сприятелихме достатъчно, се опитах да го поправя.

- Казва се Хермес бейби!, Така се произнася на английски. Старият учител ме погледна недоверчиво.

- Аз съм учил френски. Значи как, Хермес бейби?

- Да.Точно така.

- Бейби, бейби - повтори замислен той.

- Това всъщност означава бебе. Пишеща машина бебе.

- Тъй.

След няколко месеца той отново сподели:

- Аз навремето имах една машина Хермес баби!

- Бейби!

Той кимна в знак на съгласие. И след време пак си повтаряше “Имах една пишеща машина...”

Това беше по-скоро упоритост, консерватизъм, отколкото склероза. Петдесет години този учител е знаел, че е имал машина “Хермес баби” И изведнъж се появява някакъв софиянец, който нахално настоява да му наложи своето. Най-сетне картофите бяха изпържени, изядени, учителят се преоблече с още по-чиста риза и още по-изгладен панталон и ние тръгнахме из селото. Разбира се първо поискахме да видим къщата със стареца, минахме край няколко рухнали постройки, стърчащи каменни зидове, минахме и край все още запазени сгради, пред нас уличката се мушваше под една къща, образуваше се същински тунел, ние свърнахме преди него в дясно и се спуснахме по калдаръма към края на селото. Учителят спря пред голяма дървена порта вградена в каменния зид на здрава сграда. Отвън тя изглеждаше доста непривлекателна На портата имаше пробита дупчица и от дупчицата висеше зацапана връвчица. Нашият водач дръпна връвчицата, едното крило на портата се отвори и ние се озовахме в просторен покрит двор. Пред него захващаше градина.

- Ей, бай Киро, -провикна се учителят. - Дома ли си?

Някой се обади над главите ни.

- Горе ли си?. Водя ти едни хора.

Отговорът беше неясен, но звучеше утвърдително. Изкачихме се по дървени стълби и аз наистина се смаях, излязохме на огромен покрит чардак, в единия му край имаше красиво зидано огнище и голяма пещ за печене на хляб, от другия край бяха разположени стаите до стената бе прилепена, една майсторски направена дървена пейка и на нея седеше стар брадясал човек с каскет нахлупен над челото. Той се подпираше с две ръце на бастуна си и гледаше пред себе си. Сякаш не любопитстваше, кои сме и за какво сме дошли.

- Здравей, бай Киро, как си?

- Здрасти, даскале!

Бай Киро говореше на р!

- Тия хора са от София, дошли са да си търсят някоя къща, но предпочитат да я пазарят със стопанина, той да остане да си живее в нея, а те да идват когато могат.

- Ами хубаво, хубаво-каза само бай Киро.

Аз оглеждах чардака. Той сякаш бе главната част на къщата, стаите бяха допълнение към него. Подът му беше покрит с дялани дъски, гредите, които крепеха покрива бяха над десетина метра дълги и минаваха от край до край. Какви ли дървета са били отсечени, за да ги издялат, как ли са ги довличали от горите. Не бях очарован, бях стреснат и силно смутен. Кой знае колко пари щеше да иска този дядо Киро за това чудо! Ние можехме да отделим не повече от четири хиляди лева и...и толкоз.

А тази крепост от дърво и камък тук...

- Как те викат? - неочаквано попита дядо Киро.

- Георги, Гошо! - казах аз подмилкващо.

- Слушай Гоше, ти като си решил да купуваш къща в това село, другите ходи ли да гледаш?

- Не, не съм! Най-напред при тебе дойдохме.

