Литературен форум  

Брой 1 (424), 29.08. - 04.09.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Когато ехото не заглъхва

Димитър Кирков

Апостол на възкресението

 

У нас тогава за пръв път се беше чуло за Интернет. Седяхме в хола у Тончо-Жечеви със сина му Йордан. Макар още невръстен юноша, той сериозно се бе увлякъл от компютрите и ми разправяше точно за чудесата на световната мрежа. Когато домакинът се показа от кухнята, носеше винце да се почерпим, аз разпалено рекох: "Тончо, на света не е имало по-голямо събитие от Интернет..." "След Христа! След Христа!" ­ веднага отвърна професорът.

Засмяхме се и продължихме с друга приказка. Девет години, до 1998, работехме с Тончо Жечев в една стая, често се срещахме и извън редакцията на сп. "Летописи". Говорили сме за хиляди неща и много от казаното е избледняло в паметта ми. Но оная шеговита, спонтанна и наглед незначителна реплика запомних, а сега ми се струва, че тя отбулва главния знак на неговия живот и същината на личността му.

Има нещо загадъчно във въздействието, което Тончо Жечев оказваше върху околните. Да се каже, че то се дължи на научните му знания, е напълно недостатъчно. Срещат се и други учени, а някои дори го изпреварваха със своята придобита ученост. Не стига за обяснение и словесната му дарба, безспорното литературно майсторство на Тончо Жечев. Стотици хора могат да свидетелстват за неговата състрадателност, бащинска отзивчивост, готовност да помогне при беда. Но и това благородство на сърцето, неподправена човечност и лично обаяние сами по себе си не дават отговор за мястото на Тончо Жечев в нашия живот. Знание, талант и доброта са елементи на личността му, но тия елементи бяха споени и осмислени от нещо друго, което уголемяваше многократно техния мащаб и придаваше особена сила на Тончо-Жечевото влияние.

Той бе Апостол. Бе мисионер и мисля, че тая рядка човешка съдба го поставя извън обичайните представи за писател, историк или общественик. Не знам как се ражда подобен тип сред хората ­ дали е някаква предопределеност на душата, какъв е делът на съзнателните усилия след мъдро пречистен опит, но Тончо Жечев пренесе през живота си отчайващо трудната мисия да очовечи нашите варварски сърца. Такъв бе мотивът на неговото творчество, вътрешният патос на словото му в продължение на десетилетия. Тончо Жечев назова едно събитие в нашата история със съчетанието "Българския Великден", но той копнееше за подобен Великден навсякъде и във всичко и като истински Апостол на възкресението диреше и работеше, за да спаси у българина духовния човек.

Неговата мисия бе да върви към Христа и да води другите при Христа. Не е нужно да търсим тоя негов път единствено в пряката евангелска проповед, макар че през последните си години Тончо Жечев често произнасяше и нея. Към ценностите, олицетворени от образа и словото на Христос, той се приближаваше ту чрез вглеждане в историята, ту като споделяше болките си от текущото, ту през страстите и мъките на личната изповед. Никакви чудеса в социалните експерименти, в революциите, в бляскавия технологичен прогрес на ХХ век, в модерните обществени системи не можеха да заменят за него Христовото поучение. И не само Интернет стоеше според Тончо Жечев след Христа, а и всички съвременни идоли, пред които се прекланяше и се прекланя природният човек, забравил, че в тъмите на душата му спи мъртъв духовният човек. Тончо вярваше, че тоя духовен човек е в състояние да възкръсне, да се завърне към същината си по новите кръгове на историческото движение. Той ни обичаше и затова се надяваше да разберем, че може да се изтръгнем от своето подивяване. Беше дошъл на света, за да ни каже това.

Пътят към Христа никога не е прав като конец. Тончо Жечев бе Апостол, хвърлен в един свят на зверски егоизъм, на явно и скрито насилие, на съблазни и подлости, на две разрушителни революции, предвождани от гигантски лъжи. Но каквито и форми да приемаше неговото дело, то запазваше главното от своята същност. Той не беше суров отшелник, не бягаше в уединение, за да отправя от дистанция морални назидания. Обгоряло в тежки битки, сърцето му бе отворено за всяка чужда болка и бе способно да ґ отвръща с любов. Неговото съучастие в общата ни съдба не беше абстрактно и отвлечено, а произтичаше всъщност от голямата му дарба да съпреживява нашите лични съдби...

