НИКОЛАЙ ГРОЗДИНСКИ: ДА ПОДРЕМНЕШ В СКУТА НА ГОЛЯМАТА ЕДНАКВОСТ

 

В гостилницата на Усмихнатия цареше пълна бъркотия. Малкото момче, което поднасяше храната и разтребваше масите, пълзеше на четири крака по пръстения под, провираше се между насядалите хора и забърсваше с мокър парцал петната от лютивите манджи. Това бе най-тясната гостилница в цялото село. Две пейки и две маси, на които можеха да седнат не повече от четири човека, заемаха цялото пространство на кутийката, изпълнена с лютиви миризми. Предната стена на гостилницата липсваше. Нямаше и врата. Улицата изливаше гладните си гости направо в утробата на димящата кухня. Усмихнатия, съдържателят на гостилницата, стоеше с лице към улицата и надзираваше с нечовешка строгост трите бумтящи керосинови примуса, които поддържаха пъклената топлина на лютивите му гозби. Той имаше страхотни мустаци. Това беше първото нещо, което изгладнелите странници забелязваха на влизане в тясната кутийка. Тези обаче, които познаваха Усмихнатия, знаеха, че той не само има най-великите мустаци, но че тези мустаци са лицето, носът, очите, устата, ушите и цялата същност на Усмихнатия. Всъщност Усмихнатия и неговите мустаци бяха едно и също нещо. Ако човек раздели крилата на пеперудата от самата пеперуда, тогава ще остане само една уродлива гъсеница. Така беше и с Усмихнатия и неговите мустаци. Той говореше много рядко, обикновено вечер, и то след като изпиеше половин бутилка ром. Тогава се разпалваше и можеше да говори с часове. В останалото време обаче се изразяваше с подръпване и присвиване на мустаците. Влизаше например някой непознат и го питаше какво има за ядене. Усмихнатия повдигаше левия си мустак, обръщаше гръб на непознатия и отваряше капака на някоя димяща тенджера. По този начин Усмихнатия казваше следното: "Нямам никакво намерение да те ухажвам с имена на манджи! Храната е готова. Ако искаш да ядеш, сядай на масата и кротувай!" В повечето случаи странниците си отиваха обидени от пренебрежителното отношение на Усмихнатия, но той не им се сърдеше. Човек често се вглежда в очите на другите, наблюдава ъгълчетата на устите им, изучава гримасите на лицата им и по този начин се докосва до техните чувства и мисли. При Усмихнатия обаче очите, устата и лицето бяха напълно безизразни. Единственият отдушник на вътрешния му свят бяха неговите мустаци. Затова и хората се объркваха. Взираха се в очите му, опипваха с поглед неподвижните бръчици по лицето му и се стряскаха, защото оставаха с усещането, че общуват с човек, направен от камък.

Рано сутрин, когато Усмихнатия запалваше керосиновите примуси и започваше да бели лук и картофи, мустаците му настръхваха от вълнение и заострените им върхове се устремяваха нагоре. Привечер, когато улицата се покриеше с тъга и самота, когато прокажените се завиеха с мазните си кашони и погледът им застинеше, вперен в мъждукащите светлинки на уютните къщи, мустаците на Усмихнатия провисваха надолу и започваха да плачат. Никой не чуваше хленченето на мустаците - нито закъснелите минувачи, нито дори и техният собственик. По това време на вечерта Усмихнатия беше вече порядъчно замъглен от непрекъснатото подправяне на чая с долнопробен ром и отчаяно се опитваше да запази равновесие, докато разтребваше за последно, преди да си тръгне. Той разпъваше един прогнил дървен параван, който трябваше да скрива гостилницата от алчните погледи на улицата, премяташе върху него няколко вериги, за да му придаде внушителност и възсядаше ръждясалия си мотоциклет, който изохкваше и се втурваше с ръмжене по стръмните баири.

В дъното на опушената гостилница имаше малко прозорче, което гледаше право в стаята, където автобусните шофьори получаваха указания за своите героични пътешествия из Хималаите. В тази прашна стая, пълна с дебели папки и протрити географски карти, се решаваха съдбите на хилядите смели пътници, дръзнали да се изправят лице в лице с Предопределението и да надзърнат в сърцето на живота през окото на смъртта. Тези две кутийки - гостилницата и стаята за пътни указания - бяха залепени гърбом една за друга, но дори и общият им прозорец не можеше да доближи световете, в които живееха техните обитатели. Усмихнатия пребиваваше сред лютиви изпарения, разгорещени разговори на изгладнели посетители, бумтене на керосинови примуси и далечно ухание на долнопробен ром, докато неговият съсед, Заплес Нехаен, се потеше върху мазни карти и хвърчащи листове с налудничеви маршрути, затрупан от могъщо униние и праисторически прах. Господарят на автобусните пътеки беше неугледен плешив човечец, който бе прекарал живота си в полузаспало състояние, нарушавано единствено от краткотрайното прозрение, че все още е жив. Той стоеше с широко отворена уста и почти не дишаше, защото тежкият въздух в прашната стая бе толкова жилав, че за да го вдиша, човек трябваше първо да го отхапе. Често пъти хората, които се хранеха в гостилницата на Усмихнатия, поглеждаха през малкото прозорче в стаята на Заплес Нехаен и се вцепеняваха от почуда: смазан от величието на своето гигантско бюро, господарят на автобусните пътеки се гърчеше в продъненото си кресло и задълбочено изучаваше парцаливите си карти. В ръката си стискаше счупен молив, в устата си бе захапал химикалка, зад лявото си ухо бе скрил още три молива, а зад дясното - една нацепена от дълга употреба помпа за клизми, или - иначе казано - срамна помпа. Тази гледка бе толкова мистична, че дори и най-изгладнелите гости на Усмихнатия спираха да дъвчат и за миг оставаха с усещането, че са надзърнали в миналото и са видели как потуленото време се суети и отказва да се присъедини към настоящето.

