Литературен форум  

Брой 6 (429), 03.10 - 09.10.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Енчо Мутафов

Под игото без Чичовци

ИВАН ВАЗОВ И ЗАХАРИ СТОЯНОВ

ОБЩО И РАЗЛИЧНО

Ако я няма Чичовци, няма да разберем Под игото, както го разбираме сега. Двете творби са свързани по най-простата логика - че отразяват една среда. Много произведения на един и същ автор по света отразяват една среда, но това не е достатъчно да ги свърже като Чичовци и Под игото, защото разкриват различна проблематика. Чичовци и Под игото отразяват една среда и една проблематика, разликата е, че в романа се е случило нещо с тази среда, общото е, че случилото се не е особено далечно от неслучилото се. Двете творби са като близнаци, родили се по различно време. Ако се бяха родили едновременно, щяха да бъдат близнаци. И тъй като нито едното е възможно по биологически причини, нито другото по писателски причини, то връзката между тях, толкова родствени, се оказва причинно-следствена: Под игото не е възможна без Чичовци. Не че романът не e можело да се напише без повестта, но че житейската среда на романа е само възбудило се ехо на сестра си в повестта. Това, че в Под игото не става главното, се дължи на обстоятелството, че в Чичовци не става нищо. От една нищожна заплаха всички комично се разтичват и после, размърдали блатото, се връщат по местата си, за да се продължи, както е било.

Това ме кара да мисля, че думата повест е лошо приложена към творбата. Така мисли, изглежда, и авторът й, който я нарекъл “галерия от типове и нрави български в турско време”.

В нея наистина има нещо галерийно - можеш да махнеш едно и да сложиш друго, а и порядъкът на портретите е външен. В галерията се променят само зрителите, не наблюдаваните неща. Не може според това какви зрители преминават една картина да се превърне в автомобил. След като нищо не може да стане в средата й, и героите й са еднакви на входа и на изхода, Чичовци е застинала до галерия. Това повест не може да бъде, ако ще нарицателят снизходително да я нарича битова. Мярката на нарицанието е чужда, взета е назаем, което значи, че при добра воля, т. е. при уважение към жанровото означение на автора, тя може да се върне на лихваря й.

С чичовците светът на Под игото може в най-добрия случай да изнесе въстанието си вън от себе си, вън от градеца. Въстанието вече е репетирано в Чичовци. Палмата държи, разбира се, господин Фратю, но въстанически по-добре изглеждат Иванчо Йотата и Хаджи Смион. Двамата се покатерват по планината, попадат на пещера, словесно и безсловесно преживяват ужаса да ги не срещне Тотю войвода, който е нейде тъдява и ще ги кара да се бият с турците, и в крайна сметка вместо Тотю срещат Мунчо и се самонаричат народни мученици. Въстанието свършва с писмо на черковнославянски, написано от Иванча и пратено по Мунча до игумена да ги снабди с калеври.

В романа пиянството на един народ е описано в отделна глава-есе. То е на един народ, не на чичовци. Последните не се опиват изобщо, а някои дори не опитват глътка от опияняващото. Станали народни мученици веднъж, не желаят втори път. Бягали веднъж през дворовете, те искат нормално да си вървят по пътя.

Възрожденският ни свят е описан различно в литературата. Ще погледна различията не от възможните им гледни точки, които естествено са много, а от една: отношението към държавата. По исторически обстоятелства, твърде злокобни за българската култура и душа, древната ни държава се е редуцирала до “държава” - това, което държа, което ми е имот и се обзира. Редукцията е изкривила голямото и подреждащото явление държава до гротескно малоподобие, а с това е изкривила ред неща от представите, реакциите ни към света и един към друг и от ценностната ни система.

Но тази клета държава - всъщност четири от прародината до Испериховата - с невероятното си устройство е останала много силно в паметта, запазена е в празниците и песните ни с царствените си знаци. С нея са свързани най-дълбоките неща на древния ни светоглед - митовете за владетелското изобилие и медното гумно. Поругана от византийското покушение през IХ век, тази светогледна система се приютява в народната култура, в устното слово, останали недосегаеми за покушението. Възраждането е активиране именно на тази памет.

Но за активирането трябват условия. Знаците за държава са в паметта, а блатото на “държавата” обгръща всичко. Второто е дълговечно явление, първото изригва екстрено. Изригването поражда дела и творения, блатото, което е също толкова съществено за националния ни живот, ражда дела и творения от друг тип. Сред първите голямото име в разказването е Захари Стоянов, сред вторите - Иван Вазов.

