Литературен форум  

Брой 7 (430), 10.10 - 16.10.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Любомир Милчев

Декоративни етюди в andante maestoso

МУРАНИ

 

photo“Сърдечно Ви благодаря за тревогата, която ми причинила Вашата първа депеша от вчера. Много съм болен от два дена вследствие Вашия аларм, почти съм имал един шок на нервите за безкрайната глупост, която България направи сега. Възмутен съм, полумъртъв и негоден за всякаква работа. Мурани.”

Обожавам Фердинанд. Прочитът на тази негова депеша неизменно ми връща настроението. Както самият той е имал склонността да се изразява: “Cela m’amuse”. Бих искал да я отпечатам на картолини и да я раздавам като облигатна бланка-формуляр за реагиране в условията на българското. Може да бъде разпръсквана също посредством дирижабли (“граф Цепелина оттука мина”). Ала ето че преди да се осъществи този забележителен въздухоплавателен пропаганден ход, претърпях голямо докачение по повод добрите ми чувства към династията, на които дадох израз в едно писание. То ми спечели прозвището Лудвиг II Баварски, както лесно се отгатва – с пролетарски намек досежно лудостта му. Имах желание да отвърна на неблагонравния жест, като уточня, че п`о ми приляга барон фон Мюнхаузен, или поне баронеса фон Ливенбаум, но потиснах това желание, въвличащо писанието ми в посоката на разговор, поначало избягвана. Въпросът бе за паролите на неразпознатото инкогнито.

Фердинанд е пътувал инкогнито под името Мурани. Не зная дали има нещо общо с Мурано и с венецианското стъкло, ала защо пък да не се прокара такава произволна връзка, спомагана, впрочем, от склонността на цар Борис да дава израз на тревогите си от българския политически живот, казвайки неизменно, че се чувства като собственик на стъкларски магазин, в който е влязъл слон, и от тъжното положение, че най-накрая всичко в стъкларския магазин се оказало изпотрошено. Има се предвид най-вече ценното, а то ще рече, крехкото и чупливото. Всъщност Мурани е името на едно от любимите имения на Фердинанд.

 

 

КУФАР-ГАРДЕРОБ

 

Не бе възможно да се отпътува от тази страна в тъмнолилавия вагон на влака на Фердинанд, а само да се следи монотонната в трагичното си еднообразие картина. Градът пазеше спомен, макар и занемарен, за този, който заръчвал какавиди на японски пеперуди, за да не бъдели цветята в градината му самотни. И аз не бях самотен, ровейки се в отломките на стъкларския магазин.

Колко много разглеждане посветих с едничката цел да разпозная онази потънала в сумрак къща на “Московска”, някъде около двореца, в която в “Поручик Бенц” Елена Петрашева декорира интимните си срещи. Минавах покрай достолепните къщи, от които очаквах насочващо признание, и си казвах: “Вероятно тук, но не съвсем – липсва онази срамна тайнственост”. Отлаганият избор, който търсеше най-въодушевително съответствие за едно литературно място, педантично преминаваше от една към друга къща и така в крайното си желание алчно изискваше да има на разположение цялата улица, за да се помести без загуба. Възстановително любопитство, донейде нарушаващо пароксичния унес на тези къщи, ме караше да разглеждам страхопочитателно онази от тях, за която спомените за балове на баба ми бяха най-многобройни и която криела в недрата си малък, елегантен асансьор за храна, досущ като онзи в “Тайната церемония” на Лоузи. Идеята за подобно съоръжение за атрактивен транспорт на лакомства ми изглеждаше винаги дотолкова очарователна, че достоверното признание за съществуването му в София от 20-те години приятно ме гъделичкаше, така както сребърният поднос се е възнасял нагоре с вкусното си бреме.

Всичко това, ще кажете, са вероятно незначителни неща, отживелици, но моето преживяване не бе безотносително към тях, едно, защото бе само по себе си отживяло и, второ, защото тъкмо унесът му да се помайва в дирята на спомените го правеше по особен начин свръхживо. Пропуснах да изтъкна най-важното - че бях заплатил високата цена на анахроничното живеене.