По цял ден Заплес Нехаен драскаше със счупените си моливи по изтърканите карти и триеше неблагоприятните маршрути с нацепената срамна помпа, която бе наследил от своята прабаба. Тази срамна помпа беше истинска семейна ценност, тъй като бе първата, попаднала в село Щурогледец и спасила стотици хора от острите болки на запека и какви ли не други болести. Тя имаше дълга и героична история. Когато прабабата на Заплес Нехаен била млада и красива, тя спасила живота на някакъв английски колонизатор, когато бил ухапан от отровна змия. Колонизаторът обаче не обърнал никакво внимание на случката и си заминал, без да каже и едно благодаря. Единственото нещо, което оставил след себе си, била въпросната помпа, която забравил по случайност в къщата, където прабабата на Заплес Нехаен го настанила. Оттогава необикновената вещ се бе предавала от поколение на поколение като някаква свещена реликва и бе избавила много задници от сигурна смърт. Когато попадна в ръцете на Заплес Нехаен, срамната помпа вече не ставаше за нищо, понеже бе спукана на много места и издишаше. Ето защо господарят на автобусните пътеки бе започнал да я използва като гума за триене. Всъщност тази гума не бе най-странният предмет в стаята на Заплес Нехаен. На гигантското бюро, отрупано с хвърчащи листове и изтъркани карти, бяха подредени десетина печата, които украсяваха указите за превоз на хора. Тези печати бяха по-чудновати и от спуканата клизма. Те бяха изработени от Скитащия Зъболекар, който се появяваше веднъж в месеца, разпъваше едно килимче пред автогарата и започваше да вади зъби. Заплес Нехаен беше много горд с печатите, които Скитащия Зъболекар му бе направил. Един от тях например гласеше следното: "Той пристигна. Умрели няма!" Този печат се поставяше върху пътния лист на всеки автобусен шофьор, който имаше търпението да запази своите пътници невредими. Имаше и друг печат, който гласеше: "Те не са вече сред нас, но ние ще ги помним!" Когато шофьорите тръгваха на път, Заплес Нехаен издаваше указ, с който нареждаше на водача на автобуса да кара бавно, да не пие много, да не седи с гръб към пътя, да не се блъска челно с друг автобус, когато иска да изпита нервите на свой колега, и най-накрая, когато пътят е подгизнал и има вероятност да се срути в някоя пропаст, водачът бе задължен да спира и да отправя кратка молитва за благополучие, без да псува. Всички тези заповеди се дамгосваха с печата на предупреждението, който гласеше: "Съдбата не спи! Не спи и ти!" Имаше и два печата, които показваха датата на дадено заминаване или пристигане. На единия пишеше: "Тогава валеше", а на другия: "По случайност не валеше!" Всъщност за жителите на село Щурогледец времето бе толкова относително, разтегливо и неосезаемо, че те се сещаха за неговото съществуване само когато спреше или започнеше да вали.

Ето така стояха нещата в село Щурогледец, когато един ден Щиглец Хърбав, прочутият автобусен шофьор, успя да се дотътри до автогарата, прекрачи прага на стаята за указания и изръмжа в лицето на Заплес Нехаен:

- Машинката се цепна на две. Един младеж оцеля.

Това се случи в един обикновен ден, за който можеше да се каже само "тогава валеше".

Щиглец Хърбав, мокър до кости, стоеше в стаята на Заплес Нехаен и гледаше пред себе си с празен поглед. Под мишница стискаше папка с пътни листове и укази за превоз на хора. Дъждовната вода, която се стичаше от дрехите му, бе образувала около него голяма локва.

Заплес Нехаен излезе от своето вглъбение и промърмори отегчено:

- И къде е сега автобусът?

- Нали ти казвам, строши се на две. Едната му част е още в прохода Малката баклавичка. Другата му част падна в пропастта.

Заплес Нехаен примигна изключително бавно, пресегна се към един печат, стопли го с дъха си и го стовари върху пътния лист на Щиглец Хърбав.

- Можеш да си ходиш. Проблемът е в това, че вече изпратих десетина автобуса по пътя, който минава през прохода Малката баклавичка. Ще настане същинско объркване!

Господарят на автобусните пътеки се прозя и се сгърчи в продъненото си кресло.

- Същинско объркване! - повтори той и примлясна унило. - Какво да правя?

Прогизналият шофьор се усмихна идиотски и провери дали мъжките му ценности си бяха на мястото. Някаква блуждаеща улична крава промуши глава през вратата на стаята, изпръхтя като кон и си тръгна възмутена. Заплес Нехаен, който се криеше зад огромното си бюро, въздъхна тежко, вдигна безпомощно ръце и за момент усети, че се унася. Такъв си беше той - притеснителен. А когато положението станеше напечено, направо се изнервяше.

- Бре да му се не види! - каза той най-накрая. - Я по-добре аз да взема да изтрия този път от картата, че току-виж някой ден съм изпратил още един автобус в смъртоносния проход и съм жертвал още някой-друг пътник!

С изключително бавно движение Заплес Нехаен взе срамната помпа на прабаба си и започна да трие своите драсканици по картата. Щиглец Хърбав прибра подпечатания пътен лист в мократа си папка, наведе се и погледна през малкото прозорче. В съседната стая Усмихнатия сновеше край керосиновите си примуси и с резки помръдвания на своите мустаци даваше нареждания на малкото момче, което му слугуваше. Щиглец Хърбав му махна за поздрав, но Усмихнатия му обърна гръб и продължи да надзирава пъклените си гозби. Всъщност Усмихнатия го видя много добре и дори му се зарадва. Мустаците му настръхнаха и се извиха нагоре. Малкото момче, което се провираше между масите и се пресягаше за мръсните чинии, веднага разбра, че нещо се е случило. То се измъкна изпод краката на посетителите и застана пред своя работодател. Усмихнатия посочи с мустаците си към едно празно място на масата и отхлупи трите тенджери с люти гозби. Момчето веднага взе две метални чинии, изми ги, подсуши ги с един червеникав парцал, който бе поел толкова ръжда, че тежеше като лист тенекия и ги сложи на празното място на масата. Усмихнатия се втурна към тях с един огромен черпак и ги напълни с някакво зелено вещество, което димеше и бълваше лютива миризма. Щиглец Хърбав влезе в гостилницата, погали малкото момче по главата и седна на масата, където яденето вече го очакваше.

- Как я караш? - попита автобусният шофьор, докато изстискваше ръкавите на ризата си от дъждовната вода.

Усмихнатия похлупи своите тенджери и повдигна десния си мустак. Това означаваше: "Добре съм горе-долу."

