Литературен форум  

Брой 5 (428), 26.09. - 02.10.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

ФАКТ И ЛИТЕРАТУРА

Катя Кузмова-Зографова

Как не бива да се пишат биографични книги днес

Благовеста Касабова. "Чудотворката". Щрихи от портрета на Фани Попова-Мутафова. ИК К&М, София, 2000Редовете ни за “репресираните” творци днес стремително нарастват. Това е понятно, но мотивите понякога са изследователски, понякога - прозрачно конюнктурни...

Отдавна бе узрял моментът да преоткрием магнетичния, светъл и жертвен образ на една от най-значимите ни белетристки - Фани Попова-Мутафова. В специално биографично изследване. Затова с приятна тръпка разгърнах “Чудотворката” на Благовеста Касабова, авторка на 7 книги, от които 3 - за българки като Баба Тонка Обретенова, Мара Белчева, Калина Малина. А това значи и познаване на женската психика, и достатъчно опит в портретуването. Вече в пенсионна възраст, Касабова дълго време идваше във Фонда на НЛМ, където й предоставихме за проучване богатия архив на писателката. Искрено очаквах, разполагаща с време и достъп до ценните свидетелства, Бл. Касабова да напише книгата за Фани Попова-Мутафова, която тя наистина заслужава! Голямо бе разочарованието ми, когато с неприязън открих, че става дума за един повърхностен биографичен разказ, “скрепен” от обилно цитираните мемоари на белетристката и от вестникарски извадки от 20-те до днес, скрепени от свързващия “хоросан” на авторския текст на Касабова... На фона на блестящото Фани-Мутафово слово той звучи най-често като декламация... (Това е по принцип потенциалната опасност при изграждане портретите на велики люде... Когато чрез мемоарните откъси се дочува автентичният глас на забележителна интелектуалка като Фани Попова-Мутафова, всеки, който се е нагърбил да тълкува световете й, трябва ако не да я превъзхожда, то поне да бъде приблизително на нивото й на ерудиция, талант и граждански кураж...) Което биографката й не е постигнала. Друг е въпросът дали наистина се е старала... Нещо повече - отдавна не бях чела толкова фактологически небрежен текст (освен в часовите вестници)... Дори “едри” факти като годината на издаване на “Избрано” от Ч. Мутафов, съпруг на писателката и личност с приноси в културата ни; заглавието на единствения му роман; стиловата същност на същия (определен като “неореализъм”?!), са сбъркани /с.95, 96/. Да не говорим за по-”дребни” дати като тази на женитбата на Мутафови или кога са се върнали в България след следването си... И за да не ме помислите за пристрастна - известно е, че от години се занимавам с творчеството на Ч. Мутафов - ще посоча само една грешка, според мен наистина непростима. Не просто за специалист, а за всеки културен българин. И така - на Васил Левски е приписана за майка - Мария Язаджиева! /с.45/. Тук вече благоразположението ни към биографичния опус на Касабова, породено от факта, че е “първи опит”, решително ни напуска. И неволно се вглеждаме в купищата грешки, необясними за дългогодишна редакторка в издателство като нея, че дори за човек със средна грамотност... На много места, като цитира погрешно имена и факти, тя въобще не си прави труда да ги поправи с бележка под черта. Поетът Йордан Стубел, един от близките Мутафови приятели, се появява като “Ступел”, което автоматично ни насочва невярно към известната музикантска фамилия; Емануил Попдимитров фигурира като Емануил Димитров, Д. Пантелеев си е сменил една от буквите във фамилията, а проф. Любомир Владикин - малкото име, Ненчо Илиев-Сириус пък е станал “Нейко”... Това е недопустимо. Още повече - тъкмо “първата” биография на една голяма личност е, на която трябва да се опрат следващите, понечили да я интерпретират... И тази страшно отговорна работа изключва проверимите грешки - заради възможността те да бъдат умножени и да се “втвърдят” в “стена” от неистини! Уви, в книгата на Касабова са доста дори елементарните правописни грешки! Като се срещат и думи, звучащи като абракадабра: например“податине”/”което притежава всеки истински творец”/(с. 16). Към сферата на задължителните изисквания е, когато се цитират не изцяло архивни свидетелства, там, където биват съкращавани, да се поставят съответните квадратни скоби. Иначе те просто се манипулират, а това не е почтен подход. (А не всеки притежава и самочувствието да “реже” от документални редове... Защото веднага възниква въпросът: дали, който го прави, има моралното право за това? И не става ли така малък цензор?)

