Литературен форум  

Брой 4 (427), 19.09. - 25.09.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Дьорд Сонди

Моят Захари Стоянов

ИВАН ВАЗОВ И ЗАХАРИ СТОЯНОВ

ОБЩО И РАЗЛИЧНО

Захари ли? Захарий ли? Няма значение.

Ръст 166 сантиметра? Няма значение. Извисява се.

Противоречива личност, която, ако не пише, се бунтува, когато не се бунтува, съединява, когато не участва, материали събира, търси свидетели, когато търси, увековечава, пише, пише? Има трайно значение. Вечно присъства в българското обществено и индивидуално съзнание. А където “Записките” могат да се четат, пресътворени на друг език – и там вероятно по-малко, дано. И там присъства.

Издадени ли са всичките му писания? Има значение.

За З. Стоянов и за откъслечни мисли на преводач споделям свръхкратко по случай (и по покана) 150-годишнината от рождението на Иван Вазов и Захари Стоянов. На това конкретно място (кръгла маса) и на тази точна и “кръгла” дата – пристрастно и лаконично “заявявам” (крив да съм): своя Ив. Вазов има почти всяка национална литература, своя З. Стоянов – единствено българската. Завиждам ви. И вие ми заблазявайте, понеже като на небългарин ми се удаде рядката чест, уникална наслада, а и отговорност да се гмурна в един неповторим езиков океан, да вляза под кожата на един небивал творец, да разглобявам шарен-щедър-единен текст, за да го преизграждам на унгарски. Отне месеци от живота ми, за да ги върна като печалба, поука, богатство... Не се извинявам за неприсъщите ми силни епитети и глаголи – гордея се, че и за “Записките” получих преводаческа награда.

Познавам (доколкото може да се познава) творчеството и на двамата писатели; от Вазов преведох само главата “Пиянството на един народ” от “Под игото” (даващо унгарското заглавие на “Записките”!) – от З. Стоянов: българската Библия... И оттук са моите субективни емоции, няма как. Съзнателно нахвърлям лични, изповедни думи вместо пседвонаучни, научни.

1889: З. Стоянов умира в Париж, когато Ив. Вазов пише в Одеса върховната си творба... Третата част на “Записките” излиза постумус в 1894 г., цялата творба ще бъде преоткрита след дълъг период на “неизвестност”. Ив. Вазов, “патриархът”, “народният поет” – вероятно първият професионален писател в българската литературна действителност, си живее (заслужено) живота като творец двайсетина години... Написва романизирания вариант на Априлското въстание, чийто истински хроникьор беше, естествено, изключително самобитният З. Стоянов. Той го сътворява като един вид сакрален текст, като мементо; езикът му е бликащо свидетелство на неизбистреността на възрожденското стилово и жанрово многоцветие. Ив. Вазов създава еталонна творба на българската романтико-реалистична проза... З. Стоянов “избисерява” водоразделния си тритомник: до него “пъстро”, след него по-литературно. Не случайно “мъмри” той Ив. Вазов в една от критиките си защо пише литература, защо създава литературен език... на друго място го съветва: “да изучава повече народния живот, а по-малко внимание да обръща на формите и правилата”.

Ив. Вазов го знаят в много страни, тъй като е превеждан – и като поет, и като автор на “Под игото”. З. Стоянов го знаят в много по-малко страни, понеже...

За З. Стоянов говорят неговите предисловия към “Записките”; говорят цитати от самата творба; говори неговият живот; говорят другите му писания; могат да говорят преводи от... превеждания на...