С фаталната осмоза Чичовци - Под игото Вазов показва, че дори да са се появили условия за изригване на древния ни космос, това или не става, или става слабо. Празникът на Възраждането, един от многото, най-големият, в Бяла черква се изживява донейде. Той е готов всеки миг да се погаси и да стане предишния си делник, в който книжовникът Иванчо Йотата ще продава маслините си от важна степен и на твърде способна цена.

Обратно, Записки по българските въстания са цялата в щедростта на празника, на сватбата, на дългата редица от царствени знаци. Във високата точка на народната амплитуда е пиянството на този народ. В него тържествуват радостта, тръпнещите предчувствия и веселбата, а не злобата на един бунт. Кулминацията на народното въстание, иначе лошо организирано, бързо се срива в другата точка на амплитудата - ниската, точката на “държавата” в нейния най-омерзителен вид предателството. На тази точка Записките са отдадени със същата мощ, макар вече да не палят духа, а да смръзват кръвта.

В Под игото я няма нито едната, нито другата точка. Ясно е, че различното отражение на българския възрожденски свят в двете ни най-български книги е в позицията на авторите. Иван Вазов е наблюдател, Захари Стоянов е участник. Мемоар от своето съприкосновение с народните вълнения Вазов не може да напише. Ранният полуопит с Неотдавна бе осмян от бившия апостол. Оттук тръгна едно дълго смразяване на отношенията им, което накрай се размекна край един водопад. Там двамата словесни първенци (хора от един еснаф, пише Вазов в Драски и шарки) си подават ръка и се опрощават. След кратко време Вазов с печал узнава за смъртта на своя предишен враг.

И двамата са видели пиянството, промяната на вековечни роли в българското битие. За това не е нужно участие в събитията, може да се наблюдава и отдалеч. Описанията им са доста близки. И двамата говорят за пролетта като рай и за клокоченето на вулкана; и двамата виждат обраслите в бурени ниви, защото ръцете сега правят фишеци и куршуми; и двамата се радват как децата не играят на чилик, а правят пушки от пищелки и ножове от дърво. Оценките им на събитията са също близки:

Ако човек се завземе да пише история на българския народ от неговото подпадане под турско иго до освобождението му, то кое събитие би трябвало да държи първо място в нейните страници? Според нас: българските въстания, най-много Априлското. /З. Стоянов/

Историята рядко ни дава пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост. Българският национален дух никога не се е вдигал до такава висота и надали ще се вдигне друг път. /И. Вазов/.

Дали Вазов е повлиян или заимствал от Записките, дали е искал да чувства рамото на грандиозния спев на Стоянов, не мога да кажа. Но сходствата са очебийни и това не пречи на различните отправни точки, с които започнах. Те се налагат оттук нататък и “виновници” са пак чичовците. Захари Стоянов е апостол и подстрекател на народните движения. Той е съпричастен на събудения дух, на хората, готови да палят дори къщите си. Чичовци той не познава. С тях ще се занимава, и то гладиаторски, често в неравностоен бой, след Възраждането, в новите условия, когато идеалите на миналото са погасени и са покълнали сенките. Докато Вазов познава само тях. Към миналото той ги гледа любовно-иронично, към сегашното - дали е знаел, че те са същите? - с остро писателско око. От героите на Чичовци - Под игото измислен е, изглежда, само Краличът (“карикатура на Левски”, според нападащия го кръг “Мисъл”). Беглецът от Диарбекир трябва да прескочи “зад зида” (метафора, която употребявам за “държавата” и която е работно заглавие на книга върху широк кръг признаци на културата ни) и да събуди чичовците. На Захари Стоянов не му трябва Кралич. Сам той е такъв, защо да се измисля. Такъв е Бенковски и останалите апостоли, за които просто трябва да се скаже. Те също трябва да прескочат зида, но той за някое време - и то какво време! - се стопява.

Именно в неговата творба, в отразените от нея народни вълнения народът порасте с няколко века, както го е казал Вазов.

Това “полека” явно е било нужно Вазову за римата с века. Иначе порастенето е станало отведнъж, взривно - “и в няколко деня” - според същото двустишие от “Пиянство на един народ”.