Фани Попова-МутафоваПри писането на литературноисторически съчинения, базирани на документи, една от първите “процедури” е да се установят правилата за цитирането им. Бл. Касабова е предпочела да маркира източниците си с неуместни тавтологии от рода на: “От литературния фонд на Националния литературен музей”... Като че ли, щом става дума за мемоари, те могат да бъдат във фонда за художествени произведения? Без да се мисля за образцов архивариус, ще припомня, че трябва да се посочват: фонд, опис и № на архивната единица... Снизходителното им пренебрегване, освен че прави книгата негодна за ползване от специалистите, навежда и на мисълта, че, недай си Боже, авторката може да е вкарала в книгата си и текстове, разчетени от други и публикувани в литературния печат... Като се знае колко тежък труд е четенето на архиви или на микрофилми в Народната библиотека, където и техниката за тях е кът... Когато пък сме сигурни, че Касабова сама се е справяла с ръкописите, виждаме, че не винаги е успявала да ги разчете. Дори когато това е брилянтно калиграфският почерк на Далчев. Понеже познавам почти “наизуст” архива на Фани и Чавдар Мутафови, ще я поправя, че оценката за книгата “Жената с небесната рокля” на младата белетристка, дадена от поета през 1928, не е скромното: “нещо е”, а: “наша е”. Което носи съвършено различен смисъл = приветствие на Ф. П.-Мутафова като една от кръга “Стрелец”. То въщност е естетическа похвала, въвеждане в “ранг”! И самият контекст на Далчевата картичка си го подсказва, дори да сме затруднени от писателския манускрипт...

Но по-голямата беда е в друго: тълкувателските хоризонти на биографката. Не смея да мисля каква книга би написала тя за Фани Попова-Мутафова в годините на тоталитаризма, като редакторка в “Народна младеж”. Дали тонът й щеше да бъде възторжен? Помислих си го, когато забелязах, че цитирайки типично политическа оценка от някоя си Ана Иванова за постановката на “Солунския чудотворец” в края на 60-те, тя чисто и просто ...остава “пас”. А когато разказва за добросъседските си отношения с Атанас Илиев, стига и по-далеч. Известно е, че философът, познавач на психоаналитичната теория, по-късно правоверен марксист, е бил нещо като идеологически “наставник” на Фани Попова-Мутафова. Заслугата му от времето на нейното низвергване е, че й “помага” да напише един компромисен, “самокритичен”, както се казваше тогава, предговор към новото издание на “Дъщерята на Калояна”. За да може романът да види бял свят. Става дума за печален факт на нравствено “себепредателство”, на който не съм убедена, че писателката все пак е била способна. Питала съм живите й приятелки от ранга на проф. Жана Николова-Гълъбова или Вера Гюлгелиева - каква е истината за този злополучен предговор. И те са допускали, че самият Ат. Илиев е негов автор. Що се отнася до белетристичната тъкан на “реабилитираната” книга, в нея са направени промени под диктата на идеологическите норми. И Касабова вярва, че от тях повествованието може би е спечелило... Струва ми се, тук действат мисловни инерции от неотдавнашните времена.

Необяснимо е за мен и елиминирането в книгата на Касабова на споменните редове, разкриващи с достойнство и сдържан трагизъм преживяното в затвора от Фани Попова-Мутафова (виж великолепните ґ спомени за проф. Михаил Арнаудов, публикувани в "Литературен форум" през 1998 г.).

Затова ми се искаше жизнетворческият “прочит” на Фани Попова-Мутафова да бе направен от идеологически непредубеден и фактологически съвестен биограф...

