Литературен форум  

Брой 1 (424), 29.08. - 04.09.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Станчо Пенчев

Самотата на ястреба

 

Княжев проследи с очи полета на гълъба и почувства тъпа болка в диафрагмата.

- Засечка ли? ­ извика телохранителят от високите ръждавеещи храсти, опасващи древната погребална могила.

Княжев натисна спусъка и гърмежът откънтя някъде високо и далече над потаяващото се в сумрака поле.

Телохранителят подаде бузестото си лице от храстите:

- За пръв път изтърва, патроне!

- Прибирайте се! ­ извика отсечено, без да го погледне, Княжев.

На смрачаване влязоха в града.

Шофьорът ­ дребноглав, плещест, с едри лениви очи ­ се извърна:

- Накъде да карам?

- Към центъра.

Княжев слезе на тротоара пред три павилиона за цветя, поколеба се за миг в кой да влезе и почувства зад гърба си присъствието на двамата телохранители.

- Патроне! ­ обади се тихо бузестият. ­ В клетката остана един гълъб, ама е нещо нефеля, куца такова и... Какво да го правя?

- Нахрани го ­ отвърна Княжев и влезе в средния павилион.

Момичето вътре ­ тънко, с дълго луничаво лице и тесни лъскави очи ­ беше на годините на дъщеря му.

- Какъв е поводът? ­ попита със звънлив глас, когато той посочи орхидеите.

- Изясняване на чувства ­ отвърна Княжев.

- Чувствата нямат нужда от изясняване ­ усмихна се момичето, ­ тях или ги има, или...

- На вашата възраст сигурно е закон, но... ­ Княжев се извърна неволно и видя в рамката на вратата плоското, жълтокожо лице на новия телохранител. "Непредсказуем тип" ­ помисли с тръпка на безпокойство, но лъчистите очи на момичето го успокоиха и разнежиха за миг.

- Знаете ли какво е казал един мъдрец? ­ попита тя.

- Даже и не подозирам ­ усмихна се и той.

- Когато човек обича... ­ момичето се запъна и изчерви. ­ Прощавайте!

- Ще се видим пак и тогава непременно ще си го спомните ­ каза гальовно той и кимна за довиждане.

Вече прекрачваше прага, когато тя извика:

- Сетих се!

Княжев се обърна бавно с топли очи:

- Нима?

- Когато човек обича, душата му ридае по първозданното съвършенство.

...Юлияна го целуна размекната и остана в прегръдката му.

Изчака я хладен и безволев да се унесе и се измъкна от завивките.

Огледа в огледалото бледото си, костеливо тяло и се усмихна доволно на още силните си мишци и прасци. В коридора видя букета, оставен небрежно върху шкафчето за обувки, и изпита желание да се прибере колкото се може по-бързо вкъщи. Под душа си спомни думите на момичето. "Хората стават все по-безпомощни пред нагона" ­ помисли.

Шофьорът и бузестият телохранител дремеха в колата. Когато посегна към дръжката на вратата, усети раздвижване на въздуха зад гърба си. Обърна се рязко. Телохранителят с жълтокожото лице му кимна почтително.

- Как се казваш? ­ попита, за да скрие уплаха си.

- Пацо ­ отвърна някак през зъби той и отбягна погледа му.

Жена му го чакаше с възпалени клепачи в огромния, пуст хол. Той я целуна мълчаливо по повехналата буза и свали вратовръзката си.

- Синът ти се тревожи, тревожи, че те няма и... заспа с дрехите ­ погледна го без укор тя.

Княжев позна за миг очите, които го гледаха неумолимо вярно още от двора на университета, но изпита безразличие и някаква уморена ненавист към всичко минало.

...Събуди се призори напрегнат и със стомашни киселини.

Целуна по челото седемгодишния си син и видя изписаното върху личицето му сънно ожесточение. "Когато започна да различава съня от дневната памет, ще е по-безпощаден и по-нещастен от мен" ­ помисли с натежали гърди.