- Я виж какъв печат ми удари Заплес Нехаен! - каза шофьорът и подаде на Усмихнатия подпечатания си пътен лист.

На него имаше голям надпис: "Днес земното притегляне взе поредните си жертви".

- Що за глупости са това? - изръмжа Усмихнатия и се стресна от силния си глас. Разговорите в гостилницата замлъкнаха и всички впериха поглед в Усмихнатия. Много малко хора знаеха, че той може и да говори.

- Е, не може да се каже, че са пълни глупости - възрази Щиглец Хърбав. - В крайна сметка, ако нямаше земно притегляне, Съдбата щеше да е безсилна, не е ли така? Да не говорим, че пъклените изобретения на човечеството, в това число и парите, никога нямаше да бъдат измислени!

Шофьорът така се въодушеви от своите разсъждения, че забрави за яденето и дори спря да си бърше носа с ръкава на съблечената риза.

- Престани да говориш глупости - каза Усмихнатия спокойно. - Ако нямаше притегляне, нямаше да има никакви хора!

- Не е вярно! - разпали се още повече шофьорът. - Щеше да има хора, но те щяха да бъдат като птици без крила. Щяха да се държат за клоните на дърветата, за да не се изгубят в небесата и нямаше да имат никакви притежания! Чудесно, нали?

- Ти си си изгубил ума! Дори и хората да бяха птици без крила, човешката история щеше пак да се повтори. Ако беше необходимо да се държиш за клоните на някое дърво, за да не излетиш в пространството, бъди сигурен, че докосването до всяко дърво щеше да струва пари и щеше да се плаща наем. Що се отнася до притежанията, хората щяха да завързват покъщината си за земята и тя щеше да си стои при тях като кораб, пуснал котва.

- Както и да е... - шофьорът се отказа от спора и започна отново да яде.

- Няма ли поне да кажеш какво се случи? - полюбопитства Усмихнатия и сипа топъл чай на събеседника си.

- Ами какво да се случи? Карам си аз машината, отляво пропаст, отдясно чукари... Пътниците само цъкат с език и нареждат молитви. Аз обаче като чуя молитва и се изнервям. Нещо ми се обръща в стомаха и започвам да се препотявам. Ако молитвите помагаха, то това би означавало, че този, който слуша молитвите и ги изпълнява, е едно безсърдечно и суетно копеле, така мисля аз! - Щиглец Хърбав така се разпали, че очите му светнаха и от вълнение се поля с горещия чай. - Значи така, а? Ако му се моля, помага, ако не му се моля, не помага!!! Това означава суета, казвам аз, суета и нищо повече! Нещастник! Обаче има и друго обяснение. С молитвата, казват някои, човек сам си помага. Ха, казвам аз, ха! Ако човек сам можеше да си помага, за какво има да се моли, питам аз? Човекът обаче разбира, че е в ръцете на Съдбата и търси изход. Ето това е. Но нека ти кажа нещо. Преживял съм много катастрофи. Едни се молят, други не. Това обаче изобщо не повлиява на крайния резултат - едни оцеляват, други не. Само Съдбата знае кого да избере!

- Хайде стига си се палил, ами кажи какво се случи! - сопна се Усмихнатия.

- За това става дума! Карам си аз машината... Абе накратко, бяхме стигнали до прохода Малката баклавичка. Нали знаеш, че на това място има един опасен завой, на който шофьорите на автобуси винаги спират и раздават малки баклавички за късмет. Сладките се благословяват с дълга молитва, пътниците ги налапват и после затварят очи, докато не излязат от опасния проход. Аз много пъти съм спирал автобуса, чел съм молитви, ял съм баклави, обаче, трябва да ти кажа, че нещо като трябва да се случи и се случва. Няма баклави, няма молитви. Затова този път реших изобщо да не спирам, ами да си карам, пък каквото ще да става. Карам си аз машината и по едно време чувам, някакъв пътник започна да се горещи и да ми подвиква. Поглеждам в огледалото и виждам един огромен космат мъж, който ме сочи с пръст и ми се репчи. "Вижте го бе, вижте го!" - крещи той и ми се зъби. Озъбих му се и аз и му отвърнах: "Ако нещо не ти харесва, да те сваля тука, в тези чукари, пък ти си търси друг автобус, може ли?" Оня направо побесня. Наежи се целият, място не можеше да си намери на седалката. "Защо не спря да ядем баклави и да прочетем молитвата, а?" - вика ми той. И аз като се ядосах, направо щях да изпусна кормилото. Гледам го в огледалото и карам по памет. Аз иначе прохода го знам наизуст - мога да го мина със завързани очи. "Виж какво - казах му аз, - да вземеш да се укротиш, че ще ме хванат бесните! Ти какво си мислиш, че като ядем сладки работи и се молим като папагали, ще променим броя на отредените ни дни, дето е написан на челата ни, така ли?" "На моето чело нищо не пише! - отвръща ми оня. - Ако на твоето чело има числа, значи някой те е дамгосал като коза, отредена за заколение!" "Това за челото бе образно казано, ама ти и това не можеш да разбереш! - викам аз. - Какво ми се зъбиш! Като искаш да се молиш, моли се! Като искаш да ядеш баклава, да си беше купил! Аз няма да ви играя по свирката! Мене тия не ми минават!" И тогава оня като се зачерви, направо щеше да се пръсне! Гледам го в огледалото как се надига от стола и присвива юмруци. Изведнъж ме напуши смях. Представяш ли си?! Да се ядосваш на образ от огледалото! Ето това наричам аз смешка! Аз му се зъбя в огледалото, той ми се зъби - а в пустото огледало няма никой! Разбрах го аз това за един миг, дойде ми като гръм от ясно небе. Викам си на главата, ами то ние всички сме като нетленни образи в пусто огледало. И да се зъбиш, и да се радваш, цялата работа е като да наливаш от пусто в празно! Всичко е образ, отражение! Реших тогава да се обърна назад и да успокоя косматия мъжага, дето беше тръгнал да ме бие. Леко ми беше на душата, чувствах се като птица. Извърнах аз глава назад и изведнъж, ПРАС!!! Няма космат мъжага, няма пътници! Точно зад мен се вряза една гигантска розова скала, изтърбуши целия автобус и го преполови! Страшна работа ти казвам, не бях виждал такова нещо! И да ти го разказвам, едва ли би могъл да си го представиш! Такава скала! Остра и розова! Направо ни разцепи на две, сякаш автобусът бе направен от тесто! До мен седеше едно момче, дошло от някаква страна, не й запомних името. "Скачай!" - изкрещях му аз и то отвори вратата и скочи. Аз също скочих и двамата се спасихме. Предницата слезе в дерето. Много се въртя, много шум вдигна. А розовата скала - умът ми не го побира! Преди един месец кметът на едно планинско село край прохода Малката баклавичка беше събрал Дружината за врабешки подвизи, нали ги знаете, майсторите, дето поправят пътища и им беше заръчал да укрепят голямата скала, която се извисява над прохода. Тя тая скала си беше много особена - приличаше на яйце, но отгоре заострено като връх на стрела. Виждаше се отдалече. Сякаш бе поставена от човешка ръка на хълма над пътя. Кметът, дето събрал майсторите, изглежда е имал предчувствие, че нещо ще се случи. Те тазгодишните дъждове отмъкнаха такива големи пътища, та една скала ли няма да срутят?! Събрала се Дружината за врабешки подвизи, качила се на хълма при скалата-яйце и тия лениви майстори от дружината вместо да я укрепят, те, моля ти се, взели, че я боядисали цялата в розово и я обявили за храм! Ето това вече е щуротия! Нарекли я "Храма на бързото изкупление"! И това ако не е пророчество!

