Литературен форум  

Брой 2 (425), 05.09. - 11.09.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

 

Българският Великден – празник или кръст? 

Интервю на Венета Павлова, Радио “България”, с Велизар Садовски, научен сътрудник в Австрийската академия на науките

 

– В началото да се върнем към заглавието на книгата на Тончо Жечев “Българският Великден, или страстите български”. Какво според вас е най-силното сред посланията на тази книга?

– Иска ми се да започна с историческата стойност на понятието “Български Великден”. Защото в своята книга проф. Тончо Жечев визира една съвсем конкретна историческа епоха, която обаче хвърля мост към съвремието. Въздигането на българската духовност за самостоятелно развитие след дълги години чуждо господство над слово и мисъл поразително напомня на годините у нас около и след промяната. Българският Великден, известно е, е денят, на който митрополит Иларион Макариополски декларира независимостта на българската църква, като на Възкресната литургия в Цариград не споменава името на гръцкия патриарх, тогава религиозен глава на православните в цялата Османска империя. Разбира се, тази заявка за национално присъствие има своя актуален исторически контекст, но носи и преки импликации за бъдещето в днешния ден, когато духовността сякаш все повече отстъпва в забвение пред икономическите тегоби на нашата страна. Инициативата на българския премиер с името на празника на възкръсналия български дух свърза преди всичко представителите на националната интелигенция в странство. Естествено изразът “българин, утвърдил се в чужбина” включва и налагащите се в бизнеспопрището, но той най-пълно се отнася до нашите интелектуалци, българския глас през границите. Първи творците и учените възстановяват образа на страната в чужди академични кръгове или артистични среди.

– Как се озовахте във Виенския университет?

– Завърших през 1991 Националната гимназия за древни езици и култури “Св. Константин-Кирил Философ”, лицей, известен с подготовката, която дава. Като ученик участвах на няколко международни конференции, сред тях – Международния конгрес на славистите, спечелил бях и златен медал на Международния Цицеронов конкурс за превод от латински език с философски коментар. И моето училище реши да изпрати във Виена първия си ученик като стипендиант на малката си фондация “Хуманитас”, председателствана от г-жа Гергина Тончева – име-понятие в българските просветни среди. Въпреки че скромните средства на винаги недолюбваната от властимащите гимназия стигнаха едва за две години, трудът ми междувременно бе оценен – получих стипендия от австрийското федерално правителство, после от фонда “Вилхелм Хаверс”; завърших със степен магистър за четири вместо пет години. Спомоществувателството на дисертацията ми пое фондация “Отворено общество”.

– Каква е темата на вашия докторат?

– Специалността, която съм завършил, е сравнително-историческо индоевропейско езикознание. Дисертацията ми третира сложните двусъставни прилагателни във ведическия староиндийски, в Омировия старогръцки епос (например “розовопръстата Зора или сребролъкият Аполон” от Илиада) и в староиранския паметник “Авеста”, свещените химни на Заратустра. Това е езиковедско и сравнително-поетологическо изследване на този древен тип словообразуване, интересен и от стилистично-литературоведско, но най-вече от лингвистично-морфоложко гледище, познат и на старобългарския език.

– А с колко езика сте на “ти”?

– Знаете, че изучаването на един език е процес, който трае цял живот. В нашата дисциплина се профилираме в повече езици, отмрели и говорими, моята диплома е за специализирани 13 индоевропейски езика; това гарантира широк диапазон от възможности за работа. В Австрийската академия на науките работя за Комисията по иранистика с авестийски и староперсийски. Но дипломната ми работа бе на тема санскрит и новият проект, с който съм ангажиран от 1 май, е свързван с издаването на 220-те староиндийски ръкописа във Виенския университет, донесени още през XIX век от прочутия проф. Георг Бюлер, но след трагичната му кончина останали неизследвани и досега. Е, на мене възложиха задачата за тяхното палеографско проучване, проблематика за няколко години занапред.

– Това е, разбира се, една изключително трудна и далечна за мнозинството хора тематика. Каква поезия намирате в този род изследвания?

