СЪДЪРЖАНИЕ

НАЧАЛО

РЕДАКЦИЯ

Петер Естерхази*

Harmonia Caelestis (откъс)

 (Откъс от "Harmonia Caelestis", Книга първа: Номерирани изречения из живота на семейство Естерхази)

33.       Щом засвиреше Химна и Бог почнеше да раздава весел нрав на маджарина^[1], да го подкрепя в ден тревожен, щом го враг напада, трябваше да станем прави, примерно, когато предаваха мач на националния отбор; баща ми се изправяше с мрачна тържественост, а синовете му като да се съпротивляваха всеки път, във всеки случай изчакваха докато баща ми, стигнал предела на строгостта и раздразнението си, хвърли поглед назад и едва тогава се изправяха. Враг напа-ада, долу-горе тогава. И правеха разни физиономии, стараейки се все пак баща ми да не забележи. Ако в такъв момент звъннеше телефонът или възвреше водата за чая синовете на баща ми го възприемаха като потвърждение на правотата си. Химнът издига човека над ежедневието, издига го в безвремието на вечността, телевизията обаче не издига никъде: това противоречие бе въплътено в двете поколения. Тази силна привързаност на баща ми правеше разбираеми яда и негодуванието, с които той, баща ми, реагираше на, да го наречем релативизма на най-големия син на баща ми. Реагираше истерично. Ако например синът на баща ми дадеше израз на радостта си при вида на семейството – какво голямо семейство, има едногърби, двугърби, герой и предател и така нататък, тогава баща ми незабавно скачаше от възмущение, какъв предател?! За кого конкретно става дума?! Не може да се говори така! Явно, че считаше за принципно изключено подобно наличие. Синът на баща ми свиваше рамене, не разбираше баща ми, за него бе напълно безинтересно дали е имало или е нямало предател в семейството. В миналото. Миналото е наше не защото е славно; но понеже е наше ние сме богати и този вид богатство умножава свободата. А иначе баща ми е добър пример за т.нар. баща-предател. Мнозина са го презирали, бил е малко  по-лабанц^[2], отколкото препоръчва добрия вкус (е да, най-младият чеснешки клон – те и без това са били най-лабанцовата издънка). Като военачалник на лабанцките полкове на Щирия, Форгач и по-късно на Еберген, той не се поколебавал да тръгне и срещу собствените си роднини (Антал, Даниел и т.н.), заради което от страна на куруците са го презирали с пълна сила, ама дори и неутралните членове на семейството са кривели лица. Баща ми е бил дебел и мургав човек, кожата му била гладка и силно лъщяла, направо да ти се прище да го погалиш. На трийсет и пет години станал подполковник при Палфи, ала го амбицирала не жаждата да прави кариера; липвало му търпение. Направо се уморил от непрекъснатото съсредоточаване, от което в края на ХVІІ в. нямало как да избягаш (да се измъкнеш). Да се съобразяваш с Хабсбургите, да се съобразяваш с турците, да се съобразяваш с Трансилвания, да се съобразяваш с кралството, да се съобразяваш с националните интереси, да се съобразяваш с интересите на семейството, да се съобразяваш със собствените си интереси – писнало му. Станал войник, който получава нареждания и ги изпълнява според способностите си. Не мразел куруците, ала считал позицията им за късогледа. У Ракоци безспорно има величие. Ама би било ужасно, ако беше победил. Пакт с турците, ново кокетничене с Франция. И после накъде. Куруцът, това е един върхов миг. Преди и след него лелеле-малеле. Баща ми е един от най-омразните членове на фамилията. Портретът му се намира във Фракно. Синовете му и до днес стават пред телевизора в началото на мача, има в тях някаква пружина, която ги вдига. Внуците на баща ми бавно се изправят след тях.

34.       Баща ми не обичаше Кошут, считаше го за суетен и повърхностен тип, каприз, във всички конфликти заставаше на страната на Сечени, ликуваща тълпа на Бродеуй? хайде, хайде, да го погребат наново, това да, за това става, общо взето не обичаше протестантите, струваха му се прекалено опърничави, прекалено земни, за тях, според него, Бог е само фраза, важна фраза, от която ги дебне съдбата, ама въпреки това, и винаги се чувстват засегнати, тази мъжка мъка, дето се стели наоколо им, не обичаше плебейската им надменност (баща ми), сякаш страданието е изобретение на Лутер и привилегия на последователите му, баща ми общо взето не обичаше куруците, прекалено много пушилка, песни, малко мисъл и работа, кич!, кич и носталгия, и самосъжаление, не обичаше Кошут – а, това вече беше – и въпреки това, въпреки това го обесиха в онзи трагичен октомврийски ден^[3]. Баба пратила хора в Арад да донесат тялото изпод бесилката, баща ми лесно можел да се познае по голямата брада. Да, ама големи бради имали и Ланер, и Дамянич, така че и те били донесени, и тримата са в парка на замъка, в Мача, областта Арад, мир на праха им.

