Литературен форум  

Брой 2 (425), 05.09. - 11.09.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Красимир Кабакчиев, д.ф.н.

Кражба има – крадци няма

За две нови издания на "История славянобългарска"; за "положителния образ на България" и самоуважението

 

Идеята за английско издание на "История славянобългарска" е похвална. Всеки ще се съгласи, че тя добре се вписва в днешния ден и ако си припомним позоваването на нея от страна на президента на САЩ в речта му пред българската нация (а чрез CNN всъщност и пред целия свят).

Задачата за превод на Паисиевата "История" от новобългарски на английски, разбира се, сама по себе си създава редица проблеми от лингвистично, отчасти историческо и друго естество. Ние – редакторът на английския текст проф. Богдан Атанасов и аз, преводачът – се сблъскахме с тях и ги решихме по определен начин (други ще кажат доколко сме успели или не). Но тази статия няма да е посветена на проблемите, иначе съществени, около превода на книгата. Желанието ми тук е да споделя някои мисли, свързани с необходимостта от изясняване на определени въпроси, свързани с някои значими обществени истини в днешния период на преформулиране на обществени ценности, на икономически, политически и морален преход. Проблемът е, че постигнатата свобода на словото – огромното постижение на страната за отиващото си десетилетие – като че ли води до усещането, че значимите обществени истини са едва ли не нещо дадено от само себе си, че са просто резултат от свободата на словото и затова едва ли е чак толкова нужно да се води борба за тяхното открояване.

Ако разгледаме условията, в които Паисий се е борил за разкриване истината за българската държава и за значението на историята й за националния дух, ще видим, че той, така да се каже, не е срещал "пречки от идеологически характер", издигнати от възможните противници на делото му. На стр. 280 от българското издание на "История славянобългарска" (Издателство на Софийския университет, София, 1998 г.) е записано:

"Така черновата-първообраз, изписана от ръката на самия Паисий Хилендарски, останала завинаги в библиотеката на Зографския манастир, където се съхранява и досега под № 1 в отдел I. E. 15."

С други думи, ясно е, че представителите на неприятелски настроените официални институции – чужда държава, чуждо духовенство и пр. – не са потиснали патриотичния порив на Паисий. Конкретната заобикаляща среда – монасите от различни народности, с които той е водил национално-идеологическите си спорове както задочно, чрез труда си, така и пряко – очевидно също така не му е попречила физически да пише и разпространява труда си. Но дори и да е имал пречки първият български възрожденец – ние днес не можем да знаем за това със сигурност, – все пак блазе му на Паисий! Успял да завърши труда на живота си. Книгата му "останала завинаги в библиотеката на Зографския манастир", а е стигнала до нас и разпространена под формата на преписи, правени с ентусиазъм.

Тук у мен възникват асоциации с един творец от по-ново време. Две столетия по-късно, като Паисий, но от пепелта на много по-тежко робство, се въздига друг възрожденец, за да събуди съвестта на заспалите си съотечественици. Но между съдбите на първия възрожденец и най-новия, писателя Георги Марков, има повече различия, отколкото сходства. Марков не видя трудовете на живота си завършени, не видя приживе в родината си последователи ентусиасти, разпространяващи словото му. Паисий, живял във време далеч преди откриването на аналгетиците или антибиотиците, е трябвало, както сам пише в "Историята" си, да се пребори с хроничното си главоболие, за да може да довърши труда си. Но не е бил подлаган на мозъчно (идейно) промиване! Нито е бил физически увреждан от противниците си! А във времето на невероятните постижения на науката в края на двадесетия век нито антибиотиците, нито съвременната медицина можаха да помогнат на Марков да оцелее физически – прострелян с невидима сачма, поразен от специално разработен катализатор-интоксикатор.

Във връзка с тези асоциации и с наличието (според мен) на определено обществено непознаване на определени значими факти, повлиян и от току-що излязлата забележителна книга за него (Аз бях той, София, 1999: Издателство "2 1/2"), тук бих желал да вметна някои неща, свързани с паметта на Георги Марков и с отделни събития около и след убийството му. (Някои от тях са описани по-подробно в книгата ми "Перипетии на надеждата", София, 1992, издателство "Албо" – достъпна в библиотеките и в Интернет на адрес www.language-change.ibl.bas.bg.)

