ЛМ  

ЛИТЕРАТУРНА МИСЪЛ

Брой 1, 2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 


 

 

Четенето в епохата на медии, компютри и Интернет

Огнян Ковачев

„Четенето в епохата на медии, компютри и Интернет“ е темата на международна конференция, която се състоя през февруари 2000 година в София. Всъщност конференцията имаше повече от един дискусионен център, тъй като беше посветена на творчеството на Волфганг Изер – най-влиятелният жив теоретик на четенето днес. Така проблематизирането на възможностите за четене в новата технологична среда стана поредната провокация към литературната наука и теориите на Изер в частност. Тематичното раздвояване на конференцията неизбежно удвоява и нейния прагматичен контекст. Тя продължава проблематиката на Международната школа по хуманитаристика в Сантяго де Компостела, Испания, и същевременно цели да стимулира и преобразува в новите условия интелектуалния импулс на школата в Констанц, Германия. Нейни съорганизатори са департамент „Нова българистика“ в Нов български университет и фонд „Академика“ на фондация „Отворено общество“.

Друго предизвикателство, този път към родната филология, е репутацията на знаменит непознат, която Волфганг Изер все още има у нас. Тя се крепи най-вече върху асиметрията между глобалната значимост на името и локалната непреведеност на трудовете му. Преди всичко това са Имплицитният читател. Комуникативни форми на романа от Бъниан до Бекет (Der implizite Leser. Kommunikations formen des Romans von Bunyan bis Beckett, 1972) и Актът на четенето. Теория на естетическото въздействие (Der Akt des Lesens. Theorie Aesthetischer Wirkung, 1976). Книгите са представителни за литературните изследвания, акцентиращи върху възприемането и въздействието на творбите в процесите на четене. Подходът е популярен под названия като „рецептивна теория“ и „рецептивна естетика“. Изер защитава възгледа, че четенето става продуктивно тогава, когато създаде устойчива и динамична връзка между текста и фигурите на читателя и автора. Тогава самият акт на четенето става „перформативен“– превръща се в съ-битие, което случва или произвежда нов смисъл. По-вдъхновяващ за конференцията обаче е неговият по-нов литературно-антропологичен проект, съдържащ се в книгата му Фиктивното и въображаемото. Перспективи на литературната антропология (Das Fiktive und das Imaginaere. Perspektiven literarischer Anthropologie, 1991). В него литературата, като вид човешка дейност, е продукт на пластичността, пулсираща в играта на триадата реално–фиктивно–въображаемо. Самите актове на фикционализиране могат да бъдат описани като речеви структури, които стимулират мисълта и въображението на читателя в изграждането на свои възможни светове.

Оттук можем да заплитаме или разплитаме нишките, които свързват литературата с новата технологична и медийна среда. Доколко четенето в многократно провъзгласяваната постгутенбергова епоха запазва привичните си характеристики? Как се изменя то в условията на преобладаващ аудиовизуален обмен на информация и комуникационен взрив? Не води ли това до нова неграмотност? Неизбежно възникват и по-специфично литературни проблеми, отнасящи се до представата за оригиналността на текста, функцията на автора и ролята на читателя в новите виртуални общности на Интернет. Дали Интернет ще смени, отмени или възпроизведе обемите и съдържанията на класификатори като „Световна литература“, „Литературна класика“, „Литературен канон“? С какво новата феноменология на четенето провокира литературните жанрове и по-специално лириката? Поражда ли електронната поща нова епистоларна култура? Да очакваме ли появата на Интернет-поетика и реторика? Създават ли всички тези изменения нови субектни позиции и нови етически измерения?

Началото на конференцията съсредоточи доминантата на четенето върху проблематичния „край на книгата“ и случващото се с медиите, образованието, комуникациите и националната държава в дистанцията между културите на книгата и на Интернет. Тези топоси бяха и основни възли на дебатите, течащи в самите доклади и последвалите ги дискусии, разделени в пет секции. Редом с Изер в конференцията участваха още девет чуждестранни учени, главно негови ученици и последователи: Джоузеф Хилис Милър, познат у нас най-вече като жива легенда на деконструктивизма и Габриеле Шваб от университета в Ървайн, САЩ, Джузепе Мацота от Йеил, Джон Пол Рикелми от Бостън, Стенли Корнголд от Принстън, Марсел Корнис-Поуп от Вирджиния, Санфорд Будик от Еврейския университет, Йерусалим, Фернандо Кабо от Сантяго де Компостела и Винфрид Флук от Берлин. Българското участие беше представително не само като количество – седемнадесет литературоведи от Нов български университет, Софийския университет, Пловдивския университет – но и като равнище на компетентност и диалогичност.

Дебатът върху стратегиите на четенето, които бяха предмет на първата секция, неминуемо активизира два полюса. Единият удържаше по-традиционно хуманистична позиция на недоверие към приноса на новите технологии. В него се съдържат съществени поднива. Едното е аристократичното пренебрежение на потребителя в доклада на Михаил Неделчев, другото е ерудираният скептицизъм на Богдан Богданов, че Интернет набавя информация, но не и нов човешки опит, третото – питане дали не сме свидетели по-скоро на циклично повтаряща се ситуация в европейската култура, което в различни нюанси присъстваше при Клео Протохристова, Евгения Панчева, Боян Манчев и др. Фернандо Кабо също бе умерено скептичен относно промяната, която хипертекстът досега е постигнал в писането и четенето на лирика в уеб-страниците. Оптимистичният полюс приютява увереността, че хипертекстът радикално и необратимо променя цялостното ни социокултурно поведение, както и убедеността, че Интернет културата бележи сигурния край на тоталитарните общества и националната държава, предоставяйки повече възможности за избор и заличавайки съществуващи граници. Тази позиция изпъква най-вече в докладите на Живко Иванов, Юлия Стефанова, Александър Кьосев.

Кръглата маса върху творчеството на Изер произведе силни дебати, които отекнаха и в следващите секции. Габриеле Шваб и Винфрид Флук представиха своите концептуализации на естетическите и литературоведските идеи на Изер през призмите на ключови за тях понятия, съответно негативност и дистанция. Санди Будик анализира Кантовото разбиране за образцовост, а Дж. П. Рикелми – алхимичната метафора на „хамелеона“ у Изер, Бекет и Йеитс в контекста на Фиктивното и въображаемото. Деконструктивистки критичен към тази книга бе Димитър Камбуров в опита си да измести функцията на въображаемото за сметка на „метафизиката на езика“ (по думите на Изер). Нестандартните възможности, които новите медии и Интернет предлагат в литературното образование, бяха предмет на теоретична аргументация и практическо онагледяване в докладите на Венцислав Арнаудов и М. Корнис-Поуп.

В дискусиите Волфганг Изер остана верен на предначертания от него проект за литературна антропология. Той е толерантен към (пост)модерното разколебаване на хуманистичните стандарти и традиционния модус на човешкото, и дължи толерантността си на своята не-есенциалистка концептуална рамка. В нея епистемологичният фокус е съсредоточен в полето „помежду“– между реалното и въображаемото, възможното и необходимото – място на саморефлексивност и лична позиция, но не и на бягство от нея. В тази рамка литературната антропология вмества виртуални, компютърни и Интернет-реалности, както и технологиите, чийто продукт са новите медии. Тя не ги противопоставя конфликтно на традиционните културни средства и посредници, а поддържа ситуативното напрежение едновременно като възможност за нов естетически опит и пореден предел на (не)човешкото.

Българската виртуална бублиотека

© Институт за литература при БАН

ISSN 0324-0495