За “унгарските "Записки” (излезли през 1978 г.) бяха публикувани хубави отзиви (книгата бързо се изчерпа), един от тях е написан от Арпад Гьонц (сам преводач тогава и ценител на българската литература). Между другото споделя: “Изображението на писателя е поглед от низините. Но верността и правдивостта, изпълващи всеки негов ред, правят вечно валиден не само разказа му, но и неговия стил. Косвен исторически извор за читатели от държави, имали сходни преживявания, каквато е и нашата. Трудно ми е да допусна, че формите на поведение, изобразени с такава пленителна искреност в книгата на Стоянов, не са били характерни и за унгарците от същата историческа епоха, макар и в по-различно време. За съжаление до нас не е достигнало свидетелство за тяхната култура, поведение, което да е равностойно с това на Стоянов.” [...] “Езикът на “Записките” е автентично народен. (За унгарския преводач Дьорд Сонди, който и в езиково отношение свободно се ориентира в тогавашните български обществени отношения, пропити от влиянието на турската действителност, е похвално, че така пълно и вярно по въздействие предава този народен повествователен стил, пъстротата, богатството и спокойния ход на тази словесна река.)”

Малцина си дават сметка, като четат на родния си език писатели отпреди сто (и повече) или седемдесет години, че техните произведения са увлекателни и “ароматични” много често благодарение и на тогавашния език. Ако преведем на обикновен съвременен език оригинала, ако променим и превърнем в академичен препъващия се, звучащ в известна степен архаично език на писателя – може да се чудим на него евентуално като на банална история, на анекдот, като на низ от обикновени приказки.

Ще кажете: става дума за архаизми. За архаизми бих говорил в случай, когато съвременен писател си служи с тях. Ем. Станев например в “Антихрист”, Г. Марковски в “Хитър Петър”, Ст. Загорчинов – примерите са много. А и те не просто ги ползват, а “имитират” последователно един уж по-стар стил, т. е. не вмъкват тук-таме за достоверност и багра архаични думи, а по-единно сливат разнообразни ... Това на всеки от нас е ясно. Задачата на преводача е великолепна: да разглоби тия слоеве, които са толкова различни дори само при изброените трима автори, да ги съчетае наново на другия език. Но, естествено, и съвременни унгарски писатели пишат по този начин, та задачата е решима: просто следва да разбереш езиковите средства при българския автор и да си имаш и ти свой на унгарски. Елегантна, прекрасна задача. “Подслучай” представлява типът на Н.-Хайтовите “Диви разкази”. В послеслова на преведените на унгарски родопски разкази исках да споделя просто: прави го езикът.

Но думата ми е за старите класици. У тях няма архаизми, у тях има нормално по-старо състояние на езика. А тази “старост” вече е и “привлекателна стойност”. Тя просто не бива да изчезне в превода. На съответния тогавашен унгарски език да прозвучи българският текст, естествено, не може. (Да не говорим за това, че в кодифицирането на българския и унгарския книжовен език през миналия век има около 50 години разлика.)

Кратък ще бъда: не мога да определя мярката. Целият този основен проблем се решава, според мен и по моята практика, на синтактично ниво. Изреченията ще имат леко по-старинен слог, ритъм. Думите ще бъдат и днес употребявани, макар и не всички да знаят с точност всяка една. А най-основното: “обожавам” нашия трансилвански език, днешния-стария – той ми се притичва на помощ. Толкова е жив и богат с уж архаични оттенъци, които са и неотмиращи, с голяма изразна мощ!

Дали има сходство на “Записките” с други образци – не знам. Че ги сравняват с Одисей и че Балабанов е намерил известна близост с Тукидид – това е известно. Евентуално може да се направи и друга съпоставка, но не виждам смисъл. Няма значение. Значение имат единствено “Записките”, които са суверенна книга. Посрещането на епопеята – знаем. Голям успех навремето и четиридесетгодишна пауза за ново издание. Балабанов я е преоткрил – и не на последно място заради езика на Стоянов. (Любопитно какво е написал в 1928 г.: “От няколко години насам езикът на българската литература забледня, стана слаб и недъгав, мършав, книжен, досаден. За това бяха виновни неколцина наши несамостойни и неоригинални писатели и учени филолози, въобще школски души...” Под тебе, небе... Черпим от “Записките”, черпим от тях всички – литературоведи, историци, езиковеди и читатели. От чист извор. С мъки даваме и търсим обяснения. Един гений не търпи обяснения. Подкупва ме всичко, което е дълбоко искрено. Сам авторът изповядва: “Няма да съм обективен, няма да бъда кратък.” И “...ако със строго критическо око разгледа човек въстанията, ще ги намери повече театрални, непрактични, необмислени, несериозни”. Чрез него всичко добива смисъл. Мога да разбера българина. И предателствата: “Виждаше се работата, че по онова време и по понятията на тукашните хора предателството не съставляваше още порок.” Мога да разбера и на пръв поглед излишните и частичните усилия. Героическия дух и духовния героизъм. Бенковски.