Непознаване на приятелския кръг около Мутафови виждам в преувеличаването на дружбата им с Кирил Христов. Това “преакцентуване” е съчетано с “неглижирането” на ползотворните дългогодишни контакти с доскоро неудобните, считани за “фашисти”, Й. Стубел и Димитър Шишманов; Димитър Ненов, Иван Милев, Сирак Скитник, за които има запазени документални следи. Те са важна биографична линия при очертаване богатствата на духовната ґ личност, която я свързва и с по-модерни творци. Дори когато стига до разказа “Кино”, Касабова “пропуска” да отвори “скобата” за модерните изяви на писателката като кинокритичка, а се задоволява както обикновено с прост ученически преразказ на фабулата... Същото става и при темата за музиката в живота на Ф. П.-Мутафова. Нито ред за страстните й ранни увлечения по Вагнер, чрез когото, заедно с колонията български студенти в Мюнхен, се е потапяла в несравнимата атмосфера на тази европейска “културна столица”... Всичко това обидно обеднява образа ґ.

Доста са патетичните възклицания на авторката, когато описва “високото напрежение”, на което е издържала в битността си търсената писателка, общественичка, деятелка на Клуба на българските писателки, на СБП, ПЕН-клуба, а по-късно и на заклеймения Европейски писателски съюз, председател на чиято българска секция е. Да не говорим за затворническия следдеветосептемврийски ад, на който е била подложена (и то двукратно, както разказваше Коста Църнушанов - още един “пропуснат” биографичен щрих)... Не са достатъчни голословните възторзи - дори само пред египетския изследователски труд, положен от историческата ни романистка - с цената на ослепяване - при изчитането на хилядите страници на “Панепистем”-ата от д-р Петър Берон, комуто ще посвети една образцова биография!

В същото време Бл. Касабова ни е оставила един “животопис” на минималното интелектуално усилие, размит акварелен щрих “към портрета”-хроника за житието и страданието на една от големите българки на вси времена...Която мъжки изнесе кръста на своите идеи за историята, които въплъти в собственото си личностно поведение.

Мисля си, че Багряна “случи” на своите биографи... Те създадоха трилогия за “вечната и святата”, която я вписва не само в родните, но и в хоризонтите на културна Европа. Нещо, за което драматичната биография на Фани Попова-Мутафова /заедно с тази на нейния знаменит “Дилетант” Чавдар Мутафов/ просто плаче! Съдбата ги е изпращала като че ли нарочно в най-”горещите” историко-политически точки на България и света в пътя им, преизпълнен от главоломни превратности. Лош “дилетантизъм” е да пропуснеш подобна творческа възможност!

Теша се с мисълта, че добри биографични книги все пак излизат и днес. Ще посоча най-напред тази на историка Бойко Киряков - “Христо Огнянов”/Биография/, ИК “Гутенберг”, 1999. Тя съчетава безостатъчно познаване на фактите, прецизен научен анализ и обичлива, затова и четивна като “роман”, интерпретация... Не толкова отдавна се появиха и непретенциозни книжици като “Поздравете всички от мен” от Нели Дечева, вдъхновена от Ламар /изд. “Анубис”, 1997/ или “Владимир Мусаков. Неизвестното”/Материали и коментари/ от провинциалния журналист Петър Кънев /ИК “Сребърен лъв”, С.,1998/. Това не са единствените примери. Написани от автори без “опит” в жанра, но с осезаем трепет пред архивните реликви и сакралните ореоли на своите “портретувани”, те са залог за бъдещото присъствие на писателските “животописи” на литературната сцена. Защото колкото деперсонализирано и “равнинно” да е мисленето на Интернет-поколението, то сигурно таи в душата си потребността от личностни примери, от неоскверними биографични разкази... Просто ще ни бъде все по-трудно на нас, пишещите художествено-документални книги, да го заинтригуваме. Да бъдем точни. Да бъдем убедителни. За да спечелим младите виртуалисти!

Тъкмо заради тази начеваща “нежна” битка си заслужаваше “разнищването” на една неталантливо написана биография... Нека авторката й не ми се сърди. Един ден тя може би ще “изографиса” съвършения портрет на своя любима българка. Стига дотогава почитателите на подобен род четиво да не са се свършили...

Българската литература

© 2000 Литературен форум