Литературен форум  

Брой 3 (426), 12.09. - 18.09.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Проф. Елка Константинова

Не се гаси туй, що не гасне

 

ИВАН ВАЗОВ И ЗАХАРИ СТОЯНОВ

ОБЩО И РАЗЛИЧНО

В нашето време на тотална субкултура и на непоносимост към политическата патетика творчеството на Иван Вазов ни впечатлява именно с патетично изразеното си преклонение пред светините на България. Защото Вазовият патос е искрен, възрожденски, породен от духовното израстване на народа ни през една величава и далечна за нас епоха.

Творчеството му с безспорните си художествени постижения в “Епопея на забравените”, в “Чичовци” и “Немили-недраги”, в “Под игото” и в разказите за Васил Левски, в песните за България и в стихотворенията за българския език, българската история и природа... е много повече от художествено дело. Вазовите шедьоври отдавна са станали част от нашата българска същност. С тях израстваме от деца, с тях илюстрираме миналото си на нация със славна история и с вечно неосъществено настояще. Те не се нуждаят днес от осъвременен нов прочит, нито от постмодернистични тълкувания, тъй като най-ценното в тях е автентичността и летописният им характер. Възрожденският дух на Вазов доста трудно днес може да се възприеме като характерен за съвремието ни, но винаги ни е необходимо да ни припомня за историческата ни българска същност.

Величието на Вазов е в неговото време. Възрожденската епоха го вдъхновява с подвига на апостолите, а следосвобожденската го потиска, натъжава и обърква с новопоявилия се кариеризъм и меркантилизъм. Ако откъснем Вазов от неговото време, текстовете му биха ни изглеждали наивни, прекалено дословни и старомодни. Само на фона на двете преломни епохи, в които е живял, Вазов изпъква с цялото си величие и умилително възторженото му отношение към всичко българско и родно ни става понятно и вълнуващо. Мястото му в нашето “недавно” е място на великан, на патриарх и народен будител...

Вазовата всеотдайна и безкористна служба на родината се осъществява в словото. Той не е борец-революционер, не е човек на делото. Словото му е отглас на чуждите подвизи, добива възвишеност и плътност, когато възпява героизма на Раковски, Левски и Ботев, на опълченците на Шипка, на Бенковски и Каблешков... и когато изразява народната скръб по загиналите в борбата за свобода. Между най-значителните му творби са одите от “Епопея на забравените” (1884 г.). Конкретен повод да ги сътвори му дава Захари Стоянов, който посочва имената на героите, загинали във въстанията, и призовава българите никога да не забравят техния подвиг и техните завети. Героите от този пантеон на безсмъртните в българската история живеят в националното съзнание такива, каквито Вазов ги е моделирал: Раковски е “мечтател безумен”, Левски – “със сърце порасло и за кръст готово”, априлската епопея е “движение славно” и “мрачно движение”, а Христо Ботев отсъства от цикъла, защото никога не е бил забравян.

Вазовото слово е духовно и емоционално съдържателно и напрегнато и винаги е страстно ангажирано с националните преживелици. Поетът е ехо на народната съвест още в първата си стихосбирка “Пряпорец и гусла” (1876) и до края на живота си остава неуморим защитник на народа си, винаги възхвалява доброто и похулва низостта и неправдата, вдъхва надежда за светли бъднини:

...Но през червените порои,
що ти проля във таз борба,
аз видях дните ясни твои
на твойта бъдеща съдба.
(Стих.“На България”)

Вазов притежава редкия талант на народния певец да усеща чуждото величие, да се прекланя пред чуждия подвиг, пред великите личности, да извлича поуки от историята. Но предсказанията му за бъдещето на България често звучат днес наивно – особено неговия пръв в българската литература научнофантастичен разказ, написан на 30.XII.1899 година. Възрожденският патриотичен патос на Вазов тук подчинява въображението му в претворяване на визията за Велика България пред прага на третото хилядолетие. Разказа , озаглавен “Последният ден на двадесети век”, можем категорично да наречем утопично-фантастичен, тъй като столичната панорама след сто години в илюзорните Вазови представи няма почти нищо общо със софийските реалности днес. Вазов вижда родината след сто години със значително разширена територия, управлявана от монарх с българското име: цар Иван, сградите на столицата са описани като извънредно чисти и красиви, гражданите се движат с хвърчащи велосипеди, Витоша и Борисовата градина са като райски кътчета... Единственото, което наивното въображение на разказвача е налучкало в днешния софийски пейзаж, са черните пушеци от комините на промишлените предприятия. Възрожденският поглед на първия ни писател-фантаст към нашето съвремие ни умилява и разсмива и засилва скептицизма ни по отношение прозренията на Вазов в светлото бъдеще на България.