Според мен е без значение и това какъв е жанрът на “библията”, какво й приписваме. Отечествен бюлетин? Психологически летопис? Хроника-изповед? Предшественик на новата проза, обобщение на старата? “Самозаконна”, несравняема творба. Никой не й подражава, никому не подражава и авторът. За мене е съкровищница и гордост, че – с доста боравения – можах да я “присвоя”. Моя е. И този език! Никой не може да го оцени толкова, само онези, които го изстрадат – пресъздателите. Непоправен и неподправен език, бъбрив и стегнат. Недодялани изречения – колко често - и от това: покоряващ, рядък чар! Бликащо повествование с незрими бентове. Връх-изповед.

Думи се превеждат, естествено, щом те носят мислите, които се изразяват чрез понятия, те пък имат названия, ако ги имат, и дано да ги има на другия език. Ала се превеждат не думи, естествено, а заддумието, наддумието, междудумието, вдъндумието. Казва се учено: супрасегментални елементи. Не е и това. Казва се простичко: авторовия замисъл. Ако има такъв. Ако го няма: защо да се превежда? Ако го няма: не стигат и най-блестящите фокуси (от страна и на преводача). Ако го има: казва се простичко авторовият замисъл; и стихийни или съзнателни композиционни похвати; и вътрешна музика или нарочното разчупване на всякаква мелодия или ритъм. Така се казва то простичко, ала колко е трудно всичко това да разнищиш, да го пресъздадеш. Рядко употребявам думата честност. Честността, верността на преводача се изчерпва точно в това. Ако не забелязва и проумява вътрешните свойства на преведеното произведение, ако не намира езикови средства да ги изрази на своя, на другия език, ако преводачът не ги притежава тези много различни средства – той фалшифицира. Затова преводаческа свобода има дотолкова, доколкото не дума за дума, а мисъл за мисъл, синкопа за синкопа, премълчаване за премълчаване, езикова грапавина за такава точно се предава с възможностите на другия език – с тия възможности свободно. А свободата не е в това да заобикаляш с преразказване “трудни места”. Точността не е в това само да намериш подходящата дума. Това е минималното. Такива точни преводи има, коректни са, липсва обаче често оня плюс: творчеството – да е сътворено наново оригиналното произведение. Затова именно е подвеждащо схващането: а бе той знае български, нека – ако желае – да превежда. Знанието на другия език е само основа. Точка. Дотук.

И още нещо: затова, заради всичко това далеч не е достатъчно просто да се регистрира: еди-кой си е превел еди-коя си книга, пиеса, стихотворение. Фактът си е факт, резултатът може обаче да е всякакъв: преводът, даден превод да помага, да е безличен, да вреди.

Няма заслуги, няма услуги, няма тапия, няма сълзи – единствено резултат.

Резултат има.

З. Стоянов не жали и себе си, като споделя за свои компромиси в ловченския затвор. Не мери с два аршина – добро, лошо – еднакво “отсъжда” – било за българи, било за турци... По негови думи: “... вярно е това, че турците никак не ласкаят. Тяхната брадва не е с две острила. Тия са жестоки, свирепи кръвопийци, но никой няма да си изкриви устата да ги нарича подли. Разбира се, че от това правило аз изключвам деморализираните ефендита, които не държат Рамазан и които са се поевропейчили.” Поевропейчили са се – тогава, те.

