Литературен форум  

Брой 1 (424), 29.08. - 04.09.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Мариане Грубер

Откриването на света

 

Мариане ГруберМариане Грубер е родена през 1944 г. във Виена, един период от детството си преживява в провинция Бургерланд. Във Виенската консерватория учи пиано; няколко семестъра следва медицина и психология. Омъжена, с две деца.

Първите ґ творчески изяви са стихове и разкази за възрастни и деца, публикувани в списания, излъчени по радиото и телевизията. Развива се и като автор на романи и есета. Най-известните ґ произведения са: "Стъкленото кълбо", роман (1981, 1984), "Протоколи на страха", разкази (1984), "Междинна станция", роман (1986, 1988), "Смъртта на дъждосвиреца", две новели (1991), "Безветрие", роман (1991) - този роман е удостоен с престижна литературна награда в Италия.

Поместената тук глава е от подготвения за печат роман - своеобразно продължение-интерпретация на "Замъкът" от Фр. Кафка.

М. Грубер е председател на Австрийското общество за литература във Виена.

 

Когато К. се събуди, беше ранен предобед. Той се протегна, без да променя положението си, и учуден се вгледа в бледата светлина на деня. Небето беше като покрито с мрежа от пепел и олово, изгубило цвят слънце се опитваше да прониже неговата помраченост. К. дълго остана неподвижен, с очи, устремени нагоре и втренчени в привидната пустота. Нищо не трепваше в това небе.

Тогава той усети изстиването на лявата си ръка. Тя беше простряна върху снега, над гърдите му бе струпана планина от кожи и завивки. Излизаше, че бе пренощувал на открито между къщата и оборите в един ъгъл на някаква полурухнала постройка. Като куче сред топящ се лед, в тиня, помисли той, сега учуден и от това, че паднал толкова ниско, съвсем без свян, открито излага пред всички своята беда. Нима някога не го бяха съветвали да бъде по-скромен? Или това принадлежеше към съновидението, което бегло го бе докоснало на разбуждане. Сети се за името Фрида и за някаква гостилничарка. Думите ґ още звучаха в ушите му, явно чути в просъница: утре ще получа една нова рокля, тогава може би ще изпратя да те повикат. Това беше преди седмици. Тя не изпрати да го повикат.

Накрая погледът му попадна на някакъв мъж, който стоеше откъм краката му и се взираше в него силно приведен напред и с отворена уста, редом с мъжа стоеше и жена в старомодно, но изискано облекло.

Следователно сега, каза тя, щом забеляза, че К. раздвижи очите си, той все пак отново е буден. Всичко само празни приказки. Същевременно жената укорително гледаше към наобиколилите го хора.

А защо не би следвало да съм отново буден, мърмореше К. и се опитваше да се изправи, но кожите и завивките, смесени с кал и сняг, слепнати и сковани от нощния мраз, го обгръщаха като броня и не му позволяваха никакво движение. Чувстваше главата си натежала и така замаяна, сякаш преди да заспи, бе изпил толкова много от виното, което кръчмарите надлъж и шир из страната тайно разводняват, а за да прикрият вкуса на вода, му слагат най-различни подправки.

А защо не би следвало да съм отново буден, повтори той все още зашеметен.

Жената се направи, че не чува неговия въпрос. Толкова дръзко предположение, каза тя. Първо уплахата, защото замъкът не ни бе съобщил нищо за неговата предстояща кончина, а сега едно съвсем обикновено събуждане, при това и тук.

Замъкът, попита К.

Вероятно замъкът, отговори жената неприветливо. Все още събраните наоколо се втренчваха в К. Надойдоха и други, преди всичко двама от тях му направиха впечатление. Те си приличаха толкова много, почти като близнаци, и подобно на невъзпитани деца го сочеха с пръст.

Ах, каза единият и другият повтори: ах.

