Литературен форум  

Брой 3 (426), 12.09. - 18.09.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Йован Христич

Ползата и вредата от биографията

 

Идва лятото - време за почивка, и аз се впускам в четене на биографии - било от, било на писатели, които ме интересуват. Днес човек трябва да си вземе отпуск, за да прочете една биография. На Плутарх са му били необходими няколко десетки страници, за да ни разкаже живота на Перикъл или Цезар; в своите “Животи на поети” Самюел Джонсън е съумявал да бъде още по-сдържан; “Животът на Бетовен” или “Животът на Толстой” на Ромен Ролан (които сме чели в младостта си) са малки книжки от едва двеста страници; Цвайг и Андре Мороа (които също така принадлежат към неизбежните четива от младостта) са малко по-приказливи; Литьн Стрейчи - бащата на модерната биография, успява да събере четири живота на изтъкнати личности от викторианската епоха в книга от двеста и петдесет страници; “Поменик”-ът на Миличевич1 е заплашителен със своя обем, но пък колко живота са включени в него!

Всичко това обаче не е нищо в сравнение с днешните биографии. “Животът на Хенри Джеймс” на Едел се състои от пет тома, общо около 1600 страници гъсто напечатан текст; биографията на Холройд от Литьн Стрейчи възлиза на малко повече от 1000 страници; хиляда страници наброява и биографията на Толстой, написана от Анри Троая; хиляда страници е и най-новата биография на Ибсен от Майкъл Мейер (предишната, на Холдън Кот, е наполовина по-кратка); животът на Марсел Пруст от Джордж Пейнтър се състои от два тома и всичко 800 страници; биографията на Албер Камю, написана от Лотман, също възлиза на около 750 страници, седемстотин страници има и биографията на Бертранд Ръсел, написана от Роналд Кларк; биографията на живия още Самюел Бекет от Деирдре Бер (която възбуди много духове) има около 730 страници, но затова пък една скорошна биография на Джозеф Конрад има 1000 страници - разбира се, заглавието й е: “Джозеф Конрад: три живота”, а как да разкажеш три живота в по-малък брой страници? Съдейки по обема, онези, чиито биографии се пишат днес, имат понякога не само три, но и цели седем живота като нашия Баш-Челик.

Има, разбира се, и далеч по-скромни биографии, като например публикуваната неотдавна биография на Т. С. Елиът от Питьр Акройд, която съдържа едва 350 страници, или пък още една биография на Чехов (също 350 страници), предложила ми навремето низ от факти, които невинаги се оказваха точни, но затова пък Чехов в замяна получи още една биография от 650 страници, докато на един друг негов биограф - Г. Бердников, са му стигали 500 страници. Две лястовици обаче пролет не правят - днес, изглежда, вече не се пише кратък, сбит и чисто биографичен очерк, макар че поне на нас чудесни образци не ни липсват - разлистете само историческите трудове на Слободан Йованович2 и ще се учудите как е умеел на две или три, а понякога и само на една страница ярко и ясно да очертае един живот.

Зложелателите твърдят, че откритието на сухото копиране, т. е. на ксерокса, из основи е променило начина на писане на биографии. Някога биографът е стоял в библиотеката или в архива, четял е книги и документи, а от тях на ръка е преписвал онова, което му е трябвало. Преписването на ръка е бавна и пипкава работа, така че бъдещият автор, волю-неволю, е трябвало да бъде избирателен към своя материал; да не споменаваме и още една причина - издателят чака, а авансът полека се топи. Днес можете да ксерокопирате всичко, което искате, а издателят вече не чака, защото за писането на биография може да се получи една, че дори и две стипендии - една за изследване, втора - за писане, а с малко късмет може и трета - за преписване и редактиране на написания текст. А както знаем, стипендии се получават не за разказване на истории, а за откриване на данни и колкото повече са откритите данни, с които се оправдава получената стипендия, толкова повече броят на страниците в книгата расте.

Но съвременните биографии са забележителни не само поради това. Старите биографи са вярвали, че в един живот съществуват важни, но също така и неважни неща, че има факти и дреболии, с които не си струва да се занимават. А нас, които Фройд е научил, че зад всеки маловажен и незначителен факт може да се крие нещо, и то изключително важно, ни интересува всичко и в сравнение с класическите биографии съвременните понякога ни приличат на клюкарстване и надничане през чужди ключалки. Всичко научено и изровено се изнася на видело, а какво ни говори това, не е толкова важно. Тъй като съвременната критика, както отбелязва Хелън Гарднър, все по-малко се занимава с писателя и все повече с “текста”, биографии се пишат все повече. Критиката ни отвежда в хладната и безлична лаборатория, а биографията - в кръчмата или на улицата, където се разчепкват всички възможни истории - и за мъртвите, и за живите.

