СЛАВЕНА ИЛИЕВА

КОБРА

 

ПЪРВА ГЛАВА

Люси Марикова караше колата си по пътя с най-високата скорост. Не беше нова, купи я преди около десет години, когато напусна родното си градче, но все още вършеше добра работа. Десет години... Десет безкрайни години, изпълнени със скитнически живот, приключения, авантюризъм, самота и висока скорост. За такава съдба бе мечтала още от дете, него никога нямаше да го получи на мястото, където се бе родила и израснала. Ако все още беше там и се задоволяваше с това, което баща й наричаше хубаво, сигурно щеше да е умряла. Не съжаляваше въобще за бягството си. Прекалено много неща я накараха да се махне от това забравено от Бога място, където клюките и повърхността бяха унищожителни за човек със волна душа, жадуваща единствено свобода, и непокорен характер, каквато беше Люси. През тези десет години за пръв път усети, че живее истински. Не проумяваше как е могла да има нормално здраве преди това. Рискът я правеше по убедена в способностите й, вечният вятър който духаше в лицето й, и я закаляваше, схватките, подобряващи нейните чудесни бойни умения... Всичко това я караше да бъде щастлива, въпреки самотата, защото никога не се задържаше на едно място, и едва ли щеше да го направи. Независимо от тежките моменти, които имаше нерядко, желаеше скитничеството да продължи до края на живота й. До осемнадесетата си година не бе пътувала никъде, дори и на екскурзия. Баща й не й даваше пари за нищо, а майка й се страхуваше че ще ги напусне. Не че това не стана, а и никой не би могъл да го предотврати. Още от най-ранна възраст в нея личеше непокорния, приключенски дух, напиращ в нея, с всяка изминала година. Тя смело се противеше на скуката в родното й градче, винаги търсеше повод да направи нещо интересно и авантюристично. Точно заради това елита на обществото в Л-град, я определяха като “скандална и непочтена”. За разлика от сестра й, която бе вечното “златното момиче” и всеки се гордееше че в града му живее такова мило и кротко дете. А тук всички се познаваха, клюките бяха по-разпространени и от тези в големите градове. Направо гъмжеше от доносници. Човек не можеше да опази и една тайна, без да се разгласи навсякъде до залез слънце. Именно това бе една от причините да избяга от Л-град.

Люси си спомни за сестра си Даниела. Външната прилика между тях бе поразителна, сякаш излети от калъп. Твърде голяма, дори за близначки. Двете момичета притежаваха изключителна красота: великолепни меденочервени прави коси, синкави очи, характерна бледа кожа и елегантна фигура. Но ако трябваше да се сравняват характерите им: различни като Северния и Южния полюс. Люси бе свободолюбива, смела до безрасъдство, съсредеточена и най-вече - непокорна. Упорита не бе подходяща дума за нея. По-скоро твърдоглава. Щеше да умре, но да докаже тезата си, ако е праводоподобна, разбира се. А ако не, ядосваше се и дни наред бе неадекватна. Винаги мечтаеше как един ден ще напусне изостаналото във времето, задръстено от боклук градче, и да се отправи към нови хоризонти, където я чакат приключения и пътешествия, авантюри и свобода. Майка й се тревожеше за тази нейна черта: често така се отдаваше на мечтите си така, че не забелязваше реалността. Главата й бе препълнена с бръмбари. Диана Марикова често я питаше каква професия ще си избере като порасне, и как ще си изкарва прехраната. На тези тревожни въпроси Люси винаги бе отговаряла с разсеяно махане на ръка и че не се нуждае от много пари, докато е здрава, жива, и може да скита по пътищата. Колкото до работата, винаги бе мечтала да бъде пътешественичка.