- Чакай, чакай! - провикна се някакъв дядо, който седеше на съседната маса. - Цялата тази история показва, че ако ти беше спрял и беше казал молитвата, както е трябвало да направиш, сега твоите пътници щяха да са живи! Скалата е щяла да падне преди автобусът да мине през прохода и нямаше да има никакви жертви! Това е истината!

Присъстващите се съгласиха с дядото и изгледаха Щиглец Хърбав с укор. Усмихнатия отвори един долап, който в продължение на двайсетина години бе обстрелван с нагорещеното олио, пукащо се от ярост в тигана, взе любимата си бутилка с ром и сипа по няколко глътки в чашите на всички посетители.

- Тук май няма нито един човек, който да е на моя страна! - възмути се Щиглец Хърбав. - Мислите си, че ако бяхме дръпнали една молитва, сега всички пътници щяха да бъдат живи и здрави? Ето това е пълната заблуда на глупците! Ето поради такива заплетени случаи хората започват да вярват на молитвите! Нека да ви кажа нещо: за да може моят автобус да се появи под скалата точно в онзи миг, когато тя е политнала и е стигнала на един метър от земята, е трябвало да се подредят толкова много условия и предпоставки, че пропускането на молитвата и яденето на баклава е било само последната брънка от веригата съдбоносни събития, които неотклонно са ни довели до сблъсъка със скалата. Помислете малко! Първо, Дружината за врабешки подвизи не си е свършила работата. Може дори тя да е разклатила устоите на скалата, докато я е боядисвала! После, разписанието бе направено напълно безмозъчно! Автобусът можеше да тръгне много по-късно и пак да стигне навреме. Можехме да не спираме толкова често по пътя, за да закусваме и да пием чай! И най-накрая, защо не предположите, че скалата е щяла да падне върху автобуса, независимо кога той е щял да мине под нея? Според мен ние я привлякохме като магнит! И то най-вече пътниците! Те мислеха само за своята гибел, докато аз точно в този миг се бях почувствал свободен и лек като перце! Аз оцелях! Вземете и момчето до мен - то оцеля, защото изобщо не знаеше какво се случва с автобусите в този проход. Затова помислете малко с главите си - човек предизвиква всичко с мислите си, не е ли така?

- Добър ден - каза някой и погледите на всички се преместиха от автобусния шофьор към новодошлия.

- А, ето го и момчето, за което ви разказвах! - извика радостно Щиглец Хърбав. - Как е, а? Оцеляхме!

Въпросното момче се казваше Будала Злочести и идваше от много далече. То беше на около трийсет години, но лицето му беше запазило обърканото и безнадежно изражение на младеж, който изпитва постоянна душевна болка.

- Целият ми багаж падна в пропастта! - промълви Будала Злочести с такова отчаяние, сякаш очакваше всеки момент да умре.

- Я се виж! - възкликна Щиглец Хърбав. - Здрав си като скала! Какво има да мислиш за своя багаж! Няма го и толкова! Ха!

- Лесно ви е на вас! - проплака новодошлият. - Аз нищичко си нямам!

Будала Злочести изглеждаше ужасно. Дрехите му бяха мръсни и изпокъсани, косата му стърчеше във всички посоки, а рехавата брада му придаваше вид на подивял козел.

- Седни при нас да похапнеш и ще се почувстваш по-добре! - препоръча му Щиглец Хърбав.

Усмихнатия помръдна с мустак, невръстният чирак рипна като попарен и веднага разтреби края на едната маса. Будала Злочести се смести с неохота между полупияните посетители и започна плахо да опитва от гозбите на Усмихнатия.

- Е, какво те води насам, момче? - полюбопитства някакъв дядо.

- Бягам и съм много уплашен! - отвърна Будала Злочести с изцъклени от ужас очи.

- Ама ти да не би още да премисляш случката с автобуса? - попита Щиглец Хърбав с укор в гласа.

- Не бягам от автобуса! - тросна се новодошлият. - Просто си бягам и това е!

- Ааа! Тия ги разправяй на някой друг! - ухили се дядото и го посочи с кривия си показалец, който беше толкова дълъг и изхабен от набезите на времето, че приличаше на обгорен клон.

- Моля ви се, оставате ме! - проплака Будала Злочести. - Аз бягам от материализма, не виждате ли?

