Литературен форум  

Брой 5 (428), 26.09. - 02.10.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

ПОЛУПРОЗРАЧНАТА ЛИТЕРАТУРА

Йордан Евтимов

Морфинът срещу тютюна:
буржоазният роман във високата му версия – Димов

Димитър ДимовОбщите места у Димов са много. Той работи със стереотипните образи и идеологеми на “тривиалната литература”. И за разлика от левия проект на съвременника му Вапцаров, който постоянно завърта във вихъра си същите общи места, за да ги криви бурлескно, при Димов те са усилени, допълнително героизирани, без обаче да се стига до ироничното им преекспониране.1 

Тази връзка с булевардното четиво е забелязана от съвременниците му. Повечето рецензии и за “Поручик Бенц”, и за “Осъдени души” се събират в критика на психологическия проект, който представят, както и на излезлите от стандартизирания буржоазен роман персонажи. В случая с “Осъдени души” вече става дума за социалистическата критика, която ползва широко понятията “психолог-реалист”2 , “идейно-граждански роман”, “прогресивна литература”3 . И точно в тази положителна оценка, която се казва с половин уста, защото романът се приема, но нещо все пак не достига, лежи заекът на Димовия случай. Той, подобно на толкова леви писатели, използва жанровите конвенции на булевардния роман, за да ги допълни с лява идеология. И подобно на толкова други леви писатели – Асен Велковски, Димо Хаджилиев и т.н. – не успява да се справи с проблемите, които се появяват пред стила. Ще бъде необходимо да се стигне до много извънлитературни перипетии, между които на първо място случаят “Тютюн”, за да може литературната институция да натежи везните си върху тях.

“Но дали това не бе самоизмама? Той познаваше безнадеждните морфинисти, които до последния момент твърдяха, че са запазили волята си, но отхвърляха съзнателно възможността да се спасят чрез нея. Той бе като тях. Любовният ужас е сладък и опияняващ, но той има качествата на всеки друг ужас. Той разяждаше, сломяваше неумолимо волята му.”4 

Любовта е като вино – опиянява, въвежда в илюзорен свят, пълен с надежди и кроежи, но и с параноични предчувствия за катастрофа. Тази представа, стара колкото света или поне колкото литературата, е едно от общите места, една от безкрайните алегории у Димитър Димов. За да ни представи преживяванията на влюбения, за да ни въведе в нелогичното, извънмерно и извънредно пространство на любовта, която има изключителни параметри в много литературни епохи, но в този тип роман е задължителен елемент, Димов използва множество такива общи места – при това вече изтъркани от декадентския роман. Маларията на Хиршфогел и петнистият тиф на Ередия са от един калибър – “влюбеността и треската не могат да бъдат скрити”, казва латинският епиграматист. Болестта като метафора. Маларията прави от Хиршфогел сократов тип: той говори цинично, докрай откровено, отвъд приличието, оттатък приетото. Един мъж е бил напуснат от жена си и вследствие от това е намразил всички жени. Странстващ сюжет, който в декадентски маниер Димов представя с претенцията за нов, този път психологически прочит.

Веднъж маларията е сполетяла изоставения, за да го превърне във философ. Друг път болестта идва като в народната балада, за да скрепи в смъртта невъзможната любов. А любовта у Димов е невъзможна не заради някакви социални бариери, а като резултат от вълненията на модерната душа. Съмнението дали любовта не е от скука, дали любовта не е просто едно от развлеченията на съвременния човек.

Такава е Димовата представа за психологизирането. Той обещава да разкрие психологическите дълбини на модерната душа и за целта ни представя герои, несигурни в любовта си. Герои, които са подвластни на хазарта, постоянното влюбване, флирта.