В Записките има един човечец, появил се в сюжета досъщ като чичовците - Григор. Научил, че ще дойде апостол, той се скрива вдън гори, кюмюр от кютуци да гори. Но скоро се завръща и тръгва след Захари Стоянов, сляпо привързан, изоставил дом и всичко свързано с него. В Чичовци той ще се завърне и ще стане я Селямсъза, я господин Фратю, я Тарильома. З. Стоянов разказва за непознатия Григор, който му става най-познат, И. Вазов разказва за познатия Иванчо Йотата, който му остава познат и в Под игото, заедно с другите чичовци.

Чичовци и Под игото са фатално свързани и чрез Мунчо. Той два пъти плаши чичовското общество: веднъж край пещерата изкарва акъла на въстаниците=народни мученици Хаджи Смион и Иванчо Йотата, втори път накрая на романа, когато турците го обесват, защото единствен той протестира.

Значи от безразличието към или от родството с чичовците идват големите разлики между двете книги. Едната описва избухването на древния държавотворчески култ, опазен в паметта. Другата описва мъчителното превращение или непревращение на “държавата” в държава, на непроменимото блато във веселба. Последната дума вземам от самия Вазов. В Левски той нарече така народните вълнения:

Говореше често за бунт, за борба

кат за една ближна веселба,

часът на която беше неизвестен.

Веселбата в Под игото се започва и бързо се спъхва от средата. В Записките няма какво да я сгърчи.

Силната роля на древния ни космос в Записки по българските въстания формира нейния слог. Захари Стоянов сказва една наивистична картина със смесени пропорции, с живот, който е пълновластен господар в сюжета и който не привилегирова никой субект. При толкова ярки личности голямата роля се пада на народната воля, пред която авторът истински благоговее. Героите на тези “записки” са живи органи, отдадени всецяло на събитията - най-характерно за тях, пак според Предисловието, е, че не зависи от тях самите да вземат връх и да преодолеят над препятствията. Сам Захари Стоянов е десубективиран и като автор, и като герой, защото се е доверил изцяло на “вътрешното око на живота” (сякаш гледа от дъното на нещата, писа Димо Кьорчев). Това го отваря за всички гласове. Животът се стеле неподборно, ако ще да е мъчително, ако ще да е болезнено, ако ще героите да изглеждат и не като за пред хора. Дори естествения ход на времето не се пипа - нещо, което литературата не познава в нито едно свое творение, дано знанията ми не ми направят лоша шега с това твърдение. Отдаден на естествения ход на времето, без ретроспекции и интроспекции (най-насъщните и най-баналните неща за литературността), отворен за възможните гласове на средата, Захари Стоянов може да създаде това странно чудище “разказ на очевидци”.

Обратно, в Под игото властелини са субектите. Народната воля тук не играе роля, тя не може да бъде сведена до средата и спъхващия дъх на чичовците. Роля играят единствено субектите, гротескно снети в последния, който не е действал, но бива обесен. Ролята на субекта е най-редовото правило на най-галеното създание на европеизма - романа. Животът и обстоятелствата са негови предикати, ако ще и да мачкат. В Под игото героите са разделени като в приказка. Нищо добро не ще кажеш за Кириак Стефчов и нищо лошо за Бойчо Огнянов.

Записките не са щедри и към любимците на читателите, всеки попада в някаква неблаговидна роля. Това в Под игото е невъзможно. Най-много да се разбърка недоразумение (примерно между Бойчо и Рада), но то се дължи на “похват”, не на “живот”.

Захари Стоянов е потопен в средата, която описва, без да е бил част от нея. Вазов е дистанциран от средата, част от която е бил. Стоянов е един от въстаниците, без да ги познава. Вазов е един от чичовците, които отлично познава. Единият се е потопил в мистерията живот, в невероятната му кулминация и спад, другият се е отдръпнал на почтително разстояние, за да види и опише какво ще стане с познатите му хора.

Единият е сказител, другият е писател.

В Под игото нещата се разгръщат пред всевиждащото око на писателя и той създава роман, писател е в традиционния европеистки смисъл на думата. В Записките самият живот, нещо като метагерой, разгръща нещата с всевиждащото си око и въвлича смирения сказител като едно от тези “неща”.

В Записките има и романови черти, в Под игото има и сказови черти, но нито романовите определят духа на Записките, нито сказовите - на Под игото. Сказителят гледа от ъгъла на древните словесни слогове и ги смесва с романови. Романистът гледа от ъгъла на индивидуалистичното явление литература и го омесва със сказови белези.