Независимо от декларираното желание през последните години на редица български институции за разкриване убийците на Георги Марков (физически и морални) те и досега остават неизвестни на британската, българската и световната общественост. Разбира се, именно британската би следвало да се постави първа. Не само защото Марков посрещна смъртта си като британски, не български, поданик, а и защото Великобритания беше и като че ли и до днес остава по-достойна за името на този български възрожденец от ново време и мъченик. Но колцина от българите (естествено имат се предвид образованите) знаят за обстоятелствата около убийството на Марков? Малцина. Във Великобритания и далеч не само там няма образован и интелигентен човек, особено ако е от поколенията на свидетелите на събитието, който да не помни това убийство или да не знае за него. Не толкова защото бе извършено по един непознат в криминологията до момента начин, а защото един писател бе елиминиран физически! Заради това, че се е осмелил да говори истината! Защото бе убит творец, принадлежащ към същия духовен и цивилизационен свят, към който принадлежи Западът – християнския!

Налице за съжаление е и един друг паралел между творци, този път от различни народности, отново съдържащ в себе си и прилики, и различия, който много от българите, дори най-начетените, както изглежда, също така не съзнават. Недълго след убийството на Марков (погледнато в исторически план) в подобна зона на идеологически сблъсък се случи едно сходно събитие, в което беше замесен друг британски писател от чужд произход. На писателя Салман Ружди, определян като англо-индийски творец, мюсюлмански водачи наложиха смъртна присъда за произведението му "Сатанински строфи" – тъй като то осквернявало исляма. Но забележете, смъртната присъда на Ружди беше наложена от представители на друга религия и напълно открито. Отделен въпрос е и това, че присъдата, слава Богу, остава неизпълнена. При Георги Марков нямаше открито обявена смъртна присъда. Той беше ликвидиран откъм гърба, прострелян с невидима отровна сачма, явно от представители на официални институции в една християнска страна (или представители на официални институции в две християнски страни).

Възниква въпросът: на българската интелигенция и на българската политическа класа като цяло известно ли е наличието в западното публично пространство на така описания събитиен паралел? Едва ли. Защото преди седем години на срещата на Анабел Маркова, съпругата на Георги Марков, с представители на българското писателско съсловие се оказа, че мнозинството от "българските писатели" нямат дори и смътна представа за обстоятелствата около убийството на Марков. Трудно е да се повярва, че днес положението е съвсем различно.

Спечелването на първите свободни избори в България от бившите комунисти, свалянето на първото демократично правителство, процесите на "желевизация", "беровизация", "виденовизация" просто затвърдиха негативния образ на страната. Затова може да се каже, че това, което се случва днес като резултат от събития, станали едва през последните три години, е едно чудо. Първо събитията от декември 1996 и януари 1997 г. до голяма степен измиха очите на България пред света. Второ, въпреки тежките политически криволичения през по-голямата част от отиващото си десетилетие в страната все пак се утвърдиха някои основни за западната цивилизация ценности, като например свободата на словото и уважението към него, толерантността в политическия и обществения живот, в междуетническите отношения. И в контекста на съвсем доскорошния негативен образ на страната пред света особено радващото е, че представители тъкмо на англосаксонската му част първи и най-категорично застанаха в подкрепа на България. Най-напред Тони Блеър, след това и Бил Клинтън с две речи, съответно в Софийския университет и пред катедралата "Св. Александър Невски", които дълго ще се помнят и за които може да се предположи, че ще заемат особено място в историята на страната.

С други думи, Европа и останалият цивилизован свят вече гледат на България по различен начин. И в този смисъл един от големите въпроси на нацията, застанала пред прага на Европа, е за нуждата от по-нататъшното й духовно просветление, от възстановяване на достойнството и самоуважението й.