Мисионерството е предизвикателство. Кога несъзнателно, кога по-отчетливо вътрешната насоченост на Тончо Жечев се долавяше в обществото. И не научните му подвизи, а кръстният път на неговата мисия пораждаше едновременно и обичта на много хора, и непримиримата враждебност на други. Освен дребни заядливци и зломишленици той имаше сериозни, подготвени противници. Те виждаха човека и света в светлината на други истини. За Тончо Жечев истината беше при Христа.

На нас обикновено ни се струва, че животът на апостолите винаги свършва трагично. И не само когато увисват на бесилото. Трагически невъзможно е те да видят успешния завършек на своята мисия. Не прави изключение и Тончо Жечев. Там, където беше чакал възкресение, той бе свидетел на неспиращо падение. Малко преди да издъхне, написа, че оставя света по-грозен, откакто го е видял. Но може би смисълът в живота на подобни люде е друг? Може би значението му е различно? Защото докато Тончо Жечев беше жив, светът изглеждаше по-добър.

Третото дело

...Ние говорихме с г-н Тончо Жечев в последните му дни в болницата за тази среща, говорихме и за вас. Той искаше да ви напише нещо. Не можа да го направи. Но каза това, което искаше да напише пред мен. Каза следното: в България са постигнати малко исторически значими неща. В частност безспорни две ­ първото е Българската екзархия, за която той говори в "Българският Великден и страстите български". Второто ­ обединението на България. Казваше ­ и двете са постигнати само от българите. Това са български дела. Никой не е помагал на България да постигне тези исторически успехи. Нещо повече, те са постигнати въпреки съпротивата срещу един враждебен свят. Ние сме се обединили и сме взели своето, това, което ни се полага.

Всъщност преди 140 години започва цивилизационното обособяване на България и осъзнаването ґ, и тръгването към един друг избор. Тръгването към европейски избор. Присъединяване към водещата цивилизация, към модерния свят. Това е тласкало всички.

И ето нашето предложение. Да започнем трето дело. Трето дело като венец на другите две дела. Ние да създадем една общност и да създадем една сила, която да е в състояние бързо да присъедини България към Европейския съюз. Не защото това ще бъде краят. Не защото по този начин ще се постигне всичко. Не защото така ще се решат всички въпроси на България. Не. Защото, ако България стане пълноправен член на Европейския съюз, това ще бъде най-силният знак, най-ясният знак за успех на България в нейния цивилизационен избор. Тя ще се присъедини към модерните държави. Тя ще стане част от един свят, към който винаги е искала да принадлежи. Всъщност ето тук, пред вас, на първия ред, са застанали всички основни и важни решаващи въпросите на България хора. Това са водачите на парламентарното мнозинство, т. е. това е изпълнителната власт. Тук са и министрите на кабинета. Това е върхът на изпълнителната власт. Тези два дни ние ще участваме открито в дискусията с вас по тези въпроси. Разбира се, опитвайки се да формулираме всички тези въпроси така, че на всеки един да му стане напълно ясно какви ангажименти приема другата страна и по-предметно да си представи своето място в това значимо дело...

(Из изказване на министър-председателя Иван Костов пред участниците в срещата "Българският Великден".)

 

Клуб "Българският Великден" в Кралство Холандия

Клуб "Българският Великден" бе основан в посолството на Република България в Хага от участници в инициативата и нови желаещи. Контактите помежду им и с посолството се осъществяват чрез електронния адрес BGVelikden_NL@egroups.com.

Всеки, който проявява интерес към новосъздадения клуб, може да се свърже с организаторите му на посочения адрес.

Забележки, коментари и предложения изпращайте на адрес: webmaster@government.bg

Българската литература

© 2000 Литературен форум