А също и на наркотика. Наркотикът е алегория. Също като маларията, тифа, войната и съдебния процес. Любов по време на война – тази обща за трите Димови романа канава. Димов има цял роман за морфинистка, но в него никога не виждаме героинята в нейното всекидневие, в конкретните детайли на живота с морфин. Защото не това го интересува. Абстиненцията на Фани Хорн от въведението на “Осъдени души” не е физиология, а отчаяние, повдигнато на квадрат. Знак за приключила съдба. Склонна на всичко, дори да продаде тялото си – чудовищна възможност за автор като Димов – г-жа Хорн не ни се представя по друг начин, освен в стереотипната за буржоазния роман ситуация на отхвърлена, безлюбовна. Страдаща ужасно – но защото любовта я е отминала. И като във всеки буржоазен роман това е обяснено “по научному”. Вкарана е цялата артилерия на медицинските познания, които Димов може да има. Отсъстващото всекидневие – не само това отдалечава Димовото творчество от реализма. Отдалечава го начинът, по който се употребява алегорично науката. Защото там, където имаме метафизиката на любовта (“Аз съм мъртва. Аз съм жена без тяло", казва Фани Хорн5), квазинаучното обяснение идва в повече.

У Димов нийде не присъства истинското всекидневие. При него имаме едно символическо всекидневие на хайлайфа, което просто се маркира чрез такива сцени като играта на покер и/или светския разговор-състезание често с язвителни реплики и почти никога с каламбури. Обикновено метафорите на Димов са директни и нравоучителни: “видът й [на Елена Петрашева] сигурно очароваше германските офицери, които се сражаваха на покер и вместо кръвта си проливаха шампанско”6. Това “вместо кръвта си” е приносителят на влошаващия стила морализъм. Димов никога не напуска полето на тази лесна разчетимост на нравствения ангажимент.

От огромно значение за въвеждане в света на героите на “Осъдени души” е един разговор. Това е разговорът в първата част между “един Ередия” – аристократа-наркотрафикант, и една представителка на третото съсловие, но надарена с природен аристократизъм. Разговорът е за поведението на аристократа – той дисциплинира героите в една стендалова стилистика. Ето тази особеност на Димовите романи – обсъждането на аристократизма – ги прави в най-голяма степен близки до булевардното.

А “научността” на тези романи има нещо общо с търсената научност на натурализма. Но не изведена в такава степен. Не толкова цялостно. Там, където Димовата героиня може да определи с научна лексика персонажите от картини на Веласкес като “микседемни идиоти”, можем да се натъкнем и на вече утвърдени в масовата литература представи за наркоманите като хора на безредието7. Всъщност, за Фани Хорн читателите никога няма да са съвсем наясно кой е източникът на безредието й. Самото наркотично състояние е не само чисто литературно, то е бедно като описание8

Димов не прави изключение като възпевач на декадентски грозното красиво, на болезненото, на наркотичното. “Роман с кокаин” на Агеев-Набоков, някои от романите на Олдъс Хъксли, не толкова натрапливото, но съществено присъствие на наркотика при Лоурънс Дарел. Морбидността на света – гледната точка на модерното око. Но Димов има общо с тях само доколкото неговите романи са силно идеологически. Както се изразява критиката за тях, това са, въпреки съмненията, “романи на идеите”.

Смъртоносният морфин и безобидният тютюн не са нищо друго, освен знаци за различни социални светове. В “Поручик Бенц” тютюнът се появява винаги когато трябва да бъде описан провинциалният живот. Независимо дали ще става дума за провинциалния климат, за ароматите на провинцията, нейната бавност, мудност, ориенталщина, или за чувствата на провинциалните хора – любовните сцени се развиват върху фона на благоухания на рози и тютюн или на тютюн и разлагащи се цветя. Рози и тютюн. Тези очевидно стереотипни символи на българската изостаналост, които срещаме заедно още със сигурност поне в “До Чикаго и назад”, тук минават като на театрален барабан, част от декора на любовната афера между българка и германец. Дали той усеща този мирис? Поднесен ни е във всеки случай в авторова ремарка, в пасаж, който, следвайки Искра Панова, бихме могли да определим като “лирически пейзаж”. Защото той говори отвъд себе си, той е алегория.