Във връзка с това нека да се върна на двете нови издания на "История славянобългарска" – реализираното българско и подготвяното английско. И човек извън "кухнята" на книгоиздаването би могъл да предположи, че споменатата по-горе българска факсимилна публикация на "История славянобългарска" е била осъществена в дефицит от време – поради възникналата необходимост да се върне на гръцката страна оригиналът. Българската общественост знае, че преди около година президентът г-н Петър Стоянов върна оригинала на Паисиевата "История" на Зографския манастир в Света гора. Може да се смята, че за повечето от българите това е бил правилен дипломатически ход. Но нали уж, според цитираното по-горе твърдение в най-новото българско издание на "Историята", "черновата-първообраз, изписана от ръката на самия Паисий Хилендарски, останала завинаги в библиотеката на Зографския манастир"?

Всъщност каква точно е истината относно "намирането" на оригинала на "Историята" в България? Как се стигна дотам президентът на страната да трябва да връща един откраднат исторически паметник? Да изпада в неловко положение, без да има каквато и да било вина? Отговорът на тези въпроси и досега остава удивително неясен.

Както изглежда, Паисиевият автограф е бил присвоен от Зографския манастир от комунистическата Държавна сигурност в някой от дните на дългите месеци и години преди 10.11.1989 г., като на мястото на оригинала е било поставено негово добре изработено копие. Но това са само предположения. Не е известно (поне не е известно на автора на тези редове) да съществува официален документ, удостоверяващ с една или друга дата акта на "присвояването". Разбира се, така нареченото по-горе (за благозвучност) "присвояване" си е една кражба независимо от възможните "благородни мотиви" за нея, изтъквани в периодичния печат от определени лица с определен манталитет, с определено минало и определена политическа ориентация. Напълно мъгляв остава и проблемът за самата дата на присвояването – като се има предвид, че монасите в манастира първоначално не са успели да го установят. Президентът Стоянов набързо върна оригинала след оповестяването на кражбата, разразилия се скандал в Гърция и отправените оттам гневни упреци. Но всъщност каква е цялата история около "Историята"? Колко време е пребивавала тя извън Зографския манастир, къде точно? Едва ли някой би могъл да нарече тези и други подобни въпроси маловажни за българското общество.

Разбира се, да се отправят пожелания обществеността да бъде по-добре запозната относно "присвояването" би било просто наивно – също както наивно би било очакването днес да бъдат посочени неговите изпълнители и поръчители. Кой би ги посочил, кой би дал липсващата информация? Но показателното е друго: че при опитите за публично обсъждане на проблема се срещат следните две характерни, и твърде различни, реакции. Едни хора най-откровено заявяват, че изобщо и ни най-малко не се интересуват. А други задават въпроси от типа: "Та нима бяха посочени извършителите на другите многобройни тежки престъпления през комунистическия и посткомунистическия период?" И добавят: "По-добре да оставим настрани дреболии като присвояването от страна на Държавна сигурност на "История славянобългарска"!

Човек не може да направи нищо по-адекватно, освен просто да отмине първите – неинтересуващите се. Но не може да се съгласи с имплицираната от вторите идея за "дистанциране" от дискредитиращия нацията и държавата акт. Защото тя е сродна с обясненията от типа "такова беше времето", с индивидуалното и груповото "безхаберие", с индивидуалния и груповия тарикатлък и останалите сродни феномени на манталитета на миналото.

Но какви са проблемите около новото българско издание на "История славянобългарска"?

То е съвместно на Народната библиотека и на Университетското издателство "Св. Климент Охридски" (София, 1998). От полиграфическа гледна точка книгата е с приличен вид, дори може би по-добър от прототипичните за този период подобни издания. За съжаление не точно така стоят нещата с начина на съставянето на книгата. В краткия предговор е записано, че изданието "включва четири основни части – факсимиле на Паисиевата чернова от 1762 г. [...], превод на новобългарски език [...], изследване на историята и палеографските особености на Паисиевия оригинал от покойния наш паисиевед проф. Божидар Райков и статия, обобщаваща значението на "История славянобългарска" за Българското възраждане от доц. д-р Кирил Топалов. Но преди издателското каре – което е на последната страница – никъде не са посочени съставителите, т. е. носителите на отговорността за едно толкова важно издание.

