Литературен форум  

Брой 1 (424), 29.08. - 04.09.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Стефка Кръстева

"Моите герои са... до безобразие българи"

ИВАН ВАЗОВ И ЗАХАРИ СТОЯНОВ

ОБЩО И РАЗЛИЧНО

Творчеството на Иван Вазов е съкровищница на народния дух. Колкото и традиционно да звучи и да предизвиква критична рефлексия у някои. То е истинска съкровищница, в която има място и за високите морални стойности на този дух, и за неговия съзидателен устрем, и за ежедневното и прозаичното в него, и за "тъмните" му страни, които изграждат "другата морална карта" на българското време. И 150-годишнината на народния поет е добър повод да се вгледаме в тази съкровищница, да почерпим от нея сила, а също трезвост и разбиране за собствената си отговорност, за да не се разминаваме със себе си.

Скоро след публикуването на "Митрофан и Дормидолски" в сливенския вестник "Съветник" се появява остра статия, в която анонимният автор (Захари Стоянов) обвинява Вазов в плагиатство, в заимстване на сюжета и образите от Гоголевите "Ревизор" и "Повест за скарването на Иван Иванович и Иван Никифорович". Тази критика намира обществена подкрепа и това принуждава Вазов да отговори с очерка "За моята си черга". В него той пише: "Моите герои са българи, архибългари, дебелоглави българи, до безобразие българи... А Иван Дормидолски е истински, жив е още. Питайте хилядите пътници, които минават през града Ф. и отиват да му се поклонят..."

Архибългари са и героите на прекрасната повест "Чичовци", за които поетът споделя с проф. Шишманов: "Не знам как съм имал кураж да осмея толкова свои съграждани в тая хумореска... Защото под Мичо Бейзадето, Иванчо Йотата, Хаджи Смион и т. н. се крият... живи типове, които всеки можеше да познае по онова време." Бездарно амбициозни хора, героите на тази "Галерия от типове и нрави български в турско време" са сериозна опасност за България и Вазов не може да ги подмине.

Историко-политическите и социокултурните обстоятелства безспорно са влияели на поета. Те са и причината Вазов още в първите години след Освобождението да се насочи към комедийния жанр. Чрез комедиите си той разкрива и осмива политическото въжеиграчество и шарлатанство в битката за депутатските места, продажността на пресата. В неговото творчество се появяват нови "муцуни" - псевдополитици и псевдоинтелектуалци, намърдали се в политическото ни пространство със силата на парите, с лъжа и измама. В хаотична, но безкомпромисна борба "малките хора" успяват да се превърнат в големи и опасни хищници. Те ни учудват с пошлостта на целите си, с абсурдните си претенции, с личностната си деградация. Героите от комедиите "Михалаки чорбаджи", "Вестникар ли", "Кандидати на славата", "Двубой" са хора, които Вазов показва в "пряко действие". Тяхната основна духовна храна е клюката. Те се "чувстват заситени", когато узнаят за отрицателна рецензия за колега по перо или за "неуспеха на свой приятел". Те удрят плесница на слабия и едновременно се страхуват от силния, от властимеещия.

Вазовите комедии са безспорен документ на нравите, бита и психологията от онова време. Техен герой е българският селянин, втурнал се да подреди многобройната си челяд в града, "за да не се мъчи вече", като не забравя да поиска и за себе си служба "било в някое министерство", било "в митницата". До него се нареждат и българският писател, журналистът, учителят, лекарят, които измислят какви ли не пикантни истории само и само да извлекат някаква полза за себе си. А до тях е агрономът, мечтаещ не за модерно земеделие, а "да стане депутатин".

Вазов, безкрайно обичащ своя народ, не може да се примири с новата "морална философия на българина" - пълзене с всякакви средства по обществената стълбица, ненаситен апетит за забогатяване, жажда за слава, господство на лицемерието, интригантството и подлостта. Новите герои на обществената сцена усещат, че сега му е времето "да се лови риба в мътна вода". И народният поет не се побоява да повтори библейската присъда: "какъвто е управителят на народа, такива са и които служат при него".