...Министърът ­ полуевреин, тлъст, чернокож, с тънки като лапички на плъх ръце ­ написа върху салфетката цифрата на комисиона и светкавично я изгори в пепелника. Ресторантът беше високо в планината и Княжев се усмихна широко и нагло:

- Не мога да си спомня, колко дни и нощи престоя в пост Мойсей, докато получи скрижалите?

Министърът го погледна безпомощно:

- Какво?

- Нищо съществено. Времената безутешно се менят.

Освободи охраната и спря автомобила пред гаража.

Когато отвори вратата, отвътре се чу меко прошумоляване.

Княжев разкопча сакото си и напипа револвера. Шумът се повтори.

Той пристъпи с изтръпнали челюсти и видя в ъгъла желязната клетка с перпелящия вътре гълъб. Беше с цвят на сврака, с дълга восъчна човка и паднало крило.

Вечеряха тримата ­ за първи път заедно от месеци, ­ после жена му потърси по телефона дъщеря им в Монако.

Вече си лягаха, когато синът му донесе албум с налепени по страниците есенни листа.

- Аз съм ги събирал ­ рече гордо.

- Защо са ти? ­ попита Княжев.

- Защото... защото са красиви...

През нощта сънува как покойният му баща влиза в кантората, метнал на раменете си бяло яре. Намръщен, запъхтян. Стоварва ярето върху бюрото му и казва троснато:

- Ти го заколи!

- Какво има, тате? ­ не разбира Княжев.

- Пратил си хабер да ти заколя бяло яре...

- Не съм?

- Си, си... насън си заръчал, а ако не си, ще заръчаш... ­ Лицето му се изкривява спазматично, после посърва тъговно.

...На другия ден, когато стигнаха до погребалната могила, почувства виене на свят. Потърси с поглед в клетката с гълъбите сакатия, но не го откри.

Стреля безмилостно три пъти, после усети гадене и повърна присвит в храстите. Когато вдигна глава, цветът на листата му се стори болезнено ярък. "Красотата е състояние на безпомощност" ­ помисли, загледан в опръсканите си обувки.

На връщане към града научи, че са отвлекли сина му.

Полицаят на входа ­ рижав, с набола брада и остри безцветни очи, му кимна надменно.

Жена му бе получила нервна криза, а в къщата сновяха роднини и цивилни полицаи.

Княжев изпита ярост, после сляпо безсилие и страх.

"Предопределеното е неотменимо като кръвта след острието" ­ помисли и попита бузестия телохранител:

- Кой е повикал полиция?

- Жена ти.

След полунощ заваля. Княжев отвори прозореца и загледан в лъсналите под дъжда листа на кестените, си спомни посивялото преди смъртта лице на баща си.

На сутринта се обади на министъра и отказа сделката.

Доведоха детето привечер ­ разтреперано, с мътни очи. Жена му изпищя, вкопчи се в него и изгледа враждебно Княжев.

- Това не бива да се прощава, патроне! ­ прошепна, когато останаха сами, бузестият.

Княжев почувства виене на свят.

- Иди си почини ­ рече и се опря о стената, ­ има време за всичко...

- Ти казваш, но...

- Още си далече от възрастта на раздвоението ­ въздъхна Княжев.

Бузестият го погледна виновно-неразбиращо.

- ...Когато нагонът в нас все още иска да убива, а съвестта все по-силно да възкресява... Няма нищо по-болезнено от усещането, че обезвъзмездяваш за възмездие...

Бузестият размърда притеснено рамене и се извърна бавно към вратата, направи крачка и се обърна:

- Тоя... сакатият гълъб е у Пацо, аз бях забравил да го нахраня, ама той се сетил, даже го прибрал да го лекува... Каза, че щял пак да полети...

Княжев кимна със замръзнал поглед. Отвори прозореца.

Кестеновите клони бяха оголели, а здрачното небе имаше цвят на студена пепел.

Българската литература

© 2000 Литературен форум