Даниела беше съвсем друго нещо. Пред хората се представяше за “света вода ненапита”, а за това помагаха нейната чаровна усмивка, срамежлив поглед и сладък глас. Обожаваше да се подмазва, и й се отдаваше изключително добре, особено с престарелия й баща, който я обожаваше. В действителност тя бе пакостлива, злобна и отмъстителна. Често правеше бели, когато бяха деца, а после Люси опираше пешкира, защото на чаровната близначка всички й вярваха, а за по-голямата/защото тя се бе родила един час по-рано/! О, не, тя бе “отнесена от вихъра” и мислеха че върши какви ли не глупости. Даниела се присмиваше на Люси, заради безукорната й честност. “Да не мислиш че с труд ще извлечеш някаква изгода? Не, трябва да се стараеш да лъжеш другите, и да измъкваш от тях всичко! Само тогава ще те уважават.” Винаги говореше реплики от подобен дух, последвани от смях. Люси се дразнеше от това и следваше бурен скандал, защото трудно сдържаше гнева си. Даниела започваше да плаче и всички вярваха, че тя не е предизвикала кавгата.

С две думи Люси и сестра й не се разбираха. Конфликтът се задълбочи още повече, когато тръгнаха на училище. Даниела събираше писмените работи от другите класове, защото имаше връзки навсякъде. Тъй като седеше на един чин с Люси, когато за малко да я хванат, слагаше листа при сестра си. И така по-голямата винаги беше виновна.Гневът и злобата се натрупваха в нея, а пък противната Даниела, която се ядосваше от високите резултати на Люси в училище, непрекъснато й правеше мръсни номера. Затова учителите нямаха добро мнение за нея, просто защото вечната цел на “златното момиче” бе да я унищожи. Тогава направи големия удар: настрои всички против сестра си и вече никой не говореше с нея и не искаше да й помага. Тази изолираност дразнеше и измъчваше Люси, а с това растеше й гневът й към Даниела. Веднъж по-големите момчета я пребиха от бой, подучени от “гордостта на Л-град”,но им се размина наказанието. И тогава тя се записа в клуба по бойни изкуства. Учеше се бързо и скоро треньорите я сочеха за пример. Единствено там можеше да се спаси от мизериите на сестра си. Люси вече бе носителка на зелен пояс, когато се състоя второто нападение срещу нея. Но този път бе готова, и им даде да се разберат. За съжаление я изключиха от училище.Борис Мариков дълго й държа тирада за това и я изпрати да си легне без вечеря, което я ядоса.След дълги преговори и разговори с директорката, я приеха отново.

След време те започнаха да се интересуват от момчетата. Даниела сменяше приятелите си като носни кърпички, но това изобщо не засягаше Люси. Тя започна сериозна връзка с един свой приятел от детинството. Имаха сродни души. Хареса й да споделя с някого за съкровени неща,без да се страхува че ще й се подиграва. Това съжителство продължи две години. Даниела научи и реши да подлее вода на сестра си. Започна да се представя за Люси, възползвайки се от поразителната им прилика, примамваше го, и накрая го прелъсти. Новината за това свари върху другото момиче точно на осемнадесетия им рожден ден. Толкова се ядоса на предателката си, крещя й в продължение на петнадесет минути. След това си стегна багажа и избяга от дома си. Скри се при единствената приятелка, която бе успяла да спечели на своя страна през годините. Най-накрая разбра, че докато Даниела живее в Л-град, за нея нямаше място. И така Люси се махна този ад. В една топла юлска нощ напусна Л-град. Започна да работи в един магазин в близкия град, докато най-накрая спечели достатъчно пари. Купи си кола, не от най-новите, но бе добре от нищо, набави си провизии и всички необходими неща. Беше помолила приятелката си Кина да съобщи на баща й за бягството от това противно градче.

От тогава минаха десет години и Люси въобще не съжали за своята постъпка. Напротив, чувстваше се удовлетворена че се е противопоставила на сивотата в живота. Сега се усещаше свободна, можеше да прави това което желае, без ничия чужда воля. Даниела и Л-град останаха далече назад, в безметежното минало, откъдето нямаше да бъдат извадени, защото не би и помислила да се завърне там. Сега важно бе настоящето, а още по-важно-бъдещето.