Противоречията, възникнали у нас след Освобождението, имат многолик, нееднозначен характер. Симеон Радев пише: "Много хора се чувстваха нещастни във възродена България. Бе създаден така нареченият "чиновнически пролетариат", наплоден от честите министерски промени. Тая маса от службогонци пълнеше кафенетата, политиканстваше и безделничеше, настръхваше при всеки слух, възприемаше всяко съобщение за политическа промяна като катастрофа." Особено жалки са тези, които си играят с националните идеали. На мястото на "Македонски в живота се налага неговата жалка карикатура - Боздугански. Той непрекъснато изтъква своите мними заслуги, тупа се в гърдите, че е страдал за отечеството, готов е сам да си повярва, че е бил революционер, а не само пожарникар в Букурещ". На мода е търговията със стока "български възрожденски идеали" и за народния поет това е истинска национална трагедия, която разрушава изконни достойнства на националния характер.

И тревожните му въпроси цял век изпълват духовното ни пространство: "Защо хора, които са живели порядъчно, трудили се честно цял живот, могат така бързо да се корумпират?" "Какво става у нас?" Докъде ще стигнем? Как да се преборим с порочните страсти? Защо няма поне обикновена доброжелателност и порядъчност?

За Вазов е ясно, че манията за държавна служба е свързана с прояви на най-груб кариеризъм. Страдайки, поетът разкрива "кошмарната система от ходатайства, която измества способните хора, за да настани своите". "Животът" на службогонството се оказва по-дълъг от управлението на една партия." Разни "лидери" без никакъв срам предлагат хора, току-що излезли от затвора, където са били заради кражби, да бъдат назначени на служба в министерства и митници, защото са оказали "неоценими" услуги на въпросните лидери по време на избори. И звучи вече столетие Вазовата реплика-присъда: "Всяка партия има своите хиляди гладници, хиляди "наши", които е длъжна да нареди на държавната трапеза, като дойде на власт."

Върху роден политически и житейски материал Вазов изследва ролята на властта върху властника и управляваните и също като Оскар Уайлд стига до извода, че "всяка власт е унищожителна. Тя унищожава тези, които я упражняват, и онези, върху които е упражнявана". Неговият герой властник схваща своята житейска роля като едно безкрайно писане на депеши на министъра, участие в политически интриги, уволняване на неудобни и нелоялни и пр.

Чрез критическите и художествените си творби народният поет брани националното ни достойнство, националното ни съзнание, езика и историята ни. Чрез хумора и сатирата той напомня на онези, които са забравили своя корен, че "свещена" България благодарение на своето минало има свой собствен път към света: "...не ми се ще вече Европа... О, как я намразих! Тя ни души сега, изсмуква ни кръвта чрез... репарационни комисари, наводнили София. Мразя вече тоя Запад с всичката му цивилизация и фалш", пише той през 1921 г. Собственият облик на националната култура е възможен само тогава, когато творецът здраво стои на своя корен. В предговора си към "Легенди при Царевец" писателят прави своя творчески завет: "Млади поети, бъдете българи, синове на своя народ. Чувствайте и пишете по български. Черпете вдъхновение не от чуждите души, а от българската, от богатата и здрава българска душа."

Предложеният ви непретенциозен поглед към Вазов е само един от възможните. Защото в неговото многообразно творчество са събрани всички нюанси на българския национален характер и неговата история. Времето превърна Левски от жив човек и всеотдаен революционер в почитана, но едновременно с това и просто канонизирана личност, а целия период след Освобождението - в дирижиран от външни сили низ от възходи и падения, за които ние, българите, едва ли можем да бъдем отговорни. Вазов почувства, разбра и пресъздаде тази динамика на историко-културния процес в нейната непосредственост и пълнота. Затова избрах този поглед към неговия хумор. Хумор, който ни подтиква към размисли, свързани с националния ни характер, с алогичните ни желания да не осъзнаваме своята вина и отговорност за онова, което се случва с нас и около нас. Защото отдавна остарял, но завинаги млад, дядо Вазов ни учи да не чакаме някой да решава вместо нас - "я Господ, я цар, я парламент, я Президент; я Изток или Запад". Да забравим вродения ни навик да надничаме в чинията на ближния. И вгледали се по-честно в ценностната си система, да видим истинските си беди... За да открием и истинските си достойнства.

Българската литература

© 2000 Литературен форум