Иван Вазов
Из “Италия”
* * *
Ненадейно сред морето
малко птиченце прифръкна
и треперешката, клето,
из краката ми се вмъкна.
Аз му рекох: “Здравствуй, пиле,
сящам твоята съдбина,
тук приятели ще бъдем:
ний сме скитници двамина.”
Филаделфия
В Неапол хубавий приеха ни отлично.
Гостилникът във фрак, със ганти, с
почитанье
какви, отде сме най-любезно ни попита:
в регистра пожела да впише имена ни.
“От Филипополи!” - казах му равнодушно.
- От Филаделфия! - Signore, извинете:
от Филипополи! - Voi Siete americani?
- Не, българи сме ний! Да, българи сме,
клетий!
Аз станах вир-вода, доде да му разправя
за нашата земя, народност и балкани...
Най-после, убеден, гостилникът излезе,
като мълвеше пак: “Si, si, americani.”
* * *
Да фръкнем, душо, да фръкнем,
да фръкнем горе в небето,
за нас е чужда земята,
за нас е тъмно морето.
Нали се тамо изчезват
въздишки, шумове земни?
Да фръкнем, душо: небето
тъгата наша ще земне.
Морски зефир
Зефире приятни, ти вечно кръстосваш
просторите морски безкрайни,
отдека тоз хлад благовонни доносваш -
тез стонове, песни омайни?
- Хладът упоителни взех от морето,
от страстний възток - аромата,
ефирната песен приех от небето,
въздишките взех от земята.
Що е душата на поета?
Опната звънлива струна,
що от нищо затрептява,
на всяк удар и фъртуна
с една песен отвещава.
“Италия”
1884 |
Захари Стоянов
Из сбирката “Вазов”
Поздрав
Ненадейно сред полето
Видях Вазова да тича,
Манчовската муза
Яхнал както не прилича.
Аз му викнах: Здравствуй, Вазов,
Сещам твойта съдбина,
Сега сал ти не достига
По гърбът една върлина.
Патагония
В Неапол хубавий приеха ме сърдито.
Гостилникът без фрак, без чанти и
подстижен
“Какъв, отде си ти?”, нахално ме попита -
В регистра пожела и мене да запише.
От Пловдив! Брат съм аз на Вазова Ивана…
“От Патагония?” - Signore, извинете?”
От Филипополи! - Voi sette americani?”
No, no, bulgar - Величкова спомнете!
И пот не трябваше, доде да му разправя,
Той спря се, помълча: “Ах, помня, помня!”,
рече
И на минутата уплашен ме остави,
А после с фрак пред мене се изпречи.
Полет
Да хвръкнем, музо, да хвръкнем,
Да хвръкнем горе в небето,
За нас е чужда земята,
Туй блато тъмно проклето…
Тук всичко нам е враждебно.
И самите наши другари
Пред нас се милват, подмазват,
Отзад ми викат: Магари.
Пловдивский зефир
- Зефире ниносний, ти вечно кръстосваш
Просторите зимни, безкрайни.
Отдекато жег смърдовоний доносваш
Тез ура, тез викове тайни?
- Жегата грабнах аз от глупий Гервасий,
От лигавий Вазов вонята.
От гръмкото ура - тез викове тайни
Грабнах отпред консулска врата.
Що е душата на Вазов
Намокрена кокошка
С оскубани криле,
Да хвръкне се се мъчи,
Но всичко нафиле.
в. “Славянин”, 1884-1885
|