Новодошлият посочи с ръце към лицето си и така се сгърчи, че невръстният чирак на Усмихнатия помисли, че чужденецът умира. Останалите посетители на гостилницата също се уплашиха от страховития вид на Будала Злочести и започнаха да цъкат с език. Те не бяха чували за материализма, но от това, което видяха в очите на чужденеца, разбраха, че става дума за нещо ужасно могъщо и разрушително. Дядото с кривия костелив показалец изпи остатъка от долнопробния ром, който Усмихнатия му бе налял и за миг получи прозрение, от което ставаше ясно като бял ден, че материализмът мирише като умряла крава. Старият човек разтвори огромните си ноздри и усети воня на мърша. Той си представи как върви из чукарите, гледа цъфналите розови храсти и изведнъж съзира просната крава, нападната от лешояди. И докато си представяше всичко това, дядото се сети, че магарето му беше избягало и така се притесни, че опря челото си на масата и заспа, изпълнен с тревога. Щиглец Хърбав от своя страна реши, че материализмът е някакъв нов вид страх, подобен на страха от летене, страха от височини и пропасти, или страха от автобуси. Той познаваше много хора, които се страхуваха и от височини, и от летене, и от автобуси, и в мига, в който попаднеха в някакво превозно средство, започваха да повръщат и да надават неистови писъци, сякаш някой ги гонеше да ги убива. Усмихнатия на свой ред изгледа със съчувствие своите приятели и им досипа ром в чая. Той смяташе, че никой освен него не разбира какво е материализмът и че трябва да внесе яснота по този мъглив за останалите присъстващи въпрос.

- Ясно! - отсече Усмихнатия и смигна съучастнически на новодошлия. - Разбирам какво искаш да кажеш! Аз още бягам от материализма.

- И вие ли?! - учуди се Будала Злочести и очите му се напълниха със сълзи. "Няма измъкване! - помисли си той. - Където и да отидеш, каквото и да направиш, не можеш да избягаш от тази проказа!"

- И аз! - въодушеви се Усмихнатия. - Всичко започна с едно момиче. Ходихме заедно на училище. То живееше наблизо и много ме мразеше. Една сутрин аз излязох от къщи и какво да видя: на пътя беше опънато въже от сплетени жълтурчета, поръсено с червени листенца. Учудих се аз, прескочих го и отидох на училище. А то се оказа, че момичето ми направило материализъм!

- Това си е чиста магия! - възпротиви се автобусният шофьор.

- Както искаш го наричай - продължи Усмихнатия. - Майка ми като видя въжето от жълтурчета и каза: "Сине, бягай надалеч! Онази, дръгливата, дъщерята на съседите, те е урочасала!" И аз като се уплаших! Баща ми вика: "Стягай си нещата, ще те водя в манастир да те правя монах. Само така ще се избавиш от проклятието!" Отидох аз в манастир, обаче пустият му материализъм като ти се лепне и няма отърване. Не се страхува той нито от храмове, нито от духовност. Първоначално всички в манастира ми се подиграваха. Как можело да се страхувам от някакво въже от жълтурчета. Тия приказки за проклятия били бабини деветини. Мина известно време и аз започнах да мисля, че съм се отървал. Нищо не ми се случва, значи, казах си аз, материализмът, дето момичето ми го направи, или не е подействал, или е бил излекуван от монашеските одежди! Обаче грешах! Една вечер се случи нещо ужасно. Легнах си аз както обикновено с броеница в ръка и докато изговарях някакви дивотии, заспах. Сънувам, че се разхождам из манастира, влизам в различните стаи и наблюдавам спящото духовенство. По едно време ми се допишка. Пишкам си аз и изведнъж едната ми буза като звънна - изкънтя като тенекия. Отворих очи и какво да видя: покатерил съм се на един прозорец и пишкам върху някакво легло; зад леглото стои наставникът на манастира и се бърше. Може би се питате какво се е случило? Оказва се, че всяка нощ в продължение на три месеца аз съм се качвал на прозореца и съм пишкал в леглото на наставника на манастира - ей така, без да разбирам - насън! В началото той си мислел, че покривът на стаята му капе. После като започнал да усеща странната миризма на сутринта, решил, че самият той се напикава, докато спи. Така се стигнало до нощта, в която наставникът изведнъж се събудил, видял как стоя на прозореца и ми ударил един шамар. Проблемите обаче не приключиха с един шамар. Наставникът на манастира така се ядоса, че отиде при моя учител и го обвини, че ме пращал да пикая върху леглото му. Напразно аз се кълнях, че нищо не помня, напразно другите му обясняваха, че понякога човек ходи насън и не знае какво върши. Наставникът крещеше ли крещеше. Той беше убеден, че моят учител е искал да му направи мръсотия, защото му завиждал. Те така се скараха, че настъпи разкол, манастирът се разпусна и аз се прибрах в къщи. Оттогава ми се случват какви ли не работи и то все заради пустото въже от сплетени жълтурчета, което прескочих като малък. Напоследък, когато гостилницата опустее и тръгна да затварям, какво ме прихваща не знам, но отивам тичешком до банката, на другия край на улицата, взимам един камък и й счупвам прозореца. Ей така, без нищо. И като тръгна да се връщам, залитам и всеки път пропадам в една и съща дупка на улицата, където е разкрита канализацията. Дори Стражар Негодни, пазителят на обществения ред, дълго време ме дебна и разучава, но не успя да разбере защо в крайна сметка чупя прозореца на банката и пропадам в една и съща дупка. Той не разбира, но не е дошъл при мен да ме попита, за да му обясня каква е работата.

Усмихнатия престана да говори и всички присъстващи установиха с тъга, че е време да си ходят. Щиглец Хърбав се надигна с мъка от мястото си, сложи под мишница своята папка с пътни листове и на излизане от гостилницата кимна за сбогом на Усмихнатия. Останалите посетители също се разотидоха и в опушената стаичка остана да седи само Будала Злочести. Той бе изпаднал в пълно умопомрачение и се наслаждаваше на своите слабости. "Никой не ме разбира! - мислеше си той. - Къде съм попаднал? Защо трябваше да идвам?"

- Е, аз затварям! - каза Усмихнатия и се приготви да разпъне своя изгнил параван, който отделяше гостилницата от улицата.

- А аз къде да отида?! - възпротиви се Будала Злочести.

- Където си искаш! - отговори гневно Усмихнатия и направи път на последния си посетител да напусне гостилницата.

Будала Злочести излезе на улицата и впери жален поглед в Усмихнатия, който разгъна дървения параван и го затрупа с ръждясали вериги, свързани помежду си с катинари.

- Не може ли да ми помогнете по някакъв начин? - запита боязливо печалният чужденец.