Люси намали скоростта и рязко натисна спирачките на колата. Беше спряла пред едно крайпътно “капанче”, където да убие малко време в чаша бира и разговор с някои стари “господари на пътищата”, пък и да отпочине. Ако продължаваше същия курс и досегашната скорост щеше да стигне до най-близкия град след два часа, а дотогава не желаеше да спира.

Паркира близо до стената до бара. Свали кафявото си кожено яке и го хвърли на задната седалка. После сне черните слънчеви очила и ги прибра в джоба си. Разкърши крехките си рамене и тръгна към входа. Люси беше красива жена и го показваше . За днес бе избрала обикновен костюм. Носеше потник, оставящ около двадест и пет сантиметра разстояние до сините й дънки. На това разстояние беше изписана елегантна татуировка с формата на грациозен и силен тигър. А надписът бе “Момичето огън”. Беше си го направила преди десет години, малко преди рождения си ден, за да подразни баща си, който мразеше подобни неща. Великолепната й огненочервена коса бе разпиляна свободно като водопад. Синкавите очи притежаваха необикновен магнетизъм със загадъчния поглед. Тя се усмихваше рядко, но когато го правеше белите й зъби придаваха магически чар на бледото лице. Фигурата й - стройна и слаба. Краката й бяха дълги и жилави, а ръцете - без никакви мускули. Бяха нежни, с тънки пръсти като млади клонки на брезичка. Но само да поискаше можеше да превърне крехкото си тяло, на вид безпомощно при схватка в универсална бойна машина. Владееше толкова техники на отбрана, че често се чудеше че все още ги умее така добре както в началото. Просто не разчиташе на силата. Повече упражняваше своята ловкост, бързина, точност, гъвкавост и унищожителна грация. Младата жена беше много елегантна, затова противниците й я подценяваха и това им струваше скъпо. Люси никога не бе преценявала врага си грешно. Защото знаеше старото правило “Не съди за книгата по корицата”. Никой не можеше да очаква че ще стане точно така както предполага. Хората са като торби пълни с изненади. Човек, който доскоро си смятал за бавно развиващ се, да има гениален ум. Жена, мислена за грозна, да разцъфти в ослепителна красота. Мъж, който си смятал за физически слаб, да бъде силен като тигър. Затова Люси подхождаше еднакво към всички свои врагове. А през своя наситен с приключения живот, нямаше начин да избегне подобни схватки. Някои хора бяха твърде неинтелигентни и с тях не може да се води спокоен, приятен и непринуден разговор. Те изпитваха силна агресия към всеки, независимо че не знаят кой е. Не можеше, а и не искаше да разбира тези хора, само се защитаваше от тях.

Люси имаше един малък занаят. Стройното й тяло привличаше похотливи погледи. Това не я дразнеше, не им обръщаше внимание. Отиваше в тоалетната, но те я преследваха дори и там.Притискаха я в някой ъгъл и правеха опит да я изнасилят. Е, няколко юмрука бързо им пресичаха ерекцията на две.След това прибираше парите им и не чувстваше никаква вина за това. Каквото почукало, такова се обадило. Щом имаха право да я нападат, защо пък тя да не ги обере. Следвайки тази проста логика се бе оправяла навсякъде и рядко бе имала финансови затруднения. Само от време на време, някоя част от старата й кола се нуждаеше от поправка, но такива неща се случват винаги.

Такъв в общи линии бе животът на тази самотна авантюристка, но нали тя го бе избрала и й харесваше. За хората като нея често се говореше че имат незаконни сделки с наркотици, оръжия, контрабанда и обири. По принцип това бе вярн. Но във всяко правило си има и изключения и Люси Марикова бе едно от тях. Тя бе просто една честна мошеничка, но за това човек не влиза в затвора.