35.      Големи господари, баща ми беше голям господар, ревизор във Витуки^[4], заедно с още шестима, но! но primus inter pares. • Баща ми беше голям господар, много голям, даже и от това по-голям или не, от това не беше по-голям, ама много голям, невъобразимо голям. Защото ако вземем само земята, коя земя е голяма в едно село например, на богатия селянин, който има там такава власт, че може да постигне всичко, а от всичко по-голямо няма, той диктува живота в селото и така нататък, ама действително и така нататък; и тогава какво означава ако тази власт, влияние и така нататък трябва да се умножи по сто? По хиляда. Тогава вече нищо не означава. • Народът е толкова пристрастен по отношение на големите господари, по отношение на баща ми, това пристрастие по отношение израза на лицето му, интонацията му, цялото му поведение е толкова всеобщо, че би се разраснало до обожание, ако на баща ми поне веднъж му бе хрумнало да бъде добър, добър човек. • Баща ми има едно огромно предимство в сравнение с другите хора: вкусна храна, богато обзавеждане, ловни хрътки, коне, маймуни, джуджета, клоуни, ласкатели – добре ("халал да са му"), за завиждане обаче е, че го обслужват (служат му) хора, които по сърце и по душа са му равни, а понякога даже го надминават. • Баща ми се гордее, когато изсича алея сред стар елак, когато с дълги-дълги защитни стени опасва определена територия, когато варакосва тавани, поръчва водни бъзикни или просторна зимна градина; но да ощастливи едно вярно сърце, да достави радост, да помогне на гладния, да предотврати беда, това вече не е сред любимите му занимания. • На баща ми, големия господар, дотолкова нищо не му струва да обещава и да се отплаща с красиви думи, а и високият му сан до такава степен го освобождава от дълга на дадената дума, че може да се приеме за скромност дори и това, че обещава само толкова, колкото. • Дърт и похабен, каза баща ми за бай Фери Дийнст^[5], nomen est omen, съсипал се е от работа, за да ми служи, ама сега какво по дяволите да го правя? Онзи, който ще лиши стареца от последната му надежда, онзи другият, по-младият, ще получи тази служба само защото бай Фери Дийнст е служил прекалено всеотдайно. • Понякога е по-добре човек да зареже баща ми, отколкото да се оплаква от него. • Баща ми гледа от високо на човека на духа, защото има само дух, човекът на духа гледа от високо на баща ми, защото има само блестящ ранг. Почтеният човек удостоява с някоя и друга дума всяка къща, където битува дух или ранг – без каквато и да е добродетел. • Презрението, което баща ми храни по отношение на народа, прави баща ми нечувствителен към изказваните от народа хвалебствия и ласкателства и възпира надменността на баща ми. Ако кралят или Бог не презираха моя старец, то кралят или Бог също биха били надменни. • Ако баща ми би желал да опознае себе си и своите подчинени, навярно би се срамувал да играе ролята на господар. • Не е на добре, ако човек (може да) има същото име, като плебса. Имената на народа (и на апостолите) са: Петър, Йоан, Яков. А тези на баща ми са: Ханибал, Цезар, Помпей. Лукреция. И кой би попречил (баща ми) да се нарича Юпитер, Меркурий или Венера, или Адонис? • Цялата прелест на живота, цялото изобилие, ситост, спокойствие, безмерно щастие – всичко това доставя на баща ми толкова радост, че винаги може да се надсмее над лудориите на някое джудже, маймуна, идиот или луд; тези, които са по-малко щастливи, се смеят само на подходящото място, там, където трябва. • Баща ми обича champagne и презира долнопробните вина; упойва се с по-благородни течности от децата на  народа; това е единствената разлика, която гуляят оставя между висшето съсловие и коняра. • Да виждаш заслугата, дори да я издирваш и да й отдадеш признанието, което й се полага: баща ми рядко е способен да извърши тези две големи крачки, бързо една след друга, както е нужно. Горкият, с тия крака... • Вече си  голям и eichner^[6], рече баща ми, но това не е достатъчно, дръж се така, че да те почитам и да ми причинява болка и огорчение, ако ме лишиш от благосклонната си милост или пък не я заслужа. • Цялото богатство на баща ми няма да стигне, да заплати дори и най-малката добронамереност или всеотдайност – ако се замислим какво струва тя на онзи, когото желае да възнагради (баща ми); властта му едва достига да го накаже, при положение, че строгостта на наказанието е съразмерна с извършената несправедливост. • Би било чисто лицемерие, ако баща ми не заемаше незабавно високото положение, за което е роден и му се полага: нищо не му струва да е скромен, да се смеси с тълпата, която в същия миг започва да отстъпва назад, или да бъде последен, защото веднага от последен ще стане пръв. За простосмъртния скромността е горчиво занимание: попадне ли в тълпата, ще го стъпчат, седне ли в края на масата, ще го оставят там. • Баща ми не си падаше много по следрайските времена, по далечното минало, налагаше се с неудоволствие да установи, че всички сме братя и сестри, по-малка сестра, по-голяма сестра, по-малък брат, по-голям брат. Хората са едно голямо семейство: повече или по-малко нещата зависят от степента на родството. • За баща ми човек по-добре да мълчи: да се говори добро за него е почти винаги ласкателство; да се говори лошо е рисковано, при положение, че е жив и страхливо, ако е умрял (баща ми).

