Литературен форум  

Брой 5 (428), 26.09. - 02.10.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Ивайло Петров

Преди да се родя и след смъртта ми
Откъс от роман

“Весело беше моето погребение.”
(стар шлагер)

 

Съгласете се, че е любопитно човек да присъства на собственото си погребение, когато има тази възможност, и в никакъв случай не бива да я пропуска.

......

1.

Ивайло Петров. АвтопортретТо не бе тържествено и многолюдно. До вечното ми жилище дойдоха да ме изпратят всичко шест души. Един от секретарите на Съюза на писателите по служебно задължение, както и домакинът на Съюза, двама колеги по “перо и маса”, на които бях одобрил и бях пуснал за печат по една книга в качеството си на редактор, поради което едва ли не ме уволниха от издателството; един от ония пияници-лешояди, които прекарват повечето от времето си на гробищата, присъединяват се към погребалните шествия най-безцеремонно като най-добри приятели на покойния и пийват и хапват на трапезата за “Бог да прости!”. И най-после един приятел от казармата, на когото в продължение на две години бях съчинявал любовни писма, благодарение на които успя да се ожени за сегашната си съпруга. Никога дотогава не бях възвеличавал толкова много една жена, не бях описвал любовните трепети на едно сърце, нито бях предричал тъй бляскаво и щастливо бъдеще на един брак, без дори да съм видял портрета на жената, за която съчинявах писмата си. По-късно, когато видях “обекта” на любовните си излияния, вече като съпруга на приятеля ми, изпитах остро чувство на угризение и оттогава реших никога вече да не пиша любовни писма.

Положиха костите ми в земята на “Бaкърена фабрика”, защото в Централните софийски гробища не ми дадоха гроб. За да се установя там за цяла вечност, трябваше да отговарям на някои условия. Първо, да имам фамилен гроб, в който да не е погребан някой от близките ми преди повече от осем години. Второ, да съм активен борец против фашизма или да съм син на такъв борец. Трето, да имам чуждестранна валута, за да си купя гроба и честта да стана съсед на гореспоменатите антифашисти. Това обаче не означава, че “там горе” ще се прилага класово-партиен подход. “Там” може би моя посмъртна светлост ще заеме място в центъра, защото е казано, че привилегированите на този свят няма да отидат в рая.

Едва ли щях да си спомня за погребението си, макар да е първото събитие по пътя към небитието, ако природата не бе решила да го ознаменува по особен начин. Известно е, че най-младият и буен месец на пролетта - май, търси къде и как да изразходва неудържимо напиращата в него енергия. Като всеки младеж той буйства безпрепятствено, неуморно и безсрамно, за да се отдава безогледно на любовни оргии, да расте, цъфти и завързва. Той подбужда жените да се освобождават от “диктатурата” на зимното облекло, смело да излагат на показ своите прелести и така да оскверняват целомъдрието си.

А какво направи този лудетина в деня на моето погребение? Когато дойде време да спуснат ковчега ми в гроба, откъм северозапад задуха силен вятър и подгони по небето цели стада облаци с увиснали космати кореми. Сред тях проблясваха червени зиг-заги на светкавици, последвани от силни гръмотевични гърмежи. Опечалените поглеждаха неспокойно към небето, готови да изтичат към погребалната зала, но един от колегите ми каза, че когато има силен вятър, светкавици и гърмежи, дъждът обикновено отминава и небето се изяснява. Съюзният секретар извади от джоба си надгробното слово, но едва прочете първото изречение - ”Смъртта ни отне един ценен труженик в полето на нашата литература” ( докато по-рано твърдеше обратното), когато гъстите и дебели като въжета струи на дъжда заплющяха по листа с надгробното му слово и по главите на опечалените.

Но бедата и сега не дойде сама. Заваля градушка едра като лешници върху главите на опечалените. Те се затичаха в непрогледната ледена пелена на стихията, проклинайки желанието си да ми кажат последно сбогом. Когато се прибраха в погребалната зала, бити от градушка в буквалния смисъл на думата, те вече ме ненавиждаха посмъртно. А моя посмъртна милост си лежеше в ковчега недокоснат от стихията и дори се забавляваше да слуша ударите на ледените лешници по капака на ковчега. Този беше един от малкото случаи преди и след смъртта ми, когато ми провървя като на многопатилия легендарен неудачник Марко Тотев. Когато го погребвали, завалял силен дъжд и намокрил всички опечалени до кости, само той останал сух под капака на ковчега си.

