ХЕМУС

БРОЙ 1, 2001

HAEMUS

2001/1

 

СЪДЪРЖАНИЕ

НАЧАЛО

РЕДАКЦИЯ

Magyarul

Ангел Янков

Трифон Зарезан в празничния календар на българите католици

 

Първото известие за интереса на Римокатолическата църква към живеещите в Дунавската равнина павликяни датира от 1581 г. Активна мисионерска дейност у нас развива францисканският орден, чиито свещенослужители успяват да покръстят през XVII в. няколко хиляди еретици. След Чипровското въстание (1688) именно тези прозелити остават единствената опора на Рим в нашите земи.

В резултат на неколкократни миграционни вълни днес може да се говори за три групи българи католици, все потомци на някогашните сектанти: северни павликяни, южни павликяни и банатски българи*.

Динамичните и неочаквани обрати, съпътстващи живота на това население провокират интереса на много учени към различни аспекти от неговото минало и култура. Но все още на пръсти се броят изследванията, посветени на празничния календар на тази конфесионална общност. На базата на лично събран теренен материал за времето от края на миналия век до средата на нашия век тук се представя празничният комплекс, известен под името Трифон Зарезан, като се подчертава общата основа на празнично-обредната система у нашите католици и техните православни събратя.

Българите католици живеят в райони със силно развито лозарство, което е достатъчно основание гроздето и виното да имат свое запазено място в празнично-обредната им система.

Безспорно е, че най-голяма роля за реформирането на празничния календар у изследваното население има папската курия. На третия ден на Коледа (27. XII) - Свети Иван, по отдавна установен църковен обред, навсякъде в католическите храмове в Европа се освещава вино. Така е и при нашите католици. На 22 януари банатчаните честват Свети Винценций, който под влияние на народната етимология се асоциира с виното. С него е свързано поверието, че "ако каптят (капят) стреите, зъ има много вино". Валидно е и противоположното твърдение.

Но дори и новите празници, обичаи или вярвания не могат да изместят от съзнанието на северните павликяни Трифон Зарезан като празник на лозята и виното. Нещо повече, завърналите се у нас след Освобождението банатски българи, също възстановяват старата традиция.

В празничната обредност се преплитат религиозно-магически действия и вярвания от различни епохи, чийто най-общ смисъл е осигуряване на богата реколта. Срещу празника жените стават още 2-3 часа след полунощ, за да опалят пещта и да замесят пита. От същото тесто правят и мекици. Може да сварят кокошка или да опържат риба. Тази храна, заедно с бъклица вино, се слага в торбите на лозарите. Те се събират рано сутринта и с кавали и гайди на групички отиват към лозята.

Церемониалното зарязване на лозята всъщност представлява ритуално откриване на началото на стопанската година, напомнящо за идващата пролет. Влизайки в лозето, всеки стопанин най-напред се прекръства, после взема косера, зарязва няколко пръчки и ги полива с вино. Така те фактически заквасват лозето с произведението на неговия плод. Символичните практики се съчетават с изричане на различни благопожелания: "Да родите догодина повече, да направим с вашето вино сватби, кръщения и други увеселения".

Става голяма веселба, придружена с песни и хора. Около запаления огън, който навярно има за цел да затопли не само лозарите, се нарежда обща трапеза. Носенето на едни и същи храни всяка година е сигурно свидетелство за нейния обреден характер. Няма съмнение, че изяждането на питите, варените кокошки и пържената риба са част от старинен магически обред за плодородие. Всеки, който отпие от бъклицата, нарича: "Дай Боже, свети Трифон да помага, да се роди много, с постава да не можем да го приберем". Намесата на Господа и светеца гарантира, че желаното ще се превърне в действителност през есента. В случая вербалната магия се основава на преплитането на езическата с християнската молитва.

Вторият важен момент от празника е избирането на цар на лозята. Корените на този български обичай Михаил Арнаудов търси в гръко-тракийските тържества в чест на бог Дионис, отбелязани в края на зимата. В миналото нашият народ е вярвал, че от щастието на царя зависи плодородието на лозята. Затова той трябва да бъде заможен стопанин, а също и късметлия. Задължително изискване е да умее да командва, та поради това българите католици избират помежду си "тоз, който е по-бабаитав", т.е. по-буен цар, за да са буйни (едри) и гроздовете. От отрязаните свежи лозови пръчки му правят царска корона. Тя непременно се опасва с червен вълнен конец, за да пропъжда злото от царя, с други думи - неблагоприятните природни условия, влияещи върху плодородието. Лозарите възкачват царя на кон или магаре и тръгват към селото.

Символично значение има и тържественото посрещане на мъжете в селото. Всяка жена държи малка софра (табла), на която има кана вино, глава лук, сол и пипер. Стопанките обкичват своите съпрузи с изсушени гроздове, очаквайки голямо изобилие през есента. След това лозарите се събират у царя или в кръчмата.

Празненството завършва към полунощ. "Вечерта булките ядат бой". Напиването е в реда на нещата. Последното е обичайно явление, защото се смята, че ако някой остане трезвен, берекетът по лозята ще избяга. Всички тези постъпки се коренят в дълбоката вяра на народа, че нещата в природата се намират в непрекъсната взаимна връзка, че подобното предизвиква винаги нещо подобно по силата на простата аналогия.

Древния култ към Трифон Зарезан и обичаите, свързани с него, продължават да се практикуват до ден днешен, също както и при православните българи. Това е още едно доказателство, че Римската църква не може да промени навсякъде вярванията и обичаите, които не отговарят на нейния идеал за строго католически живот, и да унищожи по този начин общобългарската основа на празнично-обредната система у българското католическо население. Друг е въпросът, че в наше време от старинното вярване остава само суеверието, а обредните действия се осмислят все повече като една интересна форма на забавление и развлечение.

 


* Тази класификация е предложена от Любомир Милетич още в началото на XX век. Конфесионимът "павликяни" отдавна е придобил чисто номинален смисъл, но в случая е предпочетен, тъй като чрез него се акцентира върху общия произход на населението. Понастоящем северните павликяни живеят в Свищовско и Никополско (Белене, Ореш, Малчика и Трънчовица), южните павликяни - в Пловдивско (Калояново, Житница, Дуванлий, Миромир - дн. кв. на Хисаря, Генерал Николаево, Секирово, Парчевич - и трите дн. кв. на гр. Раковски, Белозем и Борец), а банатските българи населяват пет крайдунавски селища (Асеново, Драгомирово, Бърдарски геран, Гостиля и Брегаре)

 
© Хемус.
Всички права запазени!

СЛОВОТО