- А, така не може. Първо ще идеш да видиш другите къщи, дето се продават, после ще дойдеш да приказваме. Това условие не беше лесно обяснимо, ако бай Киро наистина имаше намерение да продава своят имот. Но, нямаше как, волята му трябваше да бъде изпълнена. Учителят ни поведе и ние тръгнахме из селото. Когато човек e направил предварително своя избор, трудно може да бъде разубеден. Склонен си да приписваш несъществуващи предимства, на това което си харесал и да виждаш недостатъци във всичко останало, което ти се предлага. В това село всяка една къща се различаваше от другите. Нямаше я противната еднообразност на днешната градска архитектура, нямаше ги еднаквите селски сгради,които се строяха напоследък по селата - недодялани, неизмазани, грамадни и празни. Разнообразието на старото село объркваше, караше ни да се да се чувстваме безпомощни, да се спираме занемели пред всяка сграда, но аз и до сега си мисля, че къщата на бай Киро привличаше с нещо свое, неповторимо, особено. Жена ми и синът, обаче, истински, дори мъчително се затрудняваха. За тях всяка къща бе като осиротяло дете, което протяга ръце и умолява, вземи ме, не ме оставяй.Те се спираха, влизаха, озъртаха, захласваха и продължаваха подире ми. Аз бързах и си знаех своето. На дървения праг пред една голяма порта седеше старица с бели коси и все още младо засмяно лице

- Къде сте тръгнали вие бе хора? -попита ни тя с напевен глас.

- Много ви е хубаво селото, бабо - каза чистосърдечно жена ми. Бабата ни изгледа недоверчиво:

- Вие да ни се подигравате ли сте дошли?

- Защо да ви се подиграваме?

- Че какво му е хубавото на туй парцаливо село. Едно време беше хубаво то, едно време, вече нищо не е останало, разсипаха го!

Не се опитахме да я разубедим. Продължихме пътя си. И ето че в една къща с два прекрасни еркера надвиснали над улицата, с огнище в ъгъла на едната стая момчето неочаквано се разплака. Напразно обяснявах,че тази красива къща няма двор, че е килната застрашително напред, че ще ни трябват много средства, за да я поправим, че бабата собственичка живеела далече, кой знае къде и отгоре на всичко била урсуз. Не помагаше. Тогава станах непреклонен. Всичко това са глезотии, къщата на бай Киро е най-хубавата в цялото село и ако ще купуваме нещо, ще бъде тя и нищо друго. Най-накрая се върнахме при нашия старец. Заварихме го на същото място и в същата поза.

- Виж какво, бай Киро, ходихме, гледахме, много къщи ни харесаха, но твоята най ми харесва. Това е. Бай Киро ни изгледа хитро и почти нежно каза:

- Знаеш ли оти е така Гоше? Оти ония къщи дето си ходил да гледаш са строени от зор, а моята е строена за кеф.

Определението беше съвършено. Оставаше най-важното. Трагично важното и аз със свито сърце попитах:

- Сега, кажи колко пари и искаш?

Чаках изтръпнал. Бай Киро се начумери:

- А, виж сега, аз пазарлъци няма да правя...

- Добре, бай Киро.

- Ще даваш хилядо и двеста лева пари!

Той наблегна на думата пари. В натура не приемаше нищо. Главата ми се замая. Аз смирено повторих:

- Добре, бай Киро.

Бръкнах в джоба си, извадих двеста лева броени и преброявани, кой знае колко пъти, подадох ги на учителя и казах:

- Това е капаро, двеста лева, пребройте ги моля!

Учителят ги преброи внимателно и почтително ги подаде на бай Киро. Бай Киро го погледна строго и рече:

- Аз от тебе ги неща, човекът да ми ги даде!

Взех парите и ги поднесох, бай Киро ги потри в брадясалата си страна и каза:

- От днес тази къща е твоя, колкото и пари да ми дават за нея, да знаеш, че е твоя.

- Благодаря ти, бай Киро!

Погледнах моите хора. Жена ми бе развълнувана, синът ми преодоляваше болката си по другата къща, но мисля, че и той беше доволен.

- Ами сега да го полеем, както си му е реда - казах аз.

- А-а -махна с ръка бай Киро - Аз не пия Гоше.

- Как така! Аз чух, че...

- Не знам какво си чул...

- Че така си обичал да си пийваш.

- Пиех, верно, че пиех, но вече пия само лимоната... Слушай какво ще ти кажа, Гоше, ако повърна туй що съм изпил през живота си, целото село ще залея. Това все пак беше художествен образ, аз държах на количествените представи.

- Добре де.Можеш ли да ми кажеш горе-долу, колко си изпил до сега!