“Човек чуваше само притъпения звук на стъпките си и шумоленето на тютюневите низи, окачени по фасадите на къщите. Това шумолене бе странно и не приличаше на триенето, което издават листата на дърветата, раздвижени от вятъра. В него имаше нещо хриптящо и тъжно.”9 

“Последните дни на октомври изтекоха всред синевина, прозрачен въздух и разкошно многоцветие на умиращата растителност. Нямаше нищо по-красиво и по-меланхолично за един северен човек като Бенц от субтропичния блясък на есента в тая част на България. (...) Въздухът бе наситен с миризма на есенни рози, на тютюн, на узрели плодове, към които се примесваше дъх на гнилост и миазми – постоянен дъх, присъщ на ориенталските градове, който, съпоставен с другите благоухания, понякога тъй странно напомняше на Бенц за контраста между живота и разложението на смъртта.”10

“Поради все тъй топлата есен Елена и Бенц прекарваха много често върху верандата до късно през нощта, пушейки ароматични български цигари. Въздухът бе наситен с благоухание на съхнещ тютюн и умиращи цветя. Понякога от казармата се издигаше един мощен войнишки глас, чиято първобитна красота приковаваше вниманието и на двамата. В тъжни речитативи гласът пееше за някакви безкрайни мъки, за ханджари, тъмници и кървави отмъщения.”11

“От време на време полъхваше вятър и ту засилваше, ту отслабваше миризмата на тютюн, на рози и шибой.”12

“Само странното благоухание на тютюн, на цветя и гнилост бе все тъй силно и възбуждащо.”13

“Това, що правеше впечатление в изгледа на града, бе спокойствието му. По масите пред кафенетата хората се шегуваха, разговаряха, пушеха. Миришеше на бира, на печено месо, на плодове, на съхнещ тютюн – успокоителни провинциални миризми на завършен труд и мирна почивка.”14

“Улиците бяха сънливи и безлюдни, както винаги преди прохладата на вечерните часове. Полъхваше вятър и носеше миризма на съхнещ тютюн, на зрели плодове, на застояли канални води, които чакаха есенните дъждове, за да се превърнат в смъртоносни източници на тифус и дизентерия.”15

Всички тези описания – толкова типизирани, толкова обобщени в архетипа на есента, на края на играта, на края на войната – са толкова важни за Димовия роман. Едва ли е възможно да се говори по същество за него без да се говори за тях. Навсякъде все тази склонност към алегорическия пейзаж. И макар при Димов да отсъства сравнението (а то е най-честото средство за изграждането на алегорията при българските белетристи-модернисти: мислите на героинята в един от романите на Константин Петканов се разбягват “като червеи”, дните “летят като мотоциклети” в един разказ на Димо Хаджилиев и т.н.), то фигурацията е също тъй идеологически стегната, нероманова, бедна.

Тютюнът – това е миризмата на провинциалния, но и екзотичния градец. Но тютюневата цигара, когато стои в женска ръка, е знак за еманципация. “Как щеше да погледне бъдещата й свекърва на пушенето, на роклите й, на обноските й?”16. Бъдещата свекърва на фройлайн Елена Петрашева е майката на Айтел Бенц и живее в Кил, Северна Германия. Изглежда, че съгласно предположението на Димовата героиня и в Германия обикновените буржоазни майки трудно биха възприели пушещата жена. Съгласно предположението на Димовата героиня.

Но тютюнът е амбивалентен носител на социално значение. “Пред вратите на къщите, върху четвъртити камъни или малки дървени столчета, седяха стари жени, облечени в черно, пушеха тютюн или подвикваха на нечистите и загорели деца, които се валяха в изобилния прах на улицата”17. Тези бедни жени пушат тютюн също както богатата Петрашева. Но не съвсем. Когато вмъква пушенето при описанието им, Димов го прави, за да подчертае безнадеждната им социална съдба. Сред първобитния декор на четвъртити камъни тези вдовици са характеризирани именно чрез тютюна като представители на низшите съсловия. Веднъж елемент на модерно, еманципирано поведение, тютюнът друг път илюстрира изостаналостта.