Усмихнатия помръдна нервно мустаци, възседна своя мотор и се втурна с гръм и трясък по баира. Бръмченето на древното возило ту затихваше, ту се усилваше, защото пътят, водещ към по-горното село, където живеше съдържателят на гостилницата, се виеше из планината като козя пътека.

Будала Злочести потрепера от хладните тръпки, с които нощта покоряваше земята и седна на ръба на улицата. До него беше струпана голяма купчина кашони. "Леле, колко боклук има в това село! - възкликна новодошлият и се опита да се съсредоточи. - Така. Какво е моето положение? Нямам багаж, но имам малко пари. Никой не ме разбира, никой не иска да ми помогне, но все пак съм жив! Да, жив съм, макар и това да не означава много за хората, обитаващи тези места. На никой не му прави впечатление, че цял автобус бе прерязан от розова скала и десетки хора станаха на пихтия! Да не говорим, че никой не знае какво е материализъм. Как може? Никой не ми предложи да ме приюти. Аз ги моля, а те? Нищо. Оня с мустаците отпраши с мотора и дори не ми обърна внимание! Какво да правя сега? Да спя на улицата?"

Купчината кашони, до която седеше Будала Злочести, се размърда и от нея се подаде главата на млад мъж. От една дупка на картонената къща се появи чуканче - ръката бе напълно обезобразена от хищните нокти на проказата.

- Малко пари? - попита прокаженият.

Будала Злочести скочи от мястото си и вплете пръсти в сплъстената си коса. За миг той се почувства така, сякаш крайниците му бяха изчезнали. Разтърсен от ужас, побягна и не спря да тича, докато не се увери, че всички части на тялото му са все още с него и че месото му не е изпопадало по земята. Обърна се и погледна към прокажения. Той надничаше през пролуките на картонения си дворец и се усмихваше добродушно. Будала Злочести се засрами от това, че бе побягнал. Бръкна в джобовете на панталоните си, измъкна една монета и я подхвърли на просяка. Прокаженият протегна обезпръстените си длани, но не можа да улови монетата, която издрънча глухо в нощта и побърза да се скрие от своите господари.

- Тъжна гледка, а? - попита някой.

Будала Злочести се обърна и видя мъж на средна възраст, облечен в дрипа, която вероятно някога е била представителен костюм. По всичко личеше, че мъжът не е тукашен. Косата му бе светла, а лицето му бе толкова бледо и изпито, че ако човек се вгледаше по-внимателно в него, щеше да види цвета на лицевите кости и очертанията на черепната кухина. За миг Будала Злочести си помисли, че е попаднал в някакъв призрачен свят, пълен с нечовешки същества и духове. Всичко изглеждаше измамно и неестествено - кравите, които се разхождаха по улицата, прокаженият, затрупан от кашони, съдържателят на гостилницата с неговите необикновени мустаци, безсърдечният автобусен шофьор, непрестанното ръмене, което приличаше на пръски от нечия кихавица, гробната тишина и бледият призрак с чуждоземските дрехи, който най-неочаквано бе изникнал от нощта.

- Имам усещането, че съм попаднал на края на света! - проплака Будала Злочести и отправи жален поглед към бледия призрак, който го бе заговорил.

- Всъщност аз бих казал, че това е по-скоро началото на света! - каза непознатият и протегна ръка. - Приятно ми е да се запознаем!

- Ти не си тукашен, нали? - попита плахо Будала Злочести, докато стискаше ръката на бледоликия призрак и се опитваше да се отърве от мисълта, че се ръкува със змия. Ръката на непознатия бе студена, влажна и толкова немощна, че приличаше на умрял плужек.

- Така е, не съм тукашен. Аз съм дете на северните страни, но половината ми живот мина в кръстосване на Хималаите. Ти също не си тукашен. Нека да позная: сигурно си роден на Барутния полуостров?

- Е, да. Сигурно ми личи.

- Къде си отседнал?

- Никъде. Автобусът, с който дойдох, бе ударен от скала, багажът ми пропадна в една пропаст и никой не иска да ми помогне!

Будала Злочести започна да се съвзема от пристъпа на отчаяние и повярва от все сърце, че непознатият ще разбере неговите трудности и ще го спаси от ужасите на призрачния свят, където бе попаднал.

- Сигурно сте минали през прохода Малката баклавичка, нали? - запита бледоликият призрак, чието име всъщност беше Дрипел Бледен.

- Май да. Оттам минахме.

- Всичко е ясно. Ако желаеш, тази нощ можеш да спиш при мен. Стаята ми е с две легла.

Будала Злочести се съгласи с охота и последва новия си приятел.

Тръгнаха надолу по баира и ходиха толкова дълго, че колената на Будала Злочести, които не бяха свикнали на такова натоварване, започнаха да пукат. През цялото време той обясняваше разпалено как всичките пътници в автобуса, с който пътувал, станали на кайма, а шофьорът, вместо да се трогне и поне да се разплаче, казал само "Тц, тц, тц!", почесъл се по тила и си тръгнал. Будала Злочести крещеше с цяло гърло и колкото повече се възмущаваше на пълното безразличие на тукашните хора към смъртта, толкова повече настръхваше от ужас и накрая, когато вече се възбуди до такава степен, че започна да заеква, той се спъна в една тръба, поставена напреки на планинската пътека и се просна по очи в калта. Дрипел Бледен му помогна да се изправи и му обясни, че по тези места водопроводните тръби се поставят върху земята, за да могат лесно да се поправят, когато се развалят, и че ако човек не знае откъде минават тръбите, може лесно да си счупи главата. Продължиха да вървят, докато не излязоха от планината и не влязоха в малко селце. Стаята на Дрипел Бледен се намираше в едно общежитие с вид на крепост, чиято вътрешност бе празна и представляваше голям квадратен двор. В средата на двора имаше вековно дърво и неугледен храм, бълващ задушливи благовония, които се бореха отчаяно с вонята на човешката обител, но така и не успяваха да потулят натрапчивата миризма на амоняк и засъхнали изпражнения. От тъмните ъгли на сградата отекваха тихи гласове и стенания, а по балконите, опасващи двора, се движеха причудливи сенки. Дрипел Бледен и неговият приятел се изкачиха до последния етаж и тръгнаха по дългия коридор. На едно място те се спряха, защото забелязаха как изпод вратата на една стая се процежда локва, която и двамата определиха като урина. Будала Злочести потръпна, а Дрипел Бледен се усмихна тайнствено и показа развалените си зъби. Двамата прескочиха локвата и се насочиха към вратата на съседната стая. Дрипел Бледен отключи катинара и натисна ключа, който пускаше електричеството. Този ключ бе поставен извън стаята, за да може, когато тръгне на своята обиколка малко преди полунощ, управителят на общежитието да изключва осветлението на онези наематели, които страдаха от безсъние и отказваха да пестят електричество.