Разрухата на този град, така любима, обнищваше останките на едно краткотрайно великолепие, краткотрайно, защото кукленските размери, патетична миниатюрност, в която София възпроизвежда европейския градски стереотип, детинското старание в подобието и неминуемите несъвършенства, произтичащи от сменения мащаб, правеше от града декоративно пространство по нечий каприз. Тази отънялост на замисъла, който, предполагам, е трябвало с бърза и скромна елегантност да разпростре драперията на монархическия герб над занемареното и ориентализирано градче, като при това приобщи полузабравеното или го доизмисли в контура на историческия спомен, подлежеше на нататъшно изтъняване и обезплътяване в сполетялата го занемареност.

И ето че така крехко набелязано, пространството на дворцовия церемониал, а също и тихите радости на градското живеене, осияни от символичното спокойствие на традицията и на монаршеското велелепие, се оказват ненужни и отдадени на онази вехтост, която е била привидяна в тях тогава, когато са излъчвали достойнство и мил, малко кукленски провинциализъм. Аха да се случи това, което е произтичало от деликатно набелязаните пространства, удачно колебаещи се между приятната запуснатост на градина на стара къща и леките подсещания за бутафорност, изисквани от един капризно-маниерен вкус, и не се случва нищичко от това. Случват се безвкусните агитки на една недозряла пролетарщина.

Колко много благожелателни подсещания за щастливи произшествия всред една унило предотвратена събитийност. Идеалното място за смътната догадка на моята съдба. Куфар-гардероб, останал грижливо подреден след несъстояло се пътуване.

Когато научил за създаването на социалистическата партия, Фердинанд произнесъл саркастически: “Чудесно! Да живей социализмът и на добър час. Само такива донкихотовци липсуваха на България.”

Безукоризнената лекота на туй незлобиво приветствие искреше като шампанско в разноцветните искри на онази свобода, която имаме сили да си позволим. Една луча досягаше сияйно и мен, и Марципана, и във взаимната ни верност влагаше нещичко и от онази – на Фердинанда и на любимия на Фердинанда мопс. Аз, както никак не е трудно да се установи, бивах осторожен Марципанка да не понесе разочарование по силата на това царствено великолепие и затуй, примерно, умишлено скрих от нея гробовете на любимите хрътки на Фридрих Велики в Сан Суси. Тъй тя се помая из градините по дирята на една имагинерна яребица и подремна задоволна край помпейската вила на кронпринца, додето аз, тананикайки си “Ich bin die fasche Lola”, се зазяпвах по ливреите на фалшивите лакеи, свирещи на флейта край добре подкастрените плетове.

 

 

DER NASEFERDINAND

 

Ала тази градина бе все пак скучновата. Като си помисли човек за няколкото слона, нарочно докарани в градините на Враня, та да може Фердинанд да ги показва на гостите си, преувеличавайки интереса към главите им, произтичащ от подобието с неговата собствена, и ето че се навлиза в изкуството на голямата идиосинкразия. Самообладанието да се предвардват с подобен театър подигравателните сравнения, идещи накуп с прякора der Naseferdinand, и в най-подир полученото удовлетворение огромният бурбонски нос, необезпокояван, да затрепти и се разшири в цялото великолепие на своята династична прекомерност. Тъкмо тъй подиграван и за орнитологичните си интереси, “птицеученият” се решава да полети като птица със самолет, казвайки: “Много съм дебел, за да летя, но все пак нека да летим”. Какъв безпогрешен инстинкт не само за голямата опера, както най-често срещаме да се отбелязва, но и за голямата комедия. И чудодейно преобръщащ това инак скучно място в средоточие на най-интересни произшествия. Тъй великата Рилска пустиня възприема величието на Вагнериански мизансцен, а отпосле този патетичен декор се отказва и отменя, ако Царят би предпочел да се гости, съвсем в духа на някоя местна приказчица, на някой чутовен връх с някой от любимите си шофьори, заравяйки в снега бутилка шампанско. О, неожидани пертурбации на изисканото потребление! Тъй, съвсем комодно, в кабинета на Фердинанд в двореца Евксиноград малък отвор с изглед към морето помещава морската стихия в сърцевината на салонната интимност с далеч повече въображение, отколкото отраженията на морските вълни, следени безпокойно от Марсел Пруст по повърхностите от акажу в собствената му спалня. Посмявам да отбележа, че бедният Пруст винаги се е задавял от завист, отваряйки дума за онова “балканско парвеню”, което само по силата на убеждението, че царствените особи не бива да цапат ръцете си с мастило, не ни е изненадало с някой роман, тъй както всички улики неотклонно ме водят към подозрението, че и Марципанка, милата ми, добронравна спътница, крие от мен таен ръкопис, който, въпреки че сърчицето й тупка едногласно с моето, съдържа обезпокоително добре обосновано възражение спрямо моя мемоар.