Люси тръсна глава и великолепната й коса леко се разроши леко. Винаги я носеше пригладена назад. Постави ръка на дръжката на вратата и влезе в задименото помещение. Не беше първо качество, всъщност един от долнопробните, но тя ги обичаше. Повечето от клиентите бяха скитници, които говореха така шумно бе невъзможно да не се чуе нещо. Въздухът бе наситен с мирис на алкохол и цигарен дим. Зад бара, сред най-различните напитки и насапунисани чаши, със запретнати ръкави и пропити от пот дрехи работеше младо момиче. Лицето й лъщеше. Е, ясно бе, защото Люси не можеше да си представи да стои цял ден в тази пушилка.Седна на един стол и почука с пръст по бара.

- Една бира “Плевен” обикновена, моля.

Момичето вдигна поглед и изгледа ужасено клиентката си. Държеше една кърпа, но я изпусна. Не можеше да помръдне, просто стоеше и гледаше Люси със зяпнала уста.Това я накара да се замисли, да не би лицето й да е заприличало на нещо неприятно.

- Хей!-започна да размахва пръст пред ококорените очи на барманката. - Ехо, момиче, какво става с теб!

Никакъв отговор. Седеше и приличаше на мъртва. Люси сериозно се разтревожи. Зашлеви й един шамар и разтърси раменете й. Чак тогава момичето излезе от шока и се опря на плота потресена.

- Да не би да видя призрак? - попита не на шега Люси.

Тя кимна.

- Да не би случайно да се казвате Даниела Марикова?- попита момичето.

Люси се усмихна ехидно.

- Не, аз съм нейната близначка. Казвам се Люси Марикова. Ние си приличаме твърде много. От къде познаваш Даниела?

- Не я познавам!Но нима не сте прочели това?

И тя подаде на Люси омазнен екземпляр на днешен вестник “Труд”. Тя го разтвори и остана като гръмната. На първа страница с големи букви бе изписано заглавието: “КРАСИВА УЧИТЕЛКА ПО МОДЕРНИ ТАНЦИ УБИТА С НОЖ”. С треперещи пръсти прочете всичко докрай. Тази сутрин Даниела е била открита в един найлонов чувал, с ужасни рани от нож. Предполага се че е убита към два часа. Заподозрените са много, но все още няма главен, защото всички имат здраво алиби.

Люси изруга лошия си късмет. Колкото и да й беше неприятно, трябваше да се върне в Л-град. Независимо от мнението на всички задръстени “аристократи” от “висшето общество“, тя трябваше да е там. Веднъж завинаги, имаше право на това.

- Благодаря, отменям поръчката.

И тя изхвърча като вихър от бара. Метна якето на гърба си и си сложи очилата с максимална скорост. Метна се в колата и натисна газта до дупка. Пое курс към Л-град, най-омразното място в целия свят, където бе принудена да се върне. От Даниела! Вътрешно кипеше от гняв, но нямаше как да се противопостави.

Боян Геров чу шума от наближаващата кола. Наоколо бе оградено с жълта полицейска лента. Даниела беше намерена в морето от някакъв рибар, който изпаднал в паника при вида на обезобразения труп. В момента проверяваха тялото и околността за отпечатъци. Нямаше никакви свидетели на кървавото престъпление, но изпадналата в истерия приятелка на Даниела, не можеше да каже нищо по въпроса, защото в момента бе в противошоковата зала. Предишният ден жертвата бе имала урок. Ученичките й, също толкова потресени от това, разказаха че са започнали в осем и половина вечерта и са приключили в единадесет. Тази която си бе тръгнала последна каза, че учителката й била в много добро настроение и й споделила че утре сутринта ще стават големи неща, много сметки са щели да се уредят, а виновниците за грешки да си платят. През цялата вечер тя била леко замаяна, и ученичките й предполагали че е била пияна. След това с олюляваща се походка тръгнала към пристанището. Баща й беше дълбоко разстроен от това и сега се намираше под въздействието на успокоителните. Разполагаха с по-малко факти от колкото можеше да има при такъв случай, но главните версии бяха че или е престъпление от страст, или отмъщение. Може би Даниела е имала тайни връзки с престъпни организации. Положението бе по-напечено отколкото при всяко друго убийство. Младият полицай наблюдаваше мъртвата жена. Въздъхна като си помисли за едно друго лице, което в момента сигурно бе на стотици, дори хиляди километри далеч. Нямаше търпение Люси да прочете съобщението за смъртта на сестра си. Беше убеден че тя моментално ще се втурне към Л-град. Винаги така импулсивна по природа, но в този случай това бе добре. Надяваше се и сега да спази тази своя черта.