Жълтата светлина на крушката освети стаята и Будала Злочести си помисли, че скоростта на светлината по тези места е толкова бавна, че човек би могъл да види как мракът известно време се гърчи, преди да бъде сразен от тленната завеса на електрическото лъчение. Древен вентилатор се засили и раздвижи застоялия въздух, който бе пропит с такава обсебваща миризма на вар, че полепваше по вътрешността на човешките гърди и ги варосваше като стени на селска къща. Посред стаята имаше две ръждясали легла с крака, поставени в пълни с жълтеникава вода и удавени дървеници буркани. Нямаше никакви завивки и одеяла, а проядените от молци дюшеци оставяха впечатлението, че в края на своя престой всеки предишен посетител си е прерязвал вените. Подът също бе осеян с кървави петна. Стените пък изглеждаха така, сякаш са били обстрелвани с кървави сачми. Изобщо стаята имаше доста кървав вид и това се дължеше на милионите дървеници, които живееха в дупките по стените на общежитието.

Будала Злочести се поколеба известно време, но после се престраши и седна със скръстени крака върху дюшека на едното легло. Загледа се в кървавите петна, с които беше осеяна стаята и си помисли колко странно е това, че всеки предишен наемател е размазвал по стените десетки капки от своята кръв, откраднати набързо от дървениците - пъргавите кръвопийци. Тъмночервените петна говореха, че в стаята се е водила битка на живот и смърт, в която човекът отчаяно се е опитвал да догони оживялата си кръв. Малки червени капки се измъквали през порите на човека, въоръжавали се с крачка и плъзвали из стаята като обезумели, завирали се из тъмните ъгли и трескаво се опитвали да се домогнат до бездънните дупки по стените на стаята, където щели да се спасят от гнева на своя собственик и да изживеят откраднатия си живот на спокойствие. Всъщност, помисли си Будала Злочести, то всеки живот е една открадната капка кръв. Всички ние сме дървеници, оживели капки кръв, които бързат да се скрият зад стените на някоя въображаема крепост и да се полюбуват на краткото видение за вечността, преди да изсъхнат и да се превърнат в забравени съсиреци.

- Ако искаш - каза Дрипел Бледен, който се бе излегнал на съседното легло и също наблюдаваше кървавите петна - може да загасим лампата, да изчакаме дървениците да плъзнат по стените и изведнъж да светнем отново лампата. Казвам ти, гледката е невероятна - хиляди дървеници се измъкват една по една от дупките си и тръгват към леглата. Стените направо почерняват! Иначе няма как да ги видиш - когато е светло, те се спотайват и чакат да си легнем. Дори си имат наблюдатели! Не ме гледай така. Аз съм ги изучавал с години. Е, може да се каже също, че те пък са изучавали мене. В крайна сметка аз съм като опитна мишка, не е ли така? Седя си в стаята и будувам. Дървениците клечат в дупките и ме наблюдават. Когато управителят на общежитието изгаси осветлението малко преди полунощ, кръвожадните гадини тръгват на поход и проверяват състоянието на ума ми. Аз знам, че те са излезли от дупките си, че са очернили стената, че се катерят по бурканите, пълни с техни удавени посестрими, но не помръдвам, опитвам се да превъзмогна усещането, че съм една гигантска дойна крава, от която зависи изхранването на хиляди невръстни гърла. Те напредват, аз потръпвам, но не се предавам, не ставам от леглото и не тичам да светвам лампата. Колко дълго ще издържа? Това е въпросът, който те си задават - колко секунди мога да играя ролята на дойна крава, без да се побъркам? Защото е лесно да доиш другите, лесно е да живееш на гърба на просяците, но когато някой иска да вземе част от теб, за да оживее, ти го смачкваш като хлебарка, ето това е истината! Виждаш ли какво са направили дървениците с мен? Аз наистина съм тяхната опитна мишка, те просто ме имат за играчка! Но аз също ги дебна. Вече съм сигурен, че докато е светло, те слагат някой наблюдател на края на дупката и ме изучават. Вчера... Не, оня ден изпълзях под леглото и се промъкнах до една от големите дупки в стената. Погледнах вътре и какво мислиш видях? Техният наблюдател седи на пост и не мърда! Най-страшно е вечер: седя в мрака и ги очаквам. Не знаеш какви неща може човек да чуе в мрака, когато е изплашен! Ако питаш мен, и раят и адът, всички пъклени и божествени понятия са измислени от някой, който е стоял в мрака и се е страхувал! Ти няма да ми повярваш, но аз ги чувам как изпълзяват от дупките си, как се блъскат едни в други и падат на земята! После идва и първото убождане - изтърпявам го стоически. Нахранил съм една кръвожадна хлебарка, какво толкова! След това обаче става нетърпимо... Но аз съм свикнал. Виж ме - с тия торбички под очите приличам на призрак. Това е от недоспиване. Будувам, но се уча, дървениците са ми приятели...

В този миг по коридора се чуха стъпки, някой се приближи до тяхната стая и изгаси осветлението. Будала Злочести и Дрипел Бледен не казаха нищо, но и двамата знаеха какво означава това. Мракът и тишината бяха влудяващи. Дрипел Бледен се подготвяше да посрещне дървениците и да покаже на новия си приятел колко е безстрашен. Будала Злочести от своя страна не искаше да се представи като страхливец и затова бе решен да седи на кървавия дюшек, докато не припадне. Той бе преживял такава ужасна автобусна катастрофа, че малко ухапвания от дървеници нямаше да го трогнат. Поне така си мислеше. Всъщност, той нито бе виждал дървеници, нито някога го бяха хапали.

