Литературен форум  

Брой 5 (428), 26.09. - 02.10.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Светлозар Игов

Ранният край на лятото

С. ИговПълнолуние

Рогът на младия месец
се изля в изобилно пълнолуние.

Но кой ще разкаже това,
което не се е случило?

Платанът - замислен в себе си,
туята - в нежнодантелена туника,
лавърът - лицемерно скромен
- несътворени от мен са.
Те сякаш са израсли
във твоя поглед разсеян.
Който бяга от мен.

Бягай!
Отнеми пейзажа от очите ми. Пренеси
гледката в други предели.

Не е нужно да те имам, за да бъдеш.
Не трябва да съм твой, за да те имам.
Не във взора ми появяваш се
ти,
която мен сътворяваш.
Бягай!
Да не ме допуснеш е начина
да не мога да си отида.
Аз съм в теб, където още не си.
Ти си в мен, където съм винаги.

Във мастилена нощ стине
луна чиста, голяма.

Къде съм наистина,
когато в очите ти ме няма?


Кръг

И лятото не е съвършено.
Пречупи се във самия връх.
Бог с ръката на вятъра
подхвърли ябълката на земята
преди да стигне до зрелост.
Но къде е нейната мярка
между зеленото и
гнилотата?

В архива ръкописа на този,
когото считат за съвършен,
сънува от векове завършека.
Някой вдига поглед от него
и вижда как навън пада
първия сняг. Мисли си:
“Може би не е сняг, а края
на недовършения ръкопис?”

Телефонът звъни. Момичето
втурва се презглава. Но след миг
в сянката на лицето му
се чете:”Пак не си ти!”

Пътеката свърши в гъсталака.
Може би отвъд почва друг път.
Или ако се обърнеш обратно
изминатото ще стане нов път?
Цялото не е изпълненото.
А и обгърналата го празнота.


Империя на светлината

Беше толкова хубаво, че мислех за друго.
Защо художникът именува нощната картина със светлина?

Долу тъмният град е обърнато звездно небе
и невидими коли люлеят млечния път на магистралите.
Пламъчето кибрит за миг те осветява
като че Надар фотографира видение на Ботичели.
После негативът на нощта поглъща мълнията,
тя ще остане като дупка от прогорено,
а отминалият миг на огъня ще прореже
восъчната плоча на паметта в друго време.
И когато пространството пропадне в черната камера
оставаш като отсъствие на мирис
в юлската виелица от горещ асфалт, изгорели газове
и гниещи плодове, заплели коренищата на чувствата.
Устните са изпръхнали като спомена за първото море.
Преобръщаш се насън, далече
от бреговете на пробуждането.
Докосвам парчето антична теракота, случайно рамо
потънало и появило се зад уличните вълни.
Нощната лампа очертава
кръг, в който по картата на света
континентите бавно се приближават
и ще се прегърнат след не знам колко си светлинни години.
Този бъдещ апокалипсис осъществи с непредвидена ласка
един камък глезена ти одраскал.
Археолозите
ще открият парчето рубин в геологическите пластове
на предисторията. Дъх на пелин
дращи гърлото.
                        - Какво мислиш?
- Нищо!
А мислех.

Картината е озарена не само от онова,
което отсъства от нея.
А и от онова, което бях забравил,
                                  докато я гледах.
Другият път ще те видя не в картина,
               а в “Италианско капричио”.
Ако дочакаме утрото,
                   ако дочакаме утрото...


Тракийска гробница

Какво се случи в този неизречен миг,
пресечена точка та различни траектории?
Миг, който е бил бъдеще в миналото
и ще бъде минало в бъдещето, мястото
където мечтата ще стане спомен?

Миг, като трън в плътта, като рана
в която се ражда бисер. Невъзможен
за обхващане в дескрипция,
задъхване в наратива, отмалялост на погледа,
фигуративно неизразимо.

Би могло да бъде картина,
ако не беше музика.
Би могло да е музика,
ако не си тишина.
Би могло да е тишина,
ако не съм звън. Пречупване на времето
в разбягалото се пространство.

Цял свят роден в процепа на историята,
мехур в магмата на вечността. Неповторимост
жадуваща повторение.
И невъзможност за повтаряне.

Ти се изпреварваш като стрелата,
не отделила още ахилесова пета от тетивата.
Денят, сънуван от будната нощ.Творба,
в която взаимно се сътворяваме. Непрочетена
от никой друг. Ненаписана.
Миг, в който стават ненужни
сътворилите ни богове.
Вертикален звук, който те пробожда.
Пламък, от който не остава пепел.

А сега трябва да преведа мисленото
в даденото на сетивата: камъкът,
на който седиш, зелените пламъчета
на тревите, прогорили петата ти.
Сянката като доказателство
за слънцето, от което те ревнувам.
Вечното му завръщане
в радостта да те гледа.
Луната като потвърждение,
че мисли за теб и когато те няма.
Пръстенът ще остане
и когато изгние ръката ти.

Вятърът отронва от устните
думата, която не е казана.
Пепел в езика ми. Рана
от която излита птицата.
Докато поетите възпяваха
полета на човека в космоса
и масовите убийства,
аз се зазидах в гробницата
на мълчанието ти. Като деца
избягали от час по история
пушим укрити от бдителните летописци
в един храсталак на брега на времето,
което ни обрича с водите на забравата.

Толкова много ничини да заеквам желанието
и само един -
да те обичам.

Българската литература

© 2000 Литературен форум