36.      Едно е сигурно – фикс – че в дома на баща ми са хвърляли повече пари за храна, отколкото у Хабсбургите; язваджийска сган, искат, образно казано,  от кухнята да си наваксат, загубеното на испанската митница, никога не са имали свестен готвач, ама и да са имали, не си е проличало, толкова нисък е бил нормативът на глава. Нужно е да се яде. (Нужното е нужно.) На кралската трапеза си говорели, че в района на Теплице, край пътя са се навъдили много практикантки на най-древната професия; направо една през друга. И тогава баща ми се навел да целуне ръката на кралицата и си позволил една невинна шега, ангел мой, конкуренцията а?, нещо такова, небрежно, мило, шепнешком, ама така, че дори и в най-отдалечения ъгъл на залата добре отеквала всяка дума, ангел мой и така нататък. Херцогинята на Насау скочила и побягнала с писък на уста. Баща ми след нея! Графе, прошепнал кралят, ама така, че дори и в най-отдалечения ъгъл на залата добре отеквала всяка дума, графе. Баща ми застинал, стърчал като някаква восъчна статуя. Искал да си глътне думите назад, ама не можело; обхванал го плах уплах от самота. Пробягал мислено през вековете, през деветнайсти, през шестнайсти, през осемнайсти и тук именно се сетил за един израз, който много му харесвал: Скръбта, господарю, е вид безпомощност. В тази безкрайна и мъчителна минута всички гледали към него. Отвън се чували хълцанията на нейно сиятелство. Гледал го и кралят. Страхът му отминал, сърцето му се обляло в гъделичкаща топлина. Всяко нещо, което е хубаво, е морално, извикал той и аха да тръгне след хубавото. Но не помръднал, баща ми не помръднал.

37.     Баща ми се е родил сляп. Стои там.

38.     Напаст: Баща ми се е родил сляп, на мястото на очите му стои ужасяващо нищо. Стои там. (Стои там на ъгъла, свири на цигулка, скрибуца, опърничаво, на инат, Интернационала, меко, нежно, протяжно, като валс.)

39.      След като отмъкнал майка ми от съпруга й и двамата убили този голям и достоен човек, една сутрин баща ми смаяно се огледал наоколо и с плахо задоволство установил, че всичко, ама всичко е негово. Кой да предполага, че богатото имение на онзи човек тъй внезапно ще се падне на него? О блажено щастие, бъди благословено, че донесе на днешния ден тази голяма наслада и радост на баща ми, щото вси богати господари, велики князе, всемогъщи крале слушат онзи, който владее цялото Отвъддунавие, заедно с жена си. Баща ми изобилства с непристъпни калета и приказни градища. Вкратце: нужно е и на плътта, щом е дадено всичко. Сподобил се е с отлични ловни терени, има съкровища дост, и не ги е спечелил нито с оръжие, нито с кръв, нито с пот, нито с много усилия, лесно дошло, лесно си отишло. Да ги обитаваме, докато може, това бе девизът, баща ми го обяви, освен това огласи нов дворцов ред и провъзгласи какво ли не. Първата му грижа бе свирачите да са безчет: с мандолина, цигулка, свирка, тъпан, тромпет; да се веселят, младите да се радват, все хубавци да вият танц около баща ми. Все нещо реновира, планира, показва колко е привилегирован, току дарява господарите, набавя всичко на часа, варакосва замъци, под път и над път стели скъпи килими и златотъкани кадифета; баща ми иска да се страхуват от него и да го почитат като кралю честити. Щом той не умее да живее, аз пък мога!