В сравнение със съвременните биографии старите са били агиографии. Те са търсели хармонията между писателя и неговото произведение, изисквали са писателят да бъде на висотата на произведението си, да живее в почти безвъздушното пространство на своята естетика, а дори и повече от това. Прочетете само “Спомени, съдържащи някои подробности за живота и произведенията на Жан Расин”, написани от неговия син Луи Расин. Това си е чиста агиография, но от сина друго и не може да се очаква, поне не в онези времена, когато синовете са почитали бащите си и когато Едиповият комплекс още не е бил открит. А в книгата “Кариерата на Жан Расин” от Реймон Пикар от красивата представа за автора на “Федра” не остава нищо: той се превръща в кариерист и подлец. Въпреки че имаме право да вярваме повече на Пикар, отколкото на Расин младши, който виждал баща си в много по-хубава светлина, отколкото той в действителност е заслужавал, не можем да не забележим, че в съвременните биографии писателите все повече и повече се превръщат в чудовища.

Създателите на стихове, пленявали ни с красотата си, на романи, от които сме се възхищавали, на философски трудове, променили живота ни из основи, онези, които геройски са водили и печелили битки, онези, които са се борели за правата на беззащитните и безправните, онези, които са откривали нови континенти и са овладявали стихиите, сега са ни показани като невротици и маниаци, несъзрели личности, безскрупулни и жестоки към най-близките си. Пред нас се разкриват не само изкривяванията на душите им, но и най-скритите тайни на телата им, оставали досега иззад затворените врати на лекарските кабинети. Някога се задоволявахме с мъглявите и дипломатически формулировки (“малка лекарска намеса” или “известен недостатък”), а днес търсим прецизни диагнози.

Разбира се, не само биографите са виновни за това. Живеем във времето на узаконената недискретност, на масовите медии, скритите камери и апарати за подслушване - защо тогава биографите ни да бъдат по-добри? И не само това. Свикнали сме човешката тъмна страна да бъде от всякакъв сорт и теориите, които из основи промениха нашето мислене за човека, ни научиха, че зад видимия живот винаги има едно тъмно и невидимо дъно, а ние не обичаме нищо повече от това зад възвишеното да виждаме баналното, зад красивото - грозното. Всичко това някога е било лицемерно прикривано, но днес се разкрива пред ясното и неразмътено съзнание, така както всичко в света около нас всеки ден ни показва грозното си лице. Старите биографи може би са живели в един свят на въздържание и преструвки, но днешните живеят в свят, в който всичко бързо се оказва лъжа и безочлива манипулация; защо тогава да не е лъжа и онази страна от живота, която сме можели да видим и за която сме мислили, че е истина? Колко от онова, което е научил и което ние бихме искали да научим, ни предлага биографът? А ние бихме искали да научим обратната страна на нещата, тъй като от опит знаем, че всяко нещо си има обратна страна, след като лицата, които виждаме около себе си, са се превърнали в лъжа.

Има, разбира се, биографи, които все още са запазили достатъчно изтънченост, за да ни спестят обратната страна. Не в името на някакво изкуствено целомъдрие, а в името на нещо друго, и то защото тъмна страна има всеки един живот, но животът на онзи, на когото се пише биография, има и нещо повече. Така Леон Едел в своята биография на Хенри Джеймс, написана с такова майсторство, каквото откриваме само у големите романисти, казва за един епизод от живота на автора на “Посланикът” следното: “за това съществуват само неми свидетели. Някои книги, подарени от Хенри на Фенимор, са оцелели; почти всички носят дати от този период”. Днес безмилостно би се ровело, човъркало и предполагало какво се е случило и какво би могло да се случи в онази вила на брега над Флоренция, в чиито два апартамента за кратко време са живели Хенри Джеймс и Констанца Фенимор Улсън, праплеменничка на Фенимор Купър и сега вече съвсем забравена писателка.

Едел се въздържа от ровене и във връзка с двата хомосексуални епизода от живота на Джеймс. Той само включва някои от нежните писма, които великият романист е писал първо на младия скулптор Хю Уолпол и ние никога няма да узнаем “докъде са стигнали” те в своите нежности. А за една хомосексуална авантюра от живота на Вирджиния Улф, за която знаем много повече, нейният биограф Куентин Бел казва: “Думата “приятелство” тук вероятно звучи прекалено въздържано.

Следва

Превод Соня Андонова


1 Милан Миличевич (1831 - 1908) - сръбски писател и историк. Сред най-важните му произведения са “Поменик на знаменитите хора от сръбския народ от по-ново време”, “Княжество Сърбия” и продължението “Кралство Сърбия”. Родоначалник на селския разказ в сръбската литература. - Б. пр. [горе]

2 Слободан Йованович - сръбски юрист, социолог и историк от края на XIX и началото на XX в. Произведения: “Светозар Маркович”, “Макиавели”, “Политически и правни изследвания”, “Водачи на Френската революция”. - Б. пр. [горе]

Българската литература

© 2000 Литературен форум