Мислеше си унесено, когато чу яростен рев на кола. След миг някаква фигура се мярна в далечината. “Дано да е тя!”, помисли си той. Господи, дано да е тя!”. Когато шофьорът се приближи, Боян забеляза, че е жена, след още малко вярваше, че това е Люси Марикова, една от най-добрите му приятели, която най-после завърнала се от своето пътешествие. Той познаваше много хора, но тези на които истински държеше се брояха на пръсти. Когато тя избяга, направи няколко неуспешни опита да я издири. В течение на дълги години никога не се бе появила. Но сега просто трябваше да бъде тук. Силно вълнение завладя Боян и започна да го души.

Извърна се и впери поглед в далечината. Скоро Люси спря на местопрестъплението. Изскочи с маниакална бързина от колата и с уверени крачки тръгна натам. Той се приготви да я посрещне. Когато дойде до жълтата лента, на лицето й се изписа изненада, щом го видя. Мъжът се приближи и стисна ръката й.

- Здравей, Люси!

- Боян? - изрече тя невярващо. - Нима това си ти?

Той кимна.

- Да, колкото и невероятно да ти се струва. Добре дошла у дома! Мисля че ще е по-добре да дойдеш с мен. Колегите ми сигурно ще имат някои въпроси към теб.

Люси отговори необмислено.

- Разбира се. Но ми разкажи накратко за смъртта на Даниела.

Боян се намръщи, докато си проправяха път. Той продължаваше да държи ръката й.

- Защо искаш да знаеш? Не трябва да се разстройваш от такива неща.

Люси спря и го погледна право в очите.

- Защо ли? Защото именно заради това се върнах в Л-град. За да разбера какво се е случило със сестра ми Даниела. Няма да съм в покой със себе си, докато не го науча.

- Добре, печелиш.Убийството е изключително жестоко. Човекът има много опит с хладните оръжия, защото точно в сърцето има хирургически разрез. Останалите са просто плод на безумна ярост.

- Не разпитахте ли приятелките й? - попита Люси.

- Единствената, която знае нещо, в момента е изпаднала в тежка криза, щом научи просто изпадна в истерия, не можеше да каже две свързани думи. В момента е в противошоковата зала. Баща ти също не е добре. Няма оръжие, а по тялото й и наоколо все още не са открити отпечатъци. От отдела по криминалистика направо са полудели заради това убийство. В момента всичко живо търси следи и свидетели.

Люси се замисли и тръсна леко глава.

- Не зная с какво мога да помогна... Дори не съм била в града. Ще се опитам, все пак.

Те се приближиха до там където бе трупа. Един полицай пишеше нещо в някакъв бележник. Боян го повика, и когато се обърна остана поразен щом видя Люси,точно копие на жертвата. Тя побърза да обясни.

- Аз съм сестрата на Даниела, Люси Марикова. Днес научих за смъртта й, и реших да дойда за да разбера какво по-точно е станало. Ще се радвам ако мога да ви помогна в разследването.

Той я изгледа със съмнение от глава до пети и сбърчи вежди. Взе бележника и започна да задава рутинните въпроси.

Къде бяхте в нощта на убийството, между дванадесет и един часа?

- Сама в един мотелски ресторант, близо до Езерото. Имах работа в града, и успях да пристигна навреме, защото по-късно става опасно. В ресторанта съм стояла най-много четиридесет, до един. После се качих в стаята си и си легнах. Днес трябваше да ставам рано.

- Има ли свидетели, които да го потвърдят, госпожица Марикова?

- Не, разбира се! Казах ви, че бях сама. Това е защото нямаше много посетители по това време на денонощието, а и не ми се говореше. Чувствах се напълно изтощена.

Полциаят се намръщи.