40.     Една сутрин, когато баща ми, измъквайки се от кухнята, защото едва не припаднал при вида на купищата вонящи от нечистотия съдове, и особено при вида на един поднос от сребро, или по-скоро от алпака, по който били размазани жълтеникави петна от яйце, и влизайки в банята не намерил четката си за зъби, чашата, бръсначката и тоалетната чиния, не намерил лицето си в огледалото, и след това дотътряйки се до вътрешната стая видял леглото си разхвърляно и в него някаква жълтокоса женица, свита на кълбо като котка, тогава отишъл до писалището си, подпрял се на него и се поизправил, после погледнал сина си право в очите (на снимката погледът на момчето бил строг, устните му издадени напред) и казал: Огосподарил си се, шефе, къде вириш нос.

41.     Вие сте ведър и добронамерен и състрадателен и милозлив, интелигентен събеседник, ярка личност, дето съзира навсякъде необходимостта, не иска да променя света, а го приема, приема всичко, което съществува и дори не се сеща, че светът би могъл да бъде и друг, по-точно не че не се сеща, вас ви задоволява самото изобилие на битието, приемате го, изобилието, в него злото и грозотата не уравновесяват доброто и красотата, не ги неутрализират, а ги множат, не поотделно, а като цяло – и е така, защото още не сте заставали пред рота за екзекуция, казал на баща ми началник-ротата за екзекуция, в работно време.

42.      Баща ми вече отдавна бил надор, със златно руно^[7] и пръв приближен, когато  прозрял, никога не успя да се освободи от тези си съмнения, че целта на сътворението не е от етическо естество, няма начин да е, и тази си мисъл той никога не успя да прогони веднъж завинаги, т.е. не постъпи както Бог в случая с първата човешка двойка, вярно, че са уреждали делата си не от една и съща позиция. 

43.     Човек рисува оттук, показа към сърцето си художникът. След това в спора, който сякаш полека-лека клонеше на страната на баща ми, баща ми извади последния си коз, и обръщайки нещата, наново цитира изречението, право в лицето на художника, човек рисува оттук, показа баща ми към сърцето си. Настъпи кратка тишина. Тогава художникът с неподражаемо по плавност и мъдрост движение хвана китката на баща ми, фино, с два пръста, леко и тъжно като стар семеен накит, като медалион, о седемстотин светии!, и със зла и примитивна усмивка премести ръката на баща ми в лявата страна на гърдите. Баща ми, вечният губещ, се изчерви. 

44.     Баща ми свиреше един от кратките танци на Пърсел. Свършвайки, извика тържествуващо: Катедрала! Това е катедрала! А сега ще ви покажа камъните, защото всяка катедрала е направена от камъни! От камъни и Бог, изджафка майка ми. Да де, да. Баща ми не свиреше особено издържано в техническо отношение, но свиреше музика, от самата музиката, според музиката; когато той свиреше, беше добре за музиката. Подсвиркваше си като Гулд^[8], сякаш скимтеше. Тук си е съвсем ученическо, нали така, въпрос-отговор, въпрос-отговор, хоп-хоп, я да видим, на същия въпрос съвсем различен отговор? ама бива ли така? и скача веднага, и то как!, това, нали е с три диеза, а това е си-бемол, и скача по-нататък, и това през 1691, нали, да не забравяме! Простичко, просто, съвсем просто. Хоп-хоп, ето тук има едно пренапрежение, направо атоналност, нали, ама че акорд!, Бах никога не би посмял, никога. Пърсел е англичанин, не бива да забравяме. И след това тук накрая, ето, сложил е един тон, който до този момент го е нямало, за този тон се е готвил открай-докрай, пазел го е през цялото време, от това малко парче на Пърсел може да се проумее компонирането въобще, нали. Забележката на майка ми, че все пак има разлика между 1691 и сега, очевидно не можа да разбере. Последвалата забележка, според която Бог се е превърнал в частен проблем, очевидно въобще не схвана; очевидно не оцени и отстъпката, която направи майка ми, в смисъл че той, баща ми, не е в положение, че да твърди, няма ли Бог, или има, ама е умрял, и каквото и да каже, то си се отнася само до него, до баща ми, не и до съседа му. През цялото време докато свиреше плачеше, o Wort, du Wort, das mir fehlt! Слушаше разплакан майка ми и кимаше щастлив. Майка ми се опитваше да не показва раздразнението си. Виртуозно представление, мили Йозеф!