Времето минаваше и ужасът от настъпващите дървеници така влуди мъжете, които трепереха върху своите дюшеци, че те наистина се почувстваха като опитни мишки и изпуснаха веригата, с която удържаха побеснелите си мисли. Дрехите им започнаха да се помръдват, сякаш по тях лазеха гущери, мускулите им потръпваха от въображаеми убождания, а стаята се изпълни с тайнствени шумове и тропане на хиляди малки крачета. Тогава настъпи пределната точка на тяхното търпение. Дрипел Бледен и Будала Злочести изкрещяха в един глас и се втурнаха към вратата, където се сблъскаха и още повече се уплашиха. Будала Злочести беше сигурен, че подът на стаята бе покрит с дървеници, защото усещаше как стотици гадини скърцат под ходилата му. Когато се озова в коридора, той натисна ключа за електричеството и прозорците пожълтяха от мижавата светлина. Будала Злочести надникна в стаята и пое дълбоко дъх - никъде, в никой ъгъл не се виждаха дървеници. Той понечи да каже на своя приятел, че всичко е било измислица, но Дрипел Бледен бе изчезнал. Коридорите на общежитието бяха пусти, прозорците - тъмни. През отвора на храма, насред двора, се плъзгаха сенки и причудливи отблясъци. Чуваше се и звън на камбанка. Подтикван от предчувствието, че е избран да стане свидетел на нещо изключително мистично, Будала Злочести слезе по стълбите и тръгна през двора. Колкото повече се приближаваше към храма, толкова по-непоколебима ставаше увереността му, че там се извършва някакво невиждано свещенодействие, което ще го изтръгне завинаги от лапите на материализма. Минавайки покрай вековното дърво, растящо до храма, Будала Злочести изведнъж замръзна на място и неволно извика от учудване. Застанал на един крак до ствола на дървото Дрипел Бледен натискаше с палци торбичките на очите си надолу, а с показалците опъваше клепачите си нагоре. В резултат на това тайнствено упражнение очните му ябълки бяха така изцъклени навън, че при по-силно подухване на вятъра спокойно можеха да се търкулнат на земята.

- Да ти помогна ли с нещо? - попита Будала Злочести и веднага осъзна, че въпросът му е напълно неуместен.

- Аз виждам всичко! - прошепна Дрипел Бледен и заби зениците си в дълбините на очните кухини.

Будала Злочести се почеса по рехавата брада. За него вече бе очевидно, че приятелят му е напълно побъркан.

- Той отново насъсква Грозните сили срещу мен! - сподели Дрипел Бледен шепнешком.

- Кой е "той"?

- Ти не знаеш... Не можеш да знаеш. Аз го усещам, знам кога изпраща своите наблюдатели...

- Какви са тези наблюдатели?

Будала Злочести бе решил да задава всевъзможни въпроси, колкото и глупави да са те, за да помогне на приятеля си да се отърси от пристъпа на лудост.

- Ти не виждаш... Аз обаче ги виждам. Той изпраща хора, да, обикновени хора. Където и да ида, в който и край на света да се завра, той знае и изпраща наблюдатели. Те ме намират и се опитват да се справят с мен... Искат да ме убият! А може би просто искат да ме побъркат?

- Но защо този човек изпраща наблюдатели? Защо те преследва?

- Аз знам много тайни... Едно време бях шпионин на една много мощна държава. Знам такива неща...

Будала Злочести си помисли, че неговият приятел може да се страхува и от него и затова го остави да стои на един крак като щъркел и тръгна към храма, откъдето долиташе камбанения звън.

В богомолницата седеше брадат и дългокос свещеник, който клатеше малка камбанка и нареждаше тайнствени заклинания. Пред него имаше купчина пари, покрити със зрънца оцветен ориз. Когато свещеникът забеляза Будала Злочести, той остави камбанката, изправи се и попита:

- Как е приятелят ти?

- Стои на един крак до ствола на дървото - отговори Будала Злочести и се зачуди откъде свещеникът знае, че Дрипел Бледен му е приятел.

Духовното лице прибра купчината пари в някакъв невидим джоб от вътрешната страна на оранжевата си роба и поклати неодобрително глава.

- Лоша работа! - каза той. - Положението е много сложно! Зли сили...

Свещеникът направи кръгообразни движения с ръце и се опули така, сякаш бе застанал на ръба на ада.

- Да не би моят приятел да ви е дал тази купчина пари, която току-що скрихте във вашата роба, за да прогоните лудостта му със заклинания?

- Умно момче! - каза свещеникът, ухили се ехидно и напусна храма, като се заканваше с пръст на някакъв въображаем малък пакостник.

Будала Злочести изведнъж се почувства безкрайно уморен. Излезе от храма и отиде до вековното дърво, където Дрипел Бледен продължаваше да стои на един крак и да опъва с пръсти кожата около очните си ябълки. Лек вятър галеше нежно листата на вековното дърво и изпълваше нощта с тайнствено шумолене. Ръменето, продължило през целия ден, най-сетне бе спряло. Будала Злочести обърна гръб на вкаменения си приятел и тръгна към общежитието. На земята пред стълбището се търкаляше омазнена листовка, напечатана със сини и черни букви. Той я вдигна и прочете следното:

"Нито късно, нито рано, човек тръгва по трънливия път на избавлението. Ако искате да разберете всичко за себе си, ако искате да се излекувате от телесни и умствени недъзи, ако искате да знаете какво ще ви се случи, посетете Склопеното Око - учителя с многото ученици, който винаги съзерцава!"

Будала Злочести заспа внезапно, както си седеше на стълбите, с мазната листовка в ръка. Мъртвешкият му сън се смути един-единствен път, когато призори мразовитият полъх на вятъра го накара да потрепери и, осенен от болезненото прозрение, че е попаднал в чуждо тяло и живее нечий чужд живот, той опита да се отскубне от въртопа на спящите мисли. После отново потъна в безпаметност.

Обратно към [Да подремнеш...] [Николай Гроздински] [СЛОВОТО]

началоследващо

Купете си с намаление книгата Да подремнеш в скута на Голямата еднаквост от виртуална книжарница Българска книга!
© 2001 Николай Гроздински. Всички права запазени!

Издателство Весела Люцканова