Така е и с морфина в “Осъдени души”. Той служи, за да гради образа на модерната дама на сърцето. Уж познаващ “Дон Кихот”, защото думата идалго в романа се среща безкрай много пъти, Димов се нуждае от това само защото чертае образа на модерния рицар. Разбира се, това е рицарят наопаки. Този образ ще се появява на много места и в “Тютюн”. Един шпенглериански образ. Но във висотите на булевардната му клишираност.18

Но освен морфин – и ето го отново призракът на научната интерпретация – при Димов ще се натъкнем и на морфин, “съвършено чист, без примеси от хероин”19, но и на – ето го декадентското, романтическото образно наследство – на цигарите с опиум20. Цигарите с опиум като “същина” на живота на Артиста, като shortcut за този живот. Художника, Поета, Лудия поет. Цигарата с опиум е само първата стъпка от една верига на Марков, за нея са закачени като скачени съдове Монмартър, глагола tener, маестро Фигероа с неговата алегорична картина на модерните грешници.

“Тази банда пренасяше опиум по дългия път между Цариград и Бомбай.”21 Опиумът тук е червената нишка на геополитическото мислене. Димов работи на едро в това отношение. И това също е черта на буржоазния роман и по-скоро на една негова разновидност – колониалния роман. Употребата на огромни, силно абстрахирани опозиции е толкова значима за него. Изтокът и Западът навсякъде. Французинът и германецът, които воюват в една империалистическа война и се срещат някъде в периферията й, но воюват и за една жена, сключват примирие помежду си в “Поручик Бенц”. В “Тютюн” подобна среща се разиграва на фронта на идеологическото противопоставяне. В началото – и всъщност до края в първия вариант на романа – противопоставянето е между социално неравностойни персонажи. Но след редакцията – противопоставянето е “класово осъзнато”.22 

Романът на Димов е един героизиран буржоазен роман. Може би тук е ключът към него – неговите герои са “по-героични” от героите на романистите преди него. Може би също толкова “герои” са само героите на Йовков. За да излезе от клопката на буржоазния роман, той въвежда много повече възвишено.

Ако си позволя една още по-едра спекулация, у Димов нямаме съединяване на възвишеното и гротескното, нито на сериозното и всекидневното.23  Тези проекти са останали назад и встрани. По-точно – първият у нас се реализира чрез повестите на Блъсков и Друмев, а и в “Под игото” на Вазов. Вторият, класически реалистичният тип роман, няма време да се появи на български. Българският роман по спешност преминава от “неистовата словесност” направо в модернистичния роман, като успява да създаде дори такива хибриди от авантюрен и модернистичен роман като “Роби” на Страшимиров. Но като масова култура неистовата словесност е била междувременно сменена от зародилия се булеварден роман. И демократично настроените български автори от епохата на развития модернизъм създават едни мулати от булевардност, роман на идеите (в неговата ляворадикална версия) и колониална атмосфера.

Никола Георгиев ще си позволи да иронизира стиловите възможности или по-скоро висоти на “Тютюн”.24 “Нищий стилом роман” – това определение би било обидно за много други произведения от българския училищен канон. Но не и за това. Защото да се иска от Димов стилово разнообразие или дори стилова игра е фундаментална грешка на читателската стратегия. Димов показва способност да употреби различни стилове много малко, и то най-вече тъкмо в “Тютюн”. Навсякъде стиловата монолитност определя Димовото писмо. Да се търси у него нещо извънредно по отношение на стила е равносилно на това да се търси стилова иновативност в “Сага за Форсайтови” или в романите на Арчибалд Кронин.

Стилът на Димов гарантира само височина. Височина, която стига до фалцет.

Проблемът с романите на Димов е, че чрез тях две ключови понятия за романовия канон на модерността – “високо” и “реалистично” – са подкопани из основи. Признавайки му място в списъка на канона, българските литературни институции още веднъж си отрязват възможността за изравняване с европейските понятийни стандарти. Както и способността да рефлектират върху тях.