Съпоставени не в състезателен вид, двете най-четени български книги все пак си оспорват първенство. Не разполагам с точни проучвания, но Под игото навярно е най-четената ни книга. Няма поколение, което да не е израсло и възпитавано с това творение. (Може би вече се зададоха такива, но те не се възпитават с никакви творения, освен с аудиовизуални гадости и скоро ще имаме студенти, непрочели нито една книга през живота си.)

Кое привлича българите към Под игото и Записки по българските въстания? Съдбовните събития? Навярно. Талантът на двамата автори? Навярно. Българската атмосфера, предадена сказово топло и романово достъпно? Навярно. Но към тази съпоставка може да се добавят и други мотиви. Те са част от общите, които отчитат връзката Под игото - Чичовци - и разликата Под игото - Записки по българските въстания.

Ако Под игото е по-четена дори от Записките, то се дължи на факта, че отразява пиянството на един народ в малък градец. Градецът символно снема големия обсег на отечеството. Читателят вижда интимно Бяла Черква. Градчето и средата са като неговата. София, Варна или Пловдив са само малко по-големи градчета от Сопот, разликите са незначителни. Ако Под игото се чете от народ, който отдавна има блудници като Ню Йорк, Мелбърн, Йоханесбург, Лондон и пр., станалото там няма да му легне тъй на сърце. Този и другият факт - вещото перо на Вазов - снема държавата в Бяла Черква. Един свят без държава в народни изригвания по принцип е чувствителен към всичко, което я снема в малкото измерение. В Чичовци малкият свят остава малък. В Под игото същият малък свят изживява някак големия свят. Това става интимно и нищо не изкусява читателя както тази връзка.

В Записки по българските въстания светът не е свят на малкото интимно пространство. Те са панорама на голямото отечество във възход и падение на народните движения, енциклопедия на народния живот. Много усилия, включително насилие, ни трябва, за да наречем Под игото енциклопедия. Романът няма и такива амбиции. Той побира много неща, но в крайна сметка ударенията са сопотски. Записките побират енциклопедично и причината не е само в това, че сюжетът не се затваря в градче, но че съдникът, субектът над всичко е самият живот и от него не се фаворизува нищо - нито Медвен, нито Русе, нито овчарлъка, нито абаджилъка, нито Харманли, нито Оборище, нито Балкана, нито затворите. Той е разгърнат във всичко и привилегирова всичко. Той е всичкостта, както казват днес на един комично превъзбуден език.

Тоя метагерой е не само надсубектен и безпристрастен, но е безмилостен. Той не ласкае никого, включително бедния си сказител. Ако Захари Стоянов бе пожелал да напише един героичен разказ за най-скъпото и идеалното в живота му, той щеше да премълчи много неща. Сиреч щеше да подбира и подрежда - да композира - по литературен начин. А щом подбира и подрежда, той щеше и да акцунтува и фаворизува, не е нужно да казвам кого най-напред.

Под игото, без да е героическа книга, е частно-интимна творба. Затворена в своята среда, тя я ласкае. Колкото Вазов да е суров с изводи и щрихи, с интимната среда той е интимен. Захари Стоянов никъде не е интимен. В кръга на шегата - веднъж се е разинтимничил, започнал да суче мустак, като видял поповата щерка, но скоро дошел Бенковски и какво друго може да направи, освен да се развика и да развали работата.

Голямата събитийност в Под игото се разгръща встрани от интимното средище. Причината не е само, че в интимното средище не избухва въстание и надделява духът на чичовците.

Причината е по-сложна и интимният Вазов я усетил: в малката жизнена среда голямо събитие не може да се случи. Пиянството го има, но то е на “един народ”. Народът се оглежда в романа, но белочерковци се оглеждат частично в народа. Те са само част от него и романът идеално се интимизира в тази метонимия. Повече обаче не може да постигне. Кръгове отвътре навън не се чертаят. Чертаят се само обратните кръгове - отвън навътре. Краличът идва, за да излезе само веднъж - към гибелта си.

В Записките няма никакви кръгове, нито в едната, нито в другата посока. Тук всичко се оглежда във всичко, не средата на един градец в един народ. Ако Записките може условно да се нарекат българска Библия и дори да се потърси паралел Захари Стоянов - Мойсей (такъв опит е направен в моя книга за Захари Стоянов), Под игото не може, творбата си остава просто роман. Като всеки роман той има тяга предимно към делника, дори когато разказва и за празник.

Българската литература

© 2000 Литературен форум