К. отново се опита да се измъкне от своя затвор. Той притисна крака в кожите, за да ги изтегли, зарита с пети по земята и с ритмични движения на тялото заблъска бронята, която го стягаше и пречеше на всяко движение. Навярно изглеждаше жалък както лежеше там, тресеше главата си, за да постигне поне някакво разхлабване на тази скованост, от която имаше чувството, че вече не е свободен и съвсем скоро няма да може да поеме дъх. Не повече отколкото от сковаността той се страхуваше, че сега, след като състоянието му бе признато за напълно естествено и че той в никакъв случай не лежи в агония, ще загубят интерес към него и ще го изоставят във вцепенеността му.

Аз сънувах, каза той, правейки опит да събуди съчувствие у стоящите наоколо - единствено за да не го оставят сам, - и се замисли над беглото впечатление, последвало събуждането му. Беше съновидение неоставило спомен, което навярно се отнасяше за дома, когато човек е на чуждо място, винаги сънува своята къща и забравя съня си още с първото отваряне на очите, пък било и защото се събужда съвсем свободно и бавно в едно пространство без време. Той обаче бе събуден от вторачването в него. К. отново се опита да се изправи, отново не му се удаде и както му се стори, под развеселените погледи на наобиколилите го.

Двамата мъже, които толкова много си приличаха, подеха странно, безкрайно монотонно пеене. Не умирай, не умирай, не бива да умираш, ех.

Напоследък изисква ли се разрешително за умиране, непокорен попита К.

Напоследък, повтори жената, която строго го фиксираше с очи, без директно да го заговаря. Е, какво, не е ли той от доста време вече в селото и още ли не е схванал нищо правилно. И занапред също ли нищо няма да разбере.

От доста време тук? К. действително не схвана нищо. Думите бяха безсмислени като цялата сцена и сякаш идваха от много далеч: той лежеше тук, а как хората се обръщаха към него, за какво приказваха, може би те съвсем не го заговаряха. Изглежда, в момента всичко това нямаше ни най-малко значение за К. Важно беше само и единствено, че тези хора бяха останали. Във всеки случай. И тъй като бяха останали, той смееше да се надява, че в края на краищата подир известен достатъчен период от време, през който ще са си правили смях с него и ще са го измъчвали, а удоволствието от това по някакъв начин от само себе си ще се изчерпи, тогава ще може да ги уговори за една освободителна акция.

Ама че история, каза жената с пренебрежителен жест на ръката си и готова да обърне гръб.

Това не е история, възрази К., за да привлече отново вниманието на стоящите наоколо към себе си. А за умиране не може да става дума, но ако поискаме да говорим за смърт, по-скоро това ще е размисъл над една история, сякаш някой вече е мъртъв, ала още не е погребан. Докато човекът не е погребан, от него остава нещо на света, на което предметите са познати по-основно, отколкото са били някога преди.

Един мъж пристъпи по-близо и измери К. с буден поглед, съвсем без любопитство и все пак изпълнен от съчувствие, но момент след момент погледът му гаснеше и с ниско сведени очи човекът каза: Ние добре знаем, че ни предстои да научим това. Ала как? Замислял ли се е някой някога, че тук снегът е свръхмогъщ и ако човек дръзне в разрез с всяка предпазливост да вдигне глава към небето, то напълно ще го задуши и ще му остане единствено да мълчи. Дори и спомен не остава. Аз също някога...

Да, да, нашият учител на драго сърце философства, прекъсна го жената, учителят философства, а господинът тук, и тя посочи към К., сънува, а пък ние сме загрижени за него, той обаче занемарява работата си, пропуска да направи каквото е необходимо. Дали господинът не е сънувал печени гълъби?