Същевременно: “В отношение на българските въстаници през 1876 г. влиза и това извинително обстоятелство, че сме били лишени от своя народна литература, която трябва да предшествува всяко движение. Нямали сме още и от оня род литература, наречена фанатическа, а по-рано полицейска, поддържана от духовенството и от правителството, в която се е проповядвало, че който падне на бойното поле за царя, за Бога и за Христова вяра, душата му отива право в рая.” Не съм срещал цитирани тези съждения – не съм – в изследователски трудове, статии.

И: “Пак повтарям да кажа: грях да бъде на душата на оня доктринар-педант, който си криви устата да иска благоразумие от въстаналия за свещени права и свобода народ. Народите в своите общи стремления не приличат на сбирщина солдати, не са хайдушка тайфа, да кроят и планират какви хитрости и измами да употреблят, за да нападнат по-безопасно на своята жертва.”

А: “Може би нежните филантропи от цивилизована Европа да се възмутят от действията на българските въстаници; но нека се не стряскат дотолкова, нека по-напред се огледат наоколо си. Ние познаваме историята и на техните революции, знаем хуманността не само на техните бунтовници, но и на пазителите им за публичната безопасност, които са убивали своите братя-граждани като кучета, душили са ги из тъмните зандани, тровили са ги по начин твърде възмутителен.”

Какво да добави към всичко това един простосмъртен читател унгарец през 2000 г.? Поклон, признание, обич.

Понеже се знае, че “Ще забележат читателите, че между моите херои не фигурират твърде начесто ни учени глави, ни тежки търговци, нито пък влиятелни богаташи, а прости и обикновени хорица, все от долня ръка. Не фигурират те именно затова, защото делото, което описвам, е чуждо за тях.” “Признавам се, че до много събития се коснах твърде повърхностно, множество факти останаха непояснени и неизследвани, но всичките тия погрешки аз можех да залича само тогава, ако лично отидех на мястото да ги изпитам и проверя.” Известни са и тези Стоянови думи.

Да говориш за достойнства, за приятни хорски характери е благодарна работа, да не украсяваш, да не разхубавяваш реалността – това изисква вече сила, благородство. В това отношение Стоянов (както и Алеко Константинов – унгарският Бай Ганьо е друга моя чест) също проявява честност, писателска храброст. Стойността е в изричането на недостатъците, на човешките и националните. Благодаря на твореца.

Да покоря две грамадни страхотии, да сближа две коварни твърдости ми бе задачата: композираната некомпозираност, инстинктивното оформяване и повтарящата се неизпипаност.

Най-голямо признание на един превод ще е, ако го пародират. Ако може да се пародира. 

Прочетено в Пампорово на кръглата маса по повод 150-годишнината на Ив. Вазов и З. Стоянов

До един изненадващ поклонник на Захарий Стоянов!

Уважаеми г-н Дьорд Сонди,

Гледах Ви с невярващ поглед, слушах Ви с отворени уста!

Вие, чужденецът, си позволихте да “заграбите” българския Захарий Стоянов, да го наречете “моя Захарий Стоянов”! То е благородна кражба, г-н Сонди. И това е повече от всичко, което бихте могли да кажете за него!

А за творческия и съсипателен труд по превода на “Записките...” не само унгарските читатели, но и ние сме Ви много задължени. Дано да Ви остане време да преведете и биографиите на Левски, на Ботев, Четите в България, великолепния Чардафон Великий, парещата публицистика на Захарий Стоянов! Колко години живот ще поискате от Бога, г-н Сонди?

Стискам Ви крепко ръката и Ви желая успех!


Пампорово, 27 август 2000 г.

Част от изказването на Тодор Ташев на кръглата маса за Ив. Вазов и З. Стоянов

Българската литература

© 2000 Литературен форум