45.     Баща ми се натаралянка. Взе сериозно да предлага на Хайдн струнно трио. Ама Хайдн хич се пазари, не отстъпи ни на йота.

46.     Осемнайсти век: Баща ми пасе гъски край пътя (моят баща никога не е пасал гъски край пътя), събира трева в долчинката (не е събирал трева в долчинката), закача гърне на оградата (гърне не), вади вода от кладенеца (не; как да не, всичко е бил той (нищо), вади вода от кладенеца, точи мотика в сайванта (точи мотика), храни прасе в кочината, разражда крава в обора, гори дървени въглища в трапа, в храма плочи мете, в гробището гроб подравнява, в ковачницата желязо нажежава, пуска на кобилата жребец, хвърля мърша в Реката, цани си цървули при обущаря, лочи ракия при евреина, купува сол от катунарите, търси правда при съдията, вкъщи бие жена си, крие мангизи в дюшека, гони кучето по двора, вършее ръж на хармана, търкаля мома в сеното, кара десятъка си на господаря, яде боб на сянка, пуска пръдня в гащите – и сред най-усилното жътварско време историята се шляе като идиот из селото.

47.      Да видим. Мнозина все му натриват на носа на баща ми, че след заговора на Вешелени баща ми доста и последователно се е замогнал. И наистина. След смъртта на Миклош Зрини положението така се забатачва, че и фатера не е могъл да го избистри съвсем. И чувства, и разум, всичко се попиляло (някъде през втората половина на ХVІІ в.) Нацията загубила своя велик син, от когото очаквала спасение; Вешелени довел отчаянието до такава безизходица, че започнал да мисли за лек по-опасен и от напаст, за съюз с турците, за да не тормозят повече страната, да не връхлитат крепостите, селата, да не грабят покорените; братът на Зрини, Петер, бил ограничен човек, и понеже и сам осъзнавал слабостите си, приемал на драго сърце съветите и водачеството на другите, и макар че Леополд го назначил за бан на хърватите (24 ян.), що се касае до националните въжделения, той не се оказал на висотата на брат си. След краткия, но пълен с надежди период, през който насърчаващо отеквал гордият девиз "не закачай унгареца!", дошли мрачни години на междуособици, там, насред ужасията, сякаш даже вече имало не унгарци, а само куруци и лабанци. (Който вижда и отвъд плета и се стреми да обхване държавните работи с разума си, а не на парче, за когото нравите не са коварство, а изгода за политиката, е безсърдечен безродник, а този, който се възхищава с най-неподправени чувства на родината си, е гола ливада. Детински работи са това, страната е дете и до ден днешен, защото не може да подкастри бляновете си според ежедневието, миналото по настоящето, не намира преход от пораженията към победите и обратно. И се тръшка, като дете. По-късно баща ми в качеството си на надор би могъл да се опита да се справи с тази двойнственост, би могъл да прокара мост, ала нямало бряг и не му вярвали нито неговите унгарци, нито неговият крал, а натрупаните клевети и милости пресушавали и доверието към него. Не случайно се е случила и онази неблагодарност, че не той – надорът, а Палфи уредил мирния договор с Ракоци.  Както и да е. Баща ми не се обидил, навестила го известна меланхолия и подаграта. В центъра на деянията му било поставено семейството. Което всъщност означавало личното му благоденствие. Което пък още повече подкопало доверието към личността му. Ама да не избързваме толкова напред.)  Баща ми изпаднал в тази ужасна криза, когато отслужвал военния си дълг в отсамдунавските крайнини. Като капитан на Хедяйа, след заговора на Вешелени и сие той получил заповед да заеме имотите на недоволниците, което, макар и не на драго сърце, направил.  