Домакинът на Съюза едва бе намерил място да залепи некролога ми на лицевата стена на писателската сграда. Тази стена открай време бе облепена с некролози и така плътно, че на влизане в сградата първа ме посреща смъртта с очите на покойните колеги.

Така тази стена се бе превърнала в стена на мъдростта. Тя напомняше на пишещите братя, че след успехите, славата, завистта и клеветата, след доносничеството в съответните служби на Държавна сигурност, наградите и отличията, те стигат до стената с некролозите.

Моят некролог бе най-пресен, миришеше още на печатарско мастило. Един мастит критик бе съчинил текста. Бе написал толкова и все отрицателни статии за съчиненията ми, та бях започнал да си мисля, че Господ го е назначил за помощник на Архангел Михаил да отнесе един ден на небето бедната ми съчинителска душица. Сега обаче бе осенен от такова славословие, че ако бях жив, не щях да понеса товара на толкова много слава. Само някакви си двайсетина реда бяха достатъчни да се убедя, че макар и посмъртно, правдата винаги възтържествува, освен ако критикът не бе изразил чрез тези редове радостта си, че отсега нататък няма да му създавам грижи.

Приживе имах навик да чета некролози. У нас те са много, като в никоя друга страна по света, и човек не може да ги отмине без да им хвърли по един поглед. Почти всяка входна врата, стена или ограда е нашарена с тъжните вопли на близките на покойниците. Трудно може да се обясни това публично споделяне на скръбта от загубата на близък човек. Може би споделената скръб, макар и с непознати, се понася по-леко? За съжаление обаче понякога жалбите на опечалените се превръщат в забавно и дори смешно словотворчество.

“Ваньо, скучно ми е без тебе!”

“Бъди спокойна, скъпа моя! Няма никога да ти изневеря със сърцето си, защото жените, с които се срещам, не са хубави и добри като теб!”

Често мъката на починалия се излива в мерна реч:

“След всяка жена се заглеждам,
очаквам да си ти,
но празна е мойта надежда,
а сърцето ми тупти!”

“Смърт прекърши уханния жасмин
и остави мен самин!”

“Годините минават,
мъката остава,
сълзите ми текат,
и не щат да спрат.”

“Не мога вече да гледам
на вратата черния креп.
Кажи ми, моля те, скъпи,
кога да дойда при теб?”

“Аз скритом още за тебе тъгувам,
дори когато весел празнувам...”

“На улицата се заглеждам
във всяка чернокоса или руса.
Уви, не си ти, и отминавам,
в сърцето с мъка и покруса.”

И т. н.

 

На обяд неколцината опечалени, след като бяха яли пердах от градушката, влязоха в писателското кафене да се постоплят и отдъхнат. Седнаха, както се полага след погребение на приятел, да пият по една малка за “Бог да прости!”. След всяка глътка ме споменаваха с добра дума като изброяваха добродетелите ми: добър, честен, талантлив, безкористен, услужлив, врен приятел, справедлив редактор, с една дума модел на съвършен човек. Но, както е известно на пишещите от цял свят, без една може, но с една никак не може. Тези “малки” имат чудодейно свойство да превръщат скръбта в най-добро разположение на духа. След четвъртата “малка” някой каза, че не бива да се увличаме в положителната си преценка за покойния, а да бъдем реалисти. (Всички се съгласиха с него.) Така де! Ако отсъдим трезво, той с нищо не беше повече от нас. Колкото до характера му, всички го знаем. Опак, противоречив, темерут, съмняващ се във всичко, скептик и в края на краищата - нихилист. Така де! Нека си бъдем реалисти! Припомниха случаи, когато съм оспорвал безспорните качества на някои (техни) книги и така изброиха всичките ми слабости и пороци, както преди това - добродетелите ми. Настроението им се променяше според броя на “малките”. Разказваха весели истории и вицове, караха се, спореха, смееха се, а ето че един запя някакъв шлагер и другите започнаха да му пригласят.

Бях чел, че някои племена посрещат раждането на човека с дълбока скръб, а смъртта му - с радост и веселие. Най-мъдрото отношение към човешкото битие.

Следва

Българската литература

© 2000 Литературен форум