Вазов пише стихотворения през целия си живот. Над 2000 стихотворения са поместени в неговите 18 оригинални стихосбирки (без поемите, преводите, детските поетични творби, лирическите антологии и без съзнателно унищожените ръкописи, както и без още неоткритите). Най-добросъвестната и вдъхновена изследователка на Вазовото творчество Милена Цанева отбелязва, че дори само заглавията на Вазовите стихосбирки от 1876 до 1919 г. са един летопис на българската литература и на българската история. Тези книги-събития отразяват съдбоносни за нацията мигове и преливат от патриотичен патос, който нараства заедно с емоцията на самото историческо събитие. В кратките за България периоди на мир, затишие и безвремие Вазов възпява красивата родна природа и народните ни добродетели. Чувствата му винаги са силни и всеобхващащи личността му; патриотизмът му изцяло го завладява и изтласква интимните му преживявания на заден план:

Но, Родино, за тебе пях!
Ти цяла беше в песента ми
и да открия не посмях
светаята святих в душа ми.

И до днес Иван Вазов остава най-чувствителният ни творец към дъха на всичко родно, към ароматите на някогашното българско битие, към българската природа, към националната осъзнатост. В обемното си белетристично дело Вазов създава разновидностите на българския възрожденски характер: чорбаджи Марко, Рада Госпожина, Бойчо Огнянов, хаджи Смион, Иванчо Йотата, Копринарката и Салямсъзът, Македонски и Странджата, хаджи Ахил, Мунчо... изобразява епически и лирически картини на великото и смешното в българския живот (от една страна, “Немили-недраги”, а от друга – “Чичовци” и “Митрофан и Дормидолски”). Светът на героично-трагичния хъшовски живот в “Немили-недраги” е неповторимо български, претворени мигове от “виденото и чутото” от времето, когато писателят живее в Румъния в средата на своите герои. Светът на “Чичовците” е документиран от спомените на Вазов от родния му Сопот. Тук “галерията от типове и нрави български от турско време” е представена със сърдечно и благо снизхождение, с артистично чувство за хумор към високопарното поведение, към дребнавостта и историческата изостаналост на героите.

“Немили-недраги” и “Чичовци” са първите български повести-шедьоври на новата българска литература, както “Под игото” е първият национален епически роман, около който, по думите на Светозар Игов, “грее някакво особено сияние”. Този роман не може да остарее с картините от “Пиянството на един народ”, на “Тлаката в Алтъново”, “Изпитът”... картини, които възкресяват за вечни времена патриархалното българско минало, битието на затвореното в семейния кръг общество в малкия град от края на робството – битие чисто и доверчиво, неопорочено от влиянията на цивилизована Европа, покъртително в своя автентизъм. Българският свят в “Под игото” е отдавна в историята, но продължава да ни бъде интимно близък, да ни затрогва и да поддържа националното ни самочувствие на издръжлив и благороден народ. Върху историческата сцена тук се разиграват действия на достойни личности, проявяват се жестове на самоотвержен патриотизъм и висша християнска нравственост. Дори материалният свят тук носи духовните копнежи на героите. Всичко е пределно ясно, солидно, непоклатимо, нераздвоявано от неразрешими противоречия. Духовна хармония господства в семейството на чорбаджи Марко, където се е изграждала достолепната личност на Иван Вазов. Има пленителна и ясна жизнена философия на хармонично битие (макар и в робско време), в което са живеели българи, доста различни от днешните. И положителните, и отрицателните Вазови герои в “Под игото” са цялостни характери, изпълнени с жизнени сили, неразпъвани от противоречия и несъвместими страсти...

Между големите български творци единствен ИВАН ВАЗОВ получава прозвището “НАРОДЕН” – защото всичко, което е формирало националното ни съзнание през Възраждането, което е изграждало българската идентичност, се съдържа в художествените му вдъхновения.

Неговите произведения сигурно “все ще се четат” (поне от любопитство и любов към миналото ни), ще се четат, докато съществува България и докато се помни нейната история, докато има смисъл и цел битието на българите и докато човечеството съхранява в паметта си познание за нас и за нашата единадесетвековна християнска култура, която никога няма да изгасне.

Българската литература

© 2000 Литературен форум