Сънувах, че съм си отново вкъщи, искаше да каже К., но не го изрече, тогава проследи с поглед стоящите наоколо като обкръжение, доколкото му позволяваше положението, в което беше. Над селото тегнеше гъста мъгла, от къщите не можеше да се различи нищо повече освен призрачни очертания, но все пак бе възможно да се предположи, че са строени близо една до друга в редица, която започва някъде и свършва някъде кой знае къде. Те присъстваха тук също както в съновидението му. Имаше и един замък, както вече бе чувал. И хора бяха насъбрани, отново, както в съня му, макар и хора по-различни от тази паплач, която се втренчваше в лицето му и се наслаждаваше на безпомощността, сковала го тук. Той долови неочакван пристъп на лек гняв и каза повече артистично, отколкото действително грубо: сънувах, че необходимото в пълно сходство с възложеното става.

А какво би било необходимото, попита в същия тон жената, която видимо не беше селянка. Тя явно неотменимо се бе превърнала в говорителка на селяните, които респектираше без възражения, и подчертаваше тази си роля чрез различни гротескови жестове и танцови движения и подтикваше околните да я последват. И те незабавно се впуснаха в това: правеха гримаси, подражаваха на нейните поривисти движения с глава и шумно надаваха стенания.

К. се отпусна назад и отново се загледа в празното небе, вдъхна аромата на полето и се помъчи да се успокои. Тогава в небето нещо се раздвижи. Слънцето разкъса облачната покривка, лъчите му болезнено се забиваха в незащитените зеници на К. и постепенно мъглата над местността се разсея. Неоформената красота на светлината в своята привидна безбрежност имаше нещо потискащо. В едно такова златно нещастие човек лесно би могъл да потъне, без да забележи. Нима все пак той не лежеше в агония вече неподвижен, почти сляп, а селяните, както и замъкът може би имаха право? К. затвори очи. Не, промърмори той, а това "не" го успокои за няколко минути. Нямаше повод за загриженост. Отново бе само сънен унес, просто един сън. Някога той ще се събуди в легло с бяло ленено спално бельо и бели калъфи и ще си спомни странните картини, ще се опита да открие скрития зад образите смисъл може би, за да намери тъкмо противното, една верига от случайности, на които по приумица хората придават значение или също и за да открият, че смисълът лежи в безсмислието на картините; старание, което явно се изравнява с опита да се извоюва възглед за света, в който да се съхрани неговото естествено трудно извисяване и снишаване, но едновременно той да бъде открит като Нищо, като сън, като някаква неустойчивост. Безсловесно К. си повтори един сън, някаква неустойчивост, за да се събуди в бяла стая, в легло с бяло спално бельо. И тогава през главата му мина, че бялото навярно би трябвало да означава нещо, дори ако то беше безсмислено, възможно бе то да е краят на багрите. Дали пък това не бе намек за някакъв всеобщ край? Тогава засънува тъкмо своята смърт и явно имаше какво още да изстрада, сънуваше той по-нататък.

Но това не беше сън. К. познаваше тези хора, колкото и чужди да му бяха, познаваше улицата, къщите, ъгъла, в който лежеше, въпреки че нищо не откриваше отново. Всичко това съществуваше и щеше да остане, нищо не можеше да прогони сенките, фигурите, погледите. Със засилващ се страх той погледна към хората от селото. Как ли беше попаднал тъкмо тук? Кога? И преди всичко защо? Не бе ли тръгнал от къщи със строго определен план? С едно намерение и с надежди, от които, разглеждайки положението си, както преценяваше, трябваше да се откаже от всички. Всяко движение, което възприемаше, всеки образ му напомняше за забравеното, за онова, от което вече нямаше спомен. Замъкът, неутолимият копнеж. Не баща му беше говорил за това и все пак му се струваше, че по негова поръка бе на път, за да провери онова, което беше непроверимо.