Една част от реквизираните имения на баджанака на обезглавения Ференц Надашди получил като възнаграждение, а именно Сарвкьо, като заплатил 20,000 форинтовия залог, който по-късно му бил възмезден, после ипотекирал същото имение за 200,000 форинта, а на 13 август (един ден преди смъртта на майка ми) то му било дарено с доплащане от 65 000 форинта; освен това Капувар, за който трябвало да плати 50 000 форинта, понеже ги дължал от по-рано, и най-накрая потендорфската част, заради тези реквизиции си навлякъл огромно негодувание. Ама не успял да прибара имуществото на Хомонаи: най-прекрасният план на баща ми, да ожени едно от децата си за дъщерята на по-голямата си сестра Мария, издънка на рода Хомонаи, който останал без наследник по мъжка линия, претърпял корабокрушение поради упоритата съпротива на големия му враг, епископ Колонич. (За съжаление, в двора все повече и повече тачели покваряващото нацията направление на Колонич, което направило безрезултатна ролята на баща ми като "медиатор", както в посока нагоре, така и в посока надолу; именно това безумно направление пъха оръжието на националния отпор в ръцете на същия оня Ракоци – ала това едва ли е утешение за баща ми – който в младостта си бил възпитаван от Колонич. Имало е и други придобивки, и други негодувания, ала не бива да се изтърва из очи, че в онази епоха и другите прочути мъже, които не симпатизирали на баща ми, наред с цялата им глорификация, скрити зад националните аспирации, общо взето търсели начин да задоволят личните си интереси. Пред лицето на тази съпротива баща ми развил тезата за "невидимата ръка" (правейки логическа и емоционална грешка, понеже искал логически да разреши един емоционален конфликт); според нея всяка личност – докато преследва изключително своя собствен интерес – сякаш водена от една добродетелна и невидима ръка, се насочва към най-пълноценно служене за доброто на цялата общност. Така се превръща в истина твърдението, че всичко се прави "не от налудничавост или за единия разкош, а за родината". Баща ми не поставял парите начело, дори пръснал голяма част от ипотеката на пищната си къща, но от друга страна пък допълнил древните имоти с такива забележителни придобивки, че при смъртта си оставил на наследниците не едно-две имения, а цяло княжество. Враговете му не го оставили на мира дори и тогава и разпространили мълвата, че загинал, разкъсан от собствената си ловна хрътка. (Такива подобни, само вметвам, ги говореха и за баба ми, че дни наред лежала в безсъзнание на кухненския под и котките й, защото имаше страхотно много котки, си похапвали от нея.)

Превод: Светла Кьосева

* Петер Естерхази (1950) е писател на свободна практика от 1978 г. Той е изтъкнат представител на писателското поколение, което се появява на сцената през 70-те години. В произведенията му могат да се открият редица от особеностите на постмодерната проза. Текстовете му понякога изискват от читателя по-голямо усилие, но в същото време го въвеждат много по-активно в творческия процес, заличавайки границата между романния и извънроманен свят. На български са издадени книгите му "Спомагателни глаголи на сърцето", "Погледът на графиня Хан-Хан" и "Една жена". Представеният откъс е от най-новия роман на писателя, който носи името Harmonia celaestis, т.е. Небесна хармония.

[1] Началните стихове на унгарския химн: "На маджарина дай, Боже, /весел нрав, наслада,/ подкрепи го в ден тревожен,/ щом го враг напада" – прев. Георги Крумов

[2] Лабанц – прозвище на имперските (хабсбургски) войници, които са се биели срещу куруците на Тьокьоли и на Ракоци, (края на ХVІІ в.).

[3] 6 октомври 1849 г. – в Арад са екзекутирани 12 генерали от унгарската армия, взели участие в освободителната борба срещу Хабсбургите (1848-1849).

[4] Съкращение на Vízügyi Tudományos Kutató Intézet – Научен институт за изследване на водите

[5] Dienst (немски) – служба, работа

[6] Nagy & Eichner – известна фирма в миналото (nagy =голям)

[7] Орден на Златното руно – основан през 1430 г. от бургундския херцог Филип Добрия. До преди Първата световна война се счита за най-голямото отличие в Хабсбургската империя.

[8] Глен Гулд (1932-1982) – канадски пианист, неподражаем интерпретатор на Бах, Бетовен, Моцарт.

СЛОВОТО