1 Клара и Джек от “Осъдени души” са сякаш героите на Вапцаров от “Кино”. Тяхното присъствие, винаги гротесково – дотам, че Димов ще си позволи да припише на автомобила им самолетен мотор – е в същата социалнокритическа позиция: те са създадени, за да се сблъскат с представителите на пролетариата. Но най-важното – и при Димов те са като извадени от холивудска кинематографична боза: Клара е “идеално фризирана порцеланова кукла”, Джек “приличаше на професионален боксьор” (Души, 92). Стилово необиграният Димов обаче никога няма да успее да удържи иронията и за разлика от оголващия похвата морализъм на Вапцаров, при него авторовата гледна точка следва като една отблъскваща наивна поанта. Може да се каже дори, че в ироничното отношение към буржоазния свят при него личат следите на онзи мрачен сарказъм, който Чавдар Мутафов и диаболистите въвеждат с частичен успех в българската литература. Но Димов е много по-директен: Клара “изобщо мъчно определяше нещата, поради което я изключваха от компании за бридж. Впечатленията у нея се изпаряваха като лак за нокти и в главата й оставаше само утайката на глупостта” (Души, 92). [горе]

2 Стоян Каролев в сп. “Изкуство”, 1947, кн.1. [горе]

3 Иван Руж, “Един премиран роман”, в. “Работническо дело”, 1946, бр. 148 от 5 юли. [горе]

4 Бенц, 108. [горе]

5 Души, 72. [горе]

6 Бенц, 127. [горе]

7 Души, 77. [горе]

8 Възвърнатият естествен розов цвят на бузите, естествената скорост на мисълта и тялото, способността на съпротива и най-вече отново силната гордост, воля, а на места и благост. [горе]

 9 Бенц, 95. [горе]

 10 Бенц, 159. [горе]

 11 Бенц, 167. [горе]

 12 Бенц, 169. [горе]

 13 Бенц, 170. [горе]

 14 Бенц, 194. [горе]

 15 Бенц, 213-214. [горе]

 16 Бенц, 211. [горе]

 17 Бенц, 17. [горе]

 18 По същия начин Фани Хорн се изживява като съвременен женски Дон Жуан – Души, 122. Тази лесна употреба на големи културни символи обаче е правила по-скоро отлично впечатление на литературните историци – напр. Кръстьо Куюмджиев, “Димитър Димов”, С., 1987. [горе]

 19 Души, 37. [горе]

 20 Души, 86-87. [горе]

 21 Души, 15. [горе]

 22 Имаме случай, сходен с описания от Барт в есето “Беднякът и пролетарият” – Р. Барт, “Въображението на знака”, С., 1991, 101-102. Там разликата между осъзнатото и неосъзнатото класово различие е анализирано върху материал от филмите на Чаплин. [горе]

 23 За тях Ерих Ауербах стегнато пише: “Проникването на екзистенциална и трагическа сериозност в реализма, което наблюдаваме при Стендал и Балзак, несъмнено е пряко свързано с романтическата тенденция към смесване на стиловете, изразена и в девиза “Шекспир срещу Расин”; аз смятам, че смесването на сериозността и всекидневната действителност при Стендал и Балзак е много по-продуктивно, по-съществено, по-важно, отколкото съединяването на възвишеното (le sublime) с гротескното (le grotesque), декларирано от групата на Виктор Юго.” (Эрих Ауербах, “Мимесис”, М., 1976, с.475). [горе]

 24 Н. Георгиев, “Името на розата и на тютюна (“Бай Ганьо” и “Тютюн” – междутекстов анализ)”. Изд. на БАН, С., 1992, с.40. [горе]

 

Цитирани източници:

Бенц: Димитър Димов, “Поручик Бенц”, 4-то изд., София, “Български писател”, 1987

Души: Димитър Димов, “Осъдени души”, 4-то изд., София, “Български писател”, 1968

Българската литература

© 2000 Литературен форум