- А не излязохте ли малко по-късно от стаята си, след като се уверихте че всичко е спокойно?

Люси го изгледа така сякаш бе луд, но отговори на нетактичния му въпрос.

- Не, разбира се! За какво да го правя!

- Може би за да си изградите идеално алиби. След това се връщате в Л-град и се срещате със сестра си. След като няма свидетели, откъде може да сме сигурни че не сте дошла тук.

Боян се намеси.

- Хей, Малинов, да не намекваш че може би...

Другият полицай го изгледа проницателно и сурово.

- Нищо не предполагам, Геров. Просто има основание да мисля, че тази дама знае нещо повече, но не иска да го каже. В какви отношения бяхте със сестра си?

- Защо, за Бога...

- Отговорете на въпроса ми: В какви отношения бяхте с Даниела Марикова?

Люси въздъхна.

- Може да ви се стори цинично, но я мразех. Непрекъснато се опитваше да ме накара да се чувствам непълноценна и недостойна. Дори беше платила на някакви момчета да ме пребият от бой, когато бяхме в прогиманзиална възраст.

Полицаят се усмихна с неприкрито задоволство.

- Току-що допуснахте фатална грешка, като ни казахте за това. Само си помислете: не можете да си позволите надеждно алиби, защото в този мотел влизат и излизат стотици хора и администраторката едва ли ще запомни всеки клиент, така че откъде може да сме сигурни че сте била там. Нямате и свидетели, които да потвърдят това. Признахте че не обичате сестра си и изпитвате силен гняв към нея. Възможно ли е тази ярост...

Люси беше много ядосана, в синкавите й очи се стрелваха светкавички.

- Отказвам да отговарям на повече ваши въпроси, без адвокат. Ясно е че ще ми прочетете правата.

Боян рязко се обърна към колегата си.

- Виж какво! Това са само догадки, и ти не можеш да ги доведеш до успешен финал. Никой не я е видял тук, няма свидетели, просто загатвания. А и защо ще идва след като е виновна...

- За да забави разследването и да не създава впечатление че бяга от нещо, напускайки тази страна час по-скоро. А колкото до очевидци...

След миг се появиха двама полицаи и възрастен мъж, който сигурно работеше на пристанището.

- Това ли е жената, която сте видял да идва късно през нощта?

Той я погледна и кимна.

- Тя е ! Беше облечена по абсолютно същият начин. Със зелена лада и очевидно доста бързаше. На лицето й имаше сатанинска усмивка. Уплаших се да не би самият дявол да е слязъл на земята, но сетне разбрах че това или е проститутка, скитничка или престъпница. Уплаших се и се скрих.

Люси изкрещя.

- Не е вярно! Този човек лъже! Ами ако е видял Даниела?

- Не, госпожице Марикова, жената, която си е тръгнала то школата по танци не е отоговаряла на това описание, не е притежавала колата, с която вие пристигнахте. Вие сте единствената, която изглежда така, никой не може да каже къде сте била предишната нощ, споделихте за яда, който изпитвате към сестра си, а и вероятно сте била видяна там във въпросния час.Съжалявам, госпожице Марикова, но ще ви задържим като главен заподозрян. Обърнете се и сложете ръцете си на тила!

- Моля? - Люси не можеше да повярва че я обвиняват за нещо, което никога не би направила.

- Казах ви какво да правите! - И той и постави белезници. - Люси Марикова, арестувана сте по повод подозрение в убийството на Даниела Марикова. Имате право да мълчите, всичко което кажете може и ще бъде използвано срещу вас в съда, ако се стигне до процес. Имате право на адвокат, ако не можете да си позволите, ще ви назначим служебен.

Люси просто се остави да я отведат. За пореден път изпита гняв и омраза към сестра си. През почти целият й живот я бе преследвала. Дори и в смъртта си, Даниела представляваше заплаха за нея. По дяволите, до кога?!

Обратно към [Славена Илиева] [СЛОВОТО]

следващо

© Славена "Глория" Илиева. Всички права запазени!