- Що горе-долу, аз ще ти кажем точно. Изпил съм четиринайсет тона!

- Вино?

- А, не, ние тука вино не пием. Ракия.

Четиринадесет тона ракия! Бай Киро бе около седемдесет годишен, да е пил през петдесет от тях, петдесет по триста шестдесет и пет, това прави...

- Ами то излиза че си пил по литър всеки ден.

- По литър, Гоше, а когато има мезе да тегли и по повече.

Бях съкрушен. Познавах един капитан за далечно плаване, който твърдеше, че веднъж докато преплавал с кораба си от Варна до Бургас изпил едно буре от петдесет литра вино. То от Варна до Бургас можеш да пътуваш, и половин ден, и седмица, зависи от капитана. Бай Коста дърварят, при когото работех, няколко месеца като студент, изпи една вечер седемнадесет коняка и падна в канавката. Знам и други еднократни подвизи, но четиринадесетте тона на бай Киро бяха епос.

Все още зашеметени, решихме по-подробно да огледаме къщата. Жена ми откри горе между гредите, грижливо подредени чамови дъски.

- Виж какви хубави дъски! -възкликна тя.

- А - обади се бай Киро - Те не вървят с къщата. Всичко друго върви с нея, но дъските ми трябват.

Той ни изгледа лукаво и добави:

-Те са ми за балтона! Сещате ли се.

Не се сетихме веднага, но после възроптахме:

- Чакай де, за къде си се забързал.

- Ей за там - рече бай Киро и посочи през вдигнатите дървени капаци на потона (така наричаха тука чардаците) към хълма - При бориката! Загледах се и аз.

- Там са гробищата - кротко поясни учителят.- Тука старите хора всичко си приготвят, дъски за ковчега... Дрехи...

- Костюмът ми е в малката стаичка! - поясни бай Киро. - Да знаете, да не го търсите. Влезнах в северната стая, огнището беше срутено, камъните от зидарията му се търкаляха по пода и аз се зарекох, че това ще бъде първото нещо, което ще поправя. Стъклата на прозорците бяха почупени, ластовиците са влизали през тях и на една от стените си бяха направили гнездо. То си е там и до ден днешен. Ниска, яка дървена врата водеше в съседно помещение. Малко прозорче, което гледаше към потона, едва хвърляше светлинка.

-Тука са държали храните - каза учителят - Виж, като отвориш вратата на стаята и малката врата се скрива. Дойде ли турчинът да проверява, отваря вратата, поглежда в стаята и не забелязва, че от тук може да се влезе в друго помещение. На една закачалка от пресечени борови клони в малката стаичка висеше костюм от чер, груб, вълнен плат, заметнат с парче черга да не се праши. Под него стоеше каца пълна с дървена пепел събирана от печките да се тори градината и изоставена тук сигурно от години. Имаше и една просторна южна стая, варосана може би в началото на века и цялата почерняла от дима на печката. Ще падне работа по тази къща, мислех си аз, но това за сега беше само съждение, преди да се превърне в мъка и стон. На долния етаж на къщата се намираше малко чардаче, ниска, уютна, стаичка с дървен покрив и малко прозорче, което гледаше в просторния обор. Когато стопанинът се разтревожи за някое добиче, поглежда през прозорчето в обора и се уверява, че всичко е наред. А оборът беше внуштелен, с грамадни дълги ясли, от край до край, направени от дялан и издълбан боров труп. В стената беше оставена бойница, която мереше право в портата.Появи ли се някой разбойник, отвори ли портата и дум да го няма. Подът беше покрит със стара, отдавна изгнила тор, десетилетия никой не бе я изхвърлял и тя се бе превърнала в рохкава пръст. Ще падне работа в този обор, заканвах се аз, но това беше само ръмжене,преди да се превърне във вопъл и стон...

Обратно към [Г. Данаилов] [СЛОВОТО]

(Източник: Къща отвъд света, Георги Данаилов, И-во на МО "Св. Георги Победоносец". С. 1997, ISBN 954-509-166-5)

© 1996 Георги Данаилов. Всички права запазени.