Всъщност посоченото като "изследване на историята и палеографските особености на Паисиевия оригинал от покойния наш паисиевед проф. Божидар Райков" представлява статия, състояща се от 23 страници (277–300 в изданието), от които на Райков безспорно принадлежат само 18 (а именно 280–296 и 299–300 в изданието). От кого са написани останалите пет страници, не е посочено. Тъй като в издателското каре (единствено там) като съставители на изданието са посочени Кирил Топалов, Боряна Христова и Нина Вутова, може да се предположи, че това именно са авторите на останалите пет страници – които са съответно три в началото на статията (представена в предговора като статия на Райков) и две в нейния край. И все пак предположението, че цели трима души са написали три страници в началото на една статия и после още две в нейния край, е малко смущаващо. Възниква съмнение и за това дали авторските права на проф. Райков са съобразени със закона и защитени – при положение че, както смята една редакторка в издателството, посоченото като "изследване на Райков" всъщност би могло да се разглежда и като един голям цитат в статия на други хора.

Може ли да се приеме, че пропуските около съставянето на статиите и изясняването на съставителската и редакторската отговорност са случайни? Според мен по-скоро не. Защото именно там, където свършват трите първи страници с неуточнено авторство (стр. 280 от изданието), е изказано цитираното вече твърдение: "черновата-първообраз, изписана от ръката на самия Паисий Хилендарски, останала завинаги в библиотеката на Зографския манастир". Това твърдение не само е една неистинност. То подхранва подозрението, че неуточненото авторство на петте страници, съдържащи и горния пасаж, съвсем не са пропуск, дължащ се на дефицита от време. Ние днес знаем, че черновата-първообраз не е "останала завинаги в библиотеката на Зографския манастир", просто защото е била отмъкната от Държавна сигурност и явно за некратко време е престояла там (макар и неясно точно за колко – може би десетилетие, може би две, може би три). Тук възниква и проблемът за морала на онези учени, които са знаели за присвояването на "Историята". Едва ли днес може сериозно да се предположи, че поне някои от основните специалисти в релевантните научни области не са били уведомени навремето от Държавна сигурност за "внезапното идване" на литературния паметник в България.

Аз не мога да зная дали неистинността, присъстваща в българското издание на "Историята", е случайна, или е продукт на широко известния феномен, наричан "българска работа" – колективна и индивидуална безотговорност, липса на дисциплина и пр., – или е налице комбинация между двата фактора. Но по принцип, ако една неистинност е поднесена целенасочено, тя е лъжа. Отделен е въпросът, че циниците могат да твърдят, че подобна лъжа е "благородна" и че дори самата кражба на "Историята" била "благородна". Благородна за кого? Вероятно за "присвоителите". А неистинността (или лъжата), намерила място в новото издание на "Историята", с какво е благородна? С това, че десетилетия напред, четейки това издание на Софийския университет, младото поколение на България няма да научи от него, че оригиналът на "История славянобългарска" е бил присвоен от Държавна сигурност? И че години (неизвестно колко) по-късно е върнат с извинения от президента на България?

Но било каквото било – българското издание е нещо, което вече не може да бъде променено. Проблемът е с бъдещото английско. Днес, когато преводът му е завършен, аз, преводачът на първото английско издание на Паисиевата "История", не бих желал то да повтаря посочените тук дефекти на българското и не бих желал името ми да се замесва с прикриването на една общественозначима истина, при това в международен план. Подобна е и позицията на редактора на английския текст. Историческите събития са такива, каквито са. Слава богу, днес тяхното скриване и изопачаване не е институционализирано, както беше допреди десетилетие. Но това не означава, че определени кръгове не продължават да работят за каузите на позорното минало (защото за тях всъщност то е славно). Тъй като английското издание засега не е осъществено и все още не е написан предговорът към него, дано чрез тази статия се въздейства на неговия автор, който и да е той, така че за бъдещата международна аудитория (която, разбира се, включва и българската) да бъдат отразени адекватно както значението на Паисиевата "История" за съвременна България, така и обстоятелствата, свързани с нейното местонахождение през последните години.

22.12.1999
София

Българската литература

© 2000 Литературен форум