Литературен форум  

Брой 5 (428), 26.09. - 02.10.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Лора Шумкова

Стефан Кисьов? That's cool!

Лично за мен романите на 1999 г. бяха “Нови степени на свобода” на Александър Андреев и “Естествен роман” на Георги Господинов. Две плачливи постмодерни писания, първото от които посягаше да убие и последната надеждица, че българинът (в частност българският писател) е способен да бъде космополит или дори европеец, а второто се опитваше да ни съобщи, че всички истории са се свършили и … край с езика и литературата. Излезлите тази пролет два романа на Стефан Кисьов опровергават и Андреев, и Господинов.

“Не будете сомнамбула”, с подзаглавие "Един сервитьор в резиденция “Бояна”, е, според самия себе си, роман за изразяването. Чрез собствения си живот и семейната си история героят на Кисьов изразява всички страхове, комплекси и травми на българския народ от Освобождението през Бай Ганьо и соц-а до Бил Клинтън. При това не само ги изразява – черно на бяло в прав текст – ами ги прави на пух и прах, защото се оказва, че въпросните трагедии хич не са трагични, напротив – комични са, и човек и с тях да живее, пак може да си живее добре. Стига да е сомнамбул. Какво е сомнамбулът ли? Да му дадем думата: “Нямаше съмнение, че бях сомнамбул. Правех нещо, което много бих искал, но в будно състояние не смеех да направя. Насън обаче го правех без да ми пука. Сбъдвах мечти.” Ясно е, че мечтите не винаги се оказват това, което мечтаещият си е представял. Както казват англичаните: “Внимавай за какво мечтаеш, защото може да се сбъдне”.

Точно такава е ситуацията в “Никъде нищо”: младо българско семейство успява да избяга в Швейцария и животът им се оказва доста труден и безперспективен. Мечтата, за съжаление, се е сбъднала. Реакцията на това положение не е, както често се случва, носталгия и възпяване на родината, където си ни е мястото. Нищо подобно. Героят се опитва да избяга още по-далеч – май проблемът не е в мястото, а в човека. Швейцарските перипетии са предадени в типичния Стефан-Кисьов наивно-изкусителен стил, небрежно иронизиращ всички емигрантски митове и копнежи. Всичко това представено отново откъм смешната му страна, ведро, без философски терзания. Александър Андреев да си гледа работата!

Ведростта всъщност е основната характеристика, която отличава Стефан Кисьов от всички други (е, те не са чак толкова много) писатели, ровичкащи се в нашето битие и опитващи се да ни го обяснят. Кисьов е изградил романите си предимно от всеобщо известни клишета, които - за разнообразие и по-голяма достоверност - е подкрепил с детайли (предимно автобиографични), разказани, разбира се, в първо лице единствено число. Отначало читателят се чуди кое е репортаж и кое - литература; после махва с ръка, казва си, че всъщност не е важно, и се отдава на историите.

Книгите на Кисьов много ми напомнят на добри комикси (каквито, за съжаление, в България няма) или на анимационни сериали от типа на “Бъгс Бъни”. Неколцина главни герои и почти необозримо много второстепенни непрекъснато се забъркват в някакви идиотски ситуации, унижават ги, пребиват ги, ограбват ги, изобщо – случва им се всичко, което на зрителя/читателя не му се иска да му се случва и накрая даже няма хепи енд. Обаче всички се хилят като напушени и искат да видят/прочетат още една история. Новите истории се появяват: понякога цитират старите, понякога биват цитирани от някакви по-нови, а понякога направо се закачат за други сериали/романи и така до безкрай.

Самата структура на двата романа на Кисьов е комиксова или, ако предпочитате - мозаечна. Романите се състоят от множество кратки (най-често около половин страница) епизодчета, на пръв поглед подредени без особена грижа: понякога следващият епизод е продължение на първия, понякога е край на история, която уж вече завършила, понякога пък е начало на случка, която се оказва свързващо звено между други две. Накрая читателят с изумление установява, че нито за миг не се е чувствал озадачен и е (ре)конструирал цялата голяма история без никакво интелектуално усилие.

Точно това няма да се хареса на литературните сноби – и “Не будете сомнамбула”, и “Никъде нищо” не изискват дългогодишно изучаване на съвременната лингвистика и литературна наука, не предполагат задълбочено познаване на руските класици, нито пък мъчителни часове, прекарани в безплодни разсъждения на тема “Какво всъщност е искал да каже авторът”. Човек спокойно може да си чете Кисьов във влака или на плажа, което няма да навреди нито на Кисьов, нито на романите му, нито на удоволствието от четенето. Това не са философски произведения, които поставят наболели екзистенциални въпроси, нито стилистични шедьоври, с които някой ден вкиснати асистенти ще си късат студентките. Това даже не са исторически романи, с които да се хвалим по разни престижни балкански и световни форуми. Романите на Кисьов (о, чудо на чудесата!) изобщо не претендират да са “висока” или “велика” литература. Това им е най-хубавото.

Иначе и двата романа си имат кусури, особено “Не будете сомнамбула”, който остро се нуждае от редактор. И в двата романа има тъповати диалози, плоски шеги, откровен мачизъм, повърхностност, инфантилни самопризнания. Но някак си не ми се иска да ги критикувам. Страх ме е, че Стефан Кисьов може да се вслуша в критиката и да ме лиши от плебейското удоволствие да чета неговите истории, за сметка на някакви високи художествени върхове. За върховете, струва ми се, има кой да се погрижи.

Ако изобщо трябва да сравнявам “Не будете сомнамбула” и “Никъде нищо” с някакви други произведения, това ще са двете части на “Бай Ганьо”. Романите на Стефан Кисьов преобръщат всичко, написано от Алеко Константинов (че го и заявяват): от образа на българчето, тръгнало да шмекерува из Европа, до подтекста. Ако малко пресилим нещата, можем дори да кажем, че “Не будете сомнамбула” и “Никъде нищо” са “Невероятните приключения на един българин”, разказани от самия бай Ганьо, разбира се, в контекста и с езика на съвременността. Онова, което сродява двамата автори (при положение, че разсъблечем катовете културни и литературни комплекси от снагата на класика) е удоволствието и веселието – от текста, от литературата, от читателите, изобщо – от живота. Би трябвало да има повече такива ведри български писатели.

Накратко: препоръчвам ви романите на Кисьов. В най-лошия случай ще си докажете за кой ли път, че в България няма свестни писатели, а критиците лъжат на поразия.

Българската литература

© 2000 Литературен форум