Достатъчно, каза той тихо, но селяните не престанаха със своите прояви. Един насърчаваше другите, те танцуваха в полукръг около К. и биха затворили кръга, ако не беше стената на къщата. Само една млада жена стоеше настрана, бледа, неподвижна и със склонена глава. Другите пееха с провиквания като тиролци и от време на време грубо подръпваха неговия затвор, във всеки случай без сериозно да мислят да го прокъсат. Накрая те изглеждаха така, сякаш почти го бяха забравили, и се отдалечиха - една танцуваща, стенеща и тръпнеща купчина, открила нова игра, на която сега би се отдала чак до изнемога, докато страхът на К. растеше и надви деня да притихне. Струваше му се, че затишието на деня е от часове, макар небето отново да се движеше и местността започна напълно да се разтваря в неговата светлина. Една птица, черна и неподвижна, косо над него беше срещу къщите, които сега в потока от светлина бяха също така призрачни, както и в мъглата. Тук личаха и другите сенки, хората, а в средата, в един кратер от отвращение и безнадеждност, лежеше той, К., изоставен на баща, на замък, на цял свят и на самия себе си, за да изповядва, че не се бе явил на изпитанието. Изведнъж всичко се разтърси, движеха се небето, земята, улицата. И тъкмо когато ужасът се повиши до нетърпимост, той се превърна в гняв.

Достатъчно, извика К., изненадан от силата на собствения си глас, а също и от това, че изобщо бе дръзнал да вдигне глас. Достатъчно зле, чу се още да изрича високо той, че са оставили един човек да изпадне в подобно положение, каквото е моето, а то съвсем не може да прави чест на селото и на господаря. Още по-лошо е, че трябва и да се обяснява какво би било необходимо. Нима не е видимо? Е, обърна се той заповеднически към изтръпналите от мощта на гласа му, навярно господата искат сами да се заемат и да ме избавят от положението ми, преди някой пратеник на замъка или, още по-лошо, чиновник да ме открие легнал тук и да трябва да установи, че цяло едно село се е забавлявало, вместо да изпълни дълга си, защото именно това е, което се изисква от всички.

Посочването на замъка прекъсна оживлението, макар и за малко. Не цялото село, каза нечий глас, а друг - сега той неочаквано узна за пратеника на замъка, което учуди самия К. Сетне първите ръце посегнаха да разчупят бронята върху неговия гръден кош, но и тези опити се изродиха в игра и не сполучваха. Някому хрумна идеята да вземе брадва, на друг да донесе нож, групата започна да си представя как се следва да ударят с брадвата и къде трябва да пробият с ножа. Отначало се съвещаваха шепнейки, като крадешком хвърляха погледи към К., накрая високо по това чия брадва и чий нож трябва да вземат, на някого от селото или от графското имение, те обсъждаха изобщо докъде е възможно такова едно разсичане, тъй като нали всичко, което принадлежи на селцето, автоматично принадлежи и на замъка, макар, обади се учителят, който отново бе пристъпил по-наблизо, все пак да съществувала известна разлика, питало се само каква и как трябвало да се опише, в известен смисъл наистина всичко принадлежало на замъка, всеки обаче знаел, че бирените халби принадлежат на кръчмарите, браните на селяните и тъй нататък.

Най-после ковачът освободи К., по-скоро поради грешка, отколкото преднамерено, от неговото лошо положение. С грубата си сила, за да покаже своето отвращение към този лежащ там безпомощно, а и безполезно преди всичко, както се изрази, той толкова буйно разчупи кожите, че бронята се спука. К. се измъкваше от леговището си - същински червей, - като се извиваше, лазеше и накрая пълзейки на четири, се освободи от завивките. С голямо напрежение той принуди схванатите си крайници да му служат и мъчително се изправи. Процедурата беше засрамваща не само поради зависимостта от тези хора, но и поради нечистотията и вонята, излъчвана от спукания пашкул,
просмукала се и в самия К. Селяните веднага отстъпиха назад пред него, неколцина запушиха носовете си, най-вече двамата мъже, които толкова много си приличаха, правеха това с пресилени, с широк замах движения на ръцете. Те стояха леко приведени напред, всеки протегнал дясна ръка, и като поривисто свиваха ръце, театрално притискаха с два пръста ноздрите си, левите им ръце също бяха изнесени, силно протегнати и с длани, обърнати сякаш за защита.

