Литературен форум  

Брой 4 (427), 19.09. - 25.09.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Йован Христич

Ползата и вредата от биографията

 

Продължение от брой 3

Бих употребил думата “афера”, ако можех да бъда напълно сигурен, че няма да бъда разбран погрешно. Но аз всъщност знам прекалено малко. Какво би трябвало да се подразбира и какво се подразбира, ако кажа: “Вирджиния Улф и Уита Секвил-Уест са имали любовна връзка между, да речем, 1925 и 1929 г.”? Тук не става въпрос само за познаване или непознаване на фактите или за отказа на биографа да ни се представя като човека, шпионирал през чужди прозорци. Става въпрос за нещо друго и Куентин Бел много добре знае това.

Въпросът е защо ни е необходимо да знаем това? Пишейки за “Любов в Тоскана” на Милош Църнянски, в която писателят заядливо поставя под съмнение множеството легенди за славни или свети животи, Исидора Секулич казва: “И това наистина е една дребнава и недостойна за г-н Църнянски критика - да се говори за светеца, че не е свят, да се говори, че някой няма заслужената почит, отдадена му от неговото съвремие и запазена от вековете; да се говори, че някой не е нещото, с което е единствено важен.” Забележката на Исидора Секулич може да ни се стори и малко наивна, но в нея се крие една дълбока истина. Нито Хенри Джеймс, нито Вирджиния Улф, нито Джозеф Конрад, нито Т. С. Елиът, нито Бертранд Ръсел, нито Самюел Бекет, с една дума, всички, чиито биографии сме чели през последните десетилетия, са реално значими със своите мании и неврози, едни или други еротични преживявания, кисти или хернии; те са реални по нещо друго и има нещо нереално в историите, които ни разказват биографите, които вече не могат да пишат по друг начин, освен да ровят онова, за което съществува и най-далечното свидетелство. Но духът е пуснат от бутилката и не може да се върне и сега трябва да знаем какво да правим с него.

Какво всъщност узнаваме, когато научаваме за писателите, които четем и обичаме, всичко онова, което съвременната биография позволява да узнаем? В крайна сметка не чак толкова много. Узнаваме, че с една своя част личността на големия писател се докосва до личностите на всички нас и че страшната интензивност в една част от живота често е заплатена с всевъзможни несгоди и неприятности в друга част. Може би думата “плаща се” звучи твърде патетично и ни напомня за забравените дискусии за “съдбата” на гения. Би било по-добре да се каже, че съвременните биографии ни показват как писателите от нищо не са пощадени, че и в техния живот има грозни и мрачни страни и че животът на големия писател не е в идилично единство, а е изтъкан от понякога огромни противоречия, които ни изумяват, дори ужасяват. Така “с ужас” четем “психоаналитичната биография” на Джозеф Конрад, написана от Бернард Мейер, лекар. В тази книга всичко, което до една или друга степен сме знаели за автора на “Господарят Джим” или пък сме знаели наполовина всичко казано и недоизказано за него, сега се слива в една страшна патологична картина.

Ще кажем, че това няма никаква връзка с произведенията на даден писател и че биографиите не се четат, за да се разберат по-добре стиховете или романите, и това е до известна степен така. Биографиите се четат поради други причини, вероятно поради същите причини, поради които се четат и романите - да преживеем и един друг живот, само че този път истински, а не измислен. Един романист бе казал, че романът е форма на клюкарстване; биографията е висша форма на надничане през чужди прозорци и който може да устои на това изкушение, нека първи да хвърли камък по недискретните биографи. А че биографията няма никаква връзка с произведенията, просто не е истина. Ако не пряко, имаме поне косвено доказателство за това: достатъчно е да хвърлим поглед върху днешните критически изследвания на произведението като “текст”, и ще видим, че без живота на писателя текстът е само мъртва и празна черупка. Романът “Война и мир” разтърсва целия ни живот, но и самият роман е възникнал от цял един живот. Писането на “Война и мир” е преминаване в един друг свят, така както и четенето на “Война и мир” ни отвежда в един друг свят. Какво се случва при този преход между двата свята, вероятно никога няма да узнаем напълно.