– Поезията в пряк смисъл са текстовете, с които работим. Химническа, религиозна поезия. Песнопенията на “Ригведа”, датирани с 1200–1000 г. преди Рождество Христово. Диалогичните химни на “Авеста”, най-старите от които датирани към 1000 г. пр. Р. Хр. Тези молитви са отправени от Заратустра към Божеството, което той назовава Ахура Мазда – Мъдрия Господ, към неговата рожба, Благата Правда, и към Светия Дух, наричан Спънта Маньу, имена, които пророчески напомнят на трите лица на нашия, християнския Бог: Отец, Син и Дух Свети. Тази поезия храни личността и днес: със своите послания, проповядващи обръщането на човешката душа – в мигове на страдание и кръстопът – към Висшето, към Божественото. За мен бе радост да се вглъбя в тази специалност след заниманията си в Класическата гимназия със старогръцка литература – Омир, Хезиод, трагиците, – а и със старобългарската химническа поезия. Защото, ситуирана в контекста на християнската религиозност, тя е еманация на същите тези лелеяни надежди, които човек отправя към Създателя, към Този, който ще спаси неговата душа. Така че има един мост, който общуването с древните поетични паметници хвърля към общочовешкото, и заниманията ми с тези ръкописи ме потапят непрестанно в тази атмосфера.

– Колцина в света се занимават с тази проблематика?

– Сериозно се занимават хора, които може би се броят на пръстите, е, на двете ръце. Десетина-петнайсет специалисти по индоевропейско езикознание. В Европа традициите на дисциплината са преди всичко в немскоезичното пространство – Германия, Австрия, Швейцария; в Америка – в университетите по източния бряг на Съединените щати – Харвард, Йейл, Корнел (в Итака/Ню Йорк). Отсам океана водещи са Ерланген, Регенсбург и Виена, като аз имах честта и щастието да уча при един голям специалист, за съжаление напуснал ни едва петдесетгодишен, Йохем Шиндлер, 13 години професор в Харвард и 7 в родната си Австрия. Той остава за мен мерило в индоевропеистиката – като ерудиция, но и като научна коректност, честност към работата.

– Доколкото знам, вие водите там и курс по история на старобългарския в съпоставка със сродните му езици...

– Това е един малък, камерен курс към Института по езикознание, нарича се “Старобългарски език за индоевропеисти”. Различава се от курсовете към Славянска филология, които представят по-скоро външната езикова история и синхронно изучаване на лингвистичните факти. При нас се търсят праезиковите корени в морфологията, в синтаксиса, в словообразуването, преминава се и през призмата на праславянския, за да се види в проекция богатството на старобългарския, такъв, какъвто ни го предлагат глаголическите и кирилските паметници от X–XI век. В рамките на Балканската комисия на Виенската академия пък от 1996 година бях привлечен от проф. Х. Миклас за проекта по разчитането и издаването на открития през 1975 в манастира “Св. Екатерина” на полуостров Синай в днешен Египет литургиен старобългарски текст Синайски мисал. Останалите новооткрити текстове от същия комплекс обсъждаме в този семинар. За мен това е една лаборатория за развитие на идеи и резултатите могат да се видят в мои публикации в различни сборници.

 

Създаден е виенски клуб “Българският Великден”

 

Във Виена наши сънародници, участвали в инициативата “Българският Великден”, създадоха едноименен клуб, чиято цел е да развие положителния опит от срещата и да продължи дебата по нейните теми. Учредителите са млади българи, утвърждаващи се в професията си при условията на международна конкуренция в австрийската столица – асистенти във Виенския университет и Австрийската академия на науките, архитекти, лингвисти, юристи, икономисти, предприемачи. Сред участвалите в дискусиите са: Александър Петров (e-mail: alek@financier.com), Борислав Иванов (e-mail: Borislav.Ivanov@wu-wien.ac.at), Велизар Садовски (e-mail: Velizar.Sadovski@oeaw.ac.at), Милена Каранешева, Сотир Василев (e-mail: Sotir.Vassilev@vienna.at), Христо Генчев. Сбирките, които се провеждат поне веднъж месечно, са открити за всички желаещи да предложат експертни знания и помощ по конкретни проблеми на съвременния български обществен и културен живот. Обсъжда се възможността за среща с българското представителство в австрийската столица с цел координация на дейността по популяризиране на българската кауза сред австрийската общественост.

Българската литература

© 2000 Литературен форум