Артур и как още? - се стрелна през главата на К. Той сведе поглед към себе си. Неговото собствено тяло, нито силно, нито хубаво, също не и грозно или обезобразено по някакъв друг начин, ала и в никакъв случай не привлекателно, винаги му бе изглеждало твърде неподходящо, ако дори не се бе превърнало в неприятно откритие. К. го възприе с отвращение едва сега истински под погледите на хората, тези погледи, които отново, както и преди, го изпълваха със срам и разбудиха онова неизпитвано никога по-рано вълнение. У К. се надигна гняв.

Една баня, каза той сурово.

Тези думи отново предизвикаха обсъждане. На всички "една баня" изглеждаше най-препоръчителното, дори крайно необходимото и все пак къде точно, при кого. И кой би искал да поеме отговорността за това.

Все пак явно той самият, каза ковачът и стоящите наоколо изразиха съгласието си високо, но жената с елегантните старомодни дрехи, към която някой се бе обърнал с "госпожо гостилничарке" и при това бе споменал замъка, веднага го прекъсна.

Ох, тази наивност, подигра хората тя, обърна очи към небето, към земята и отново ги вдигна нагоре. Ако този човек би бил способен да поеме отговорност за нещо, не бихме го намерили в подобно състояние, следователно, все едно дали желана или не, това би било работа на селото. Защото при цялата неприязън, а също и дори само с крайно отвращение да би могъл да се вземе под внимание този във всяко отношение толкова противен човек, макар иначе в никакъв случай, то поне в едно той има и право: не би правило чест нито на селото, нито на замъка, ако някой пратеник или какъвто и да било чиновник открие К. в жалкото му състояние.

Също и заради децата би било невъзможно да го оставим така, подкрепи я учителят, който след присмехулната бележка на гостилничарката се държеше точно така, както и селяните. Повторно се надигна ропот, повториха се и погледите накриво към К., сякаш това беше предписан, най-малкото обаче и разучаван ритуал. К., заради вонята, която разнасяше, не се осмеляваше да направи крачка по-наблизо, колкото и с удоволствие да му се искаше да чуе какво обсъждат сега хората от селото. Накрая вдигна глас учителят: бързото уреждане на проблема било от първостепенно значение спрямо всички други разсъждения. Иначе би могло - той посочи К. - заради този човек по никакъв начин да не бъда представен в замъка, за да направя оплакване. Нека К. незабавно се освободи от своите неща, продължи учителят, най-добре те да бъдат изгорени на място, положително ще може да се намери едно одеяло, за да прикрие голите срамотии на мъжа, и с няколко крачки да бъде отведен в най-близката къща, одеялото било важно преди всичко заради децата. С това явно за начало щял да бъде отстранен главният източник на цялото отвращение, по-късно на спокойствие с кмета на селото можели да бъдат обсъдени по-нататъшните начини на действие.

Следователно мислят да го дадат под съд в замъка. К. чу това равнодушно. Нека селяните постъпват както си искат, стига само да се сложи край на унизителното му положение. Той погледна по посока на замъка и видя как слънцето се отразява в някои от прозорците. Излизаше, че там има прозорец, който може да се отваря и затваря, и, разбира се, хора, които гледат към селото отгоре. "Всички други размишления", повтори си той наум част от думите на учителя. Тук, изглежда, се размишлява над много. Въртят и обръщат мисли, изречения и думи, докато те почнат да означават противоположното на това, което са означавали според първоначалния си смисъл, да се обръщат срещу първичното намерение, дори и тъкмо против оня, който ги изрича, или от тях не остане абсолютно нищо. Замъкът не му се виждаше да се е приближил, оставаше толкова отдалечен, както загатваше учителят, и странно, че той никога не го е достигал, някога трябва да се опита да го стори.