Може би е парадоксално, но е вярно - както съвременната критика ни показва, че без живота на писателя произведението е само блудкава игра на думи и съчетания от думи, така и съвременните биографии ни показват, че произведението е по-важно от живота. И по-реално от живота. Накрая, когато преминем през всичките кръгове на ада на тези животи, от които са възникнали “Към фара”, “Пустата земя” или “В очакване на Годо”, остава ни старата истина, която винаги сме знаели - романът, стихотворението, философският труд са нещо съвсем друго. Животът и писането - това са два живота, протичащи успоредно. Понякога те се приближават един до друг, понякога съвсем се отдалечават; съществуват моменти, в които произведението изцяло напуска своя създател и поема нанякъде, където и самият той не е в състояние да го следва, но съществуват и моменти, когато трябва да си припомним личните болки и несгоди на автора, за да знаем, че стиховете, предизвикали у нас най-дълбоки и тъмни изповеди, не идват от празното пространство и не са току-така дарени на създателите си.

Съществува и още една поука, която можем да открием в днешните биографии, и тя е, че произведенията не се създават с умение, а с интензивността на опита и преживяното. Изпод перото на биографа или по-точно на пишещата машина на биографа големите писатели се превръщат в чудовища, но не защото са криввали от обикновените пътища, а по-скоро защото техният опит дори и по вече утъпканите пътеки е притежавал страшна сила, която е можела понякога напълно да ги унищожи. И в двата края на творческия им живот откриваме два почти неизмерими типа интензивност - интензивността на живота, която невинаги е видима, и интензивността на творчеството, която винаги е видима. И не упреквам съвременните биографи, че се ровят във всичко и откриват всякакви неща; упреквам ги, че понякога не успяват да видят и да преценят каква е интензивността на онова, което са открили. А това не може да се прецени на онова ниво, на което най-често те се движат - нивото на фактите и историите; необходимо е да се стигне до онова, което философите наричат екзистенция, до основните белези и мотиви, от които е изтъкан един живот. “Когато стигнем до екзистенцията, казва Мерло-Понти, няма нищо случайно.” А до екзистенцията биографите достигат твърде рядко.

И затова техните огромни книги често се превръщат в сбор от случайности, зад които те не успяват да видят как се създава обликът на един живот.

От всичко това обаче би могло да се направи и още едно заключение, не толкова строго към все по-многобройните писатели на биографии. Само в романа, отбелязва някъде Хъксли, всички неща имат смисъл. Действителността никога не притежава смисъл сама по себе си. Ние вярваме, или поне искаме да вярваме, че животите на онези, за които се пишат биографии, трябва да бъдат хармонични поне дотолкова, доколкото са хармонични животите на героите от класическите романи, т. е. че творчеството трябва да придаде някакъв вътрешен смисъл на всички факти от живота и да ги озари със светлина, която ще ги превърне в една цялост, в която творчеството е и средоточие, и връх. Но, уви, често не е така и животът върви по различни пътища, които помежду си са много по-малко свързани, отколкото ни се струва, че трябва да бъдат и бихме искали да бъдат - тогава защо да четем биографии на такива хора, чийто живот се разкрива като нещастен и разпилян в същата степен като живота на нас, обикновените смъртни, неосветени от нито един пламък?

Къде тогава е истината? За съжаление знаят я, изглежда, само онези, които са изживели такъв живот, чиято история ние сега жадно поглъщаме, и които я отнасят в гроба си като тайна, която никога не ще узнаем нито ние, нито авторите на биографии. И това е вероятно единствената правилна поука, която можем да извлечем от техните обемни писания - биографът заедно с нас е онзи, който наблюдава живота отстрани, и никога няма да може да проникне в него така, както класическият романист е прониквал в животите на своите измислени герои. Следователно ценността на биографията е не само в храбростта, да не кажа безскрупулността да се рови там, където други, не толкова безскрупулни, биха спрели. Ценността на биографията ще бъде по-скоро в това да почувства тайната на един живот, която никога няма да открием, и не толкова да ни покаже докъде може да стигнем - това в една или друга степен знаем всички, - но къде трябва да се спрем.

Защото накрая, когато направим равносметка, един човешки живот ту започва да придобива някаква форма и на нас ни се струва, че сме започнали да го различаваме сред безбройните на пръв поглед неважни подробности, както в известния тест разпознаваме числото сред разноцветните точки, ту той се отдалечава от нас дотолкова, че ни изглежда като прост сбор от маловажни историйки.

Това, разбира се, не прилича много на заключение, но и животът не изглежда кой знае какво, когато прекалено се стеснява до едно заключение, нито когато прекалено се отдалечи от него.

Превод Соня Андонова

Българската литература

© 2000 Литературен форум