К. се протегна. Одеялото, каза той.

Бързо беше донесено одеяло. Миризмата му издаваше, че беше взето от конюшнята. К. съблече собствените си дрехи колкото му бе възможно бързо. Чисто и просто ги откъсна от тялото си, докато стоящите наоколо, обърнати гърбом, образуваха стена и изчакаха той да се закрие. После с цяло шествие го придружиха до най-близката къща, където вече бяха почнали да сгряват вода и да нагласят един чебър в пералнята.

Той има при мене и вързоп с дрехи, изненадващо съобщи една жена, към която се обръщаха като към стопанката на гостилница "При моста". Видимо в това затънтено село имаше две странноприемници. Панталон, късо палто и обуща положително ще се намерят на тавана. Ще ги донеса, извика гостилничарката и забързана излезе.

Скоро беше набавен и сапун. К. седна в коритото за пране и една от селянките, по-възрастна, енергично действаща жена, се зае да го търка с четка. Тя го къпеше като дете и си мислеше, че той също така се държи по детски спокойно, а К., привидно послушен, каквито са наплашените или стеснителните деца, прие да изтърпи постъпката ґ.

Сега още веднъж изцяло, каза селянката и започна отново хигиенизиращата процедура. Тя го насапуниса, изтърка го пак с четка и още веднъж сапуниса косите му.

К. се облегна, отпусна главата си много назад, докато топлата вода, подменяна няколко пъти, се стичаше по косите и лицето му, усети как от благотворната топлина постепенно започна да отслабва вътрешното му смразяване. Вкочаняването на ставите изчезна и главата си почувства необикновено разведрена. Така потопен в топлотата, макар и не доброволно, но все пак оставил се на грижите на селянката, той за малко се унесе в дрямка, докато гласът ґ не го разбуди.

Готово, каза тя, чистото бельо и дрехите са донесени.

Този ли е моят вързоп, попита К., а селянката потвърди. Моите неща, повтори той и тя нелюбезно отговори: да, както вече казах. К. излезе от водата, взе от печката предварително затоплената кърпа и грижливо се уви в нея. Жената го наблюдаваше без любопитство, също и без учудване, че дрехите, които той обличаше сега, видимо бяха значително по-елегантни от ония, които бе носил допреди малко. С безразличие тя гледаше копринената му риза и кадифеното късо палто. Когато той навлече и него, селянката отвори вратата навън и извика: той е готов, можете да го вземете.

К. излезе в един сега вече сияещ ден. От мястото си видя в далечината замъка в светлина. Кулата, която в просъницата при неговата първа разходка му изглеждаше полурухнала и сякаш нарисувана от неуверена детска ръка, сега му приличаше на някакъв пътепоказател, който трябваше да следва. Изобщо неочаквано денят му се стори като че ли настанал, за да продължи той своя път и да преодолее всяко препятствие. Почувства тялото си леко, освободено от непоносим товар, а и светлината сияеше с далечен блясък. Но тогава полъхналият вятър донесе мириса на полето, който, изглежда, отдалеч се смесваше с други аромати и дъх, пратеник от един победен и едновременно болезнено чужд край, на чието безсмислено изкушение човек биваше подложен, за да се заблуди в него, все повече да се заблуждава, за да забрави и да бъде забравен. К. напълно се отдаде на чувството си и на уханието с надеждата, че той ще ги поеме и в един процес на избавление ще бъде отвлечен нанякъде, докъдето вече не стига никаква представа. Денят бе настъпил без него, нощта щеше да настъпи без него. Всичко ще започва и свършва без него, а междувременно ще бъде тук, без да е съзерцавал началото и края. Нека тези хора постъпят с него както пожелаят. Настроен примирено, той се обърна с лице към тях.

Но при вида на тяхната захласнатост добре познатият му гняв се върна отново. И К. се изопна и стегна.

Превод Недялка Попова

Българската литература

© 2000 Литературен форум