 

 

ГАЛАНТЕН СКАНДАЛ

 

Тук намирам място да отбележа, че веднъж, в особените обстоятелства на едно неприятно посещение, споменах за тайните таланти на Марципана в една галерия, чиято собственица още щом съзря крехките ни силуети в рамката на вратата, отсече, че това било галерия, а не кучкарник. Като че водех обикновен пес и като че по стените не висяха най-обикновени платна. Понечих да защитя бедното куче, като уверих галеристката, че то е вече хабилитиран изкуствовед и освен това рисува доста добри акварели, главно пейзажи и смесни китки. Тъкмо тогаз, о, напраздни ожидания и утегчително тесногръдие на столичните нрави, галеристката изрази обидното съмнение в крепкостта на моята връзка с изкуството, връзка, която тя вероятно имаше своеобразието да си представя във вид на чифт белезници. Спазвайки все още винета на галантността, прибегнах до особен аргумент – уверих я, че в едно от най-старите кафенета на Хайделберг, в салона за пушачи, всеки ден двойка пекинези, в които напълно е възможно да се бе вселила последната китайска императорска двойка, си седяха най-велелепно под масата, додето тяхната господарка си хапваше щрудела, а както е всеизвестно, Германският Щрудел (стани!) е по-големо умение от Българския Кунст (свободно). Тогаз нацупената галеристка отбеляза нова степен на падение като каза, че тук не било Хайделберг, а София. Нещо, което, уви, отдавна знаях, а тук се потвърждаваше във възкиселата нотка на безвкусицата – в едно буфетче-витрина се мъдреха няколко чирепчета а ла СБХ’76г. и изобилие от фалшименти икони. Отвърнах поглед, та да найда и аз подкрепа поне в публиката на таз галерия, в по-ранни и великодушни времена приютявала любителите на ризеншнауцерите. Няколко окаяни групички в маниерността на пролетариата раздвоени между чопленето на шепа стари клюки (нови нямаше) и втренчването в няколко монитора, които даваха израз на вдървените признания на художника, неизвестно защо тоже присъствующ. Вече бях помислил, че той, Царство му небесно, е достопочтен мъртвец-класик, сетните свидетелства за когото достигат до нас механически благодарение на рядък запис. Това би внесло облекчителен нюанс на летално благородство или поне би послужило за оправдание на гробовната атмосфера на недодяланата среща на тез хорица с изкуството. Такава скука, ай, такава скука! - възклицание, което трябваше непременно да снабдя с препинание – крайно време бе да се науча да заеквам между тъ-то и а-то и да опулвам френетично очи. Нали туй предстоеше да бъде сюблимният ми Израз! Верно е, че веднъж в Берлин, по време на инсталация видях зрители, втренчени в няколко монитора, разположени в болнични стаи, запознаващи ги с неколцината най-известни психиатрични случаи в бившия Съветски Съюз – маниакалната сериозност, с която следяха кадрите, се смешаваше с очевидните белези на психична неуравновесеност по собствените им лица. Ала чак такъв дублаж, да пази Бог!

Тъй като Марципанка, въпреки стореното й докачение, вече си водеше бележки върху чутото и виденото, аз си спестих тези трудове, нагласих със сигурен жест очилата си и фиксирах една жена, досущ приличаща на портрета на Дориан Грей, разбира се, след погрозняването му. “Вий ли, рекох й, избродирахте тез еполети връз роклята си?”. “Не, отвърна тя, роклята е купешка”. Тогаз, воден от най-добри чувства, както и от неизменната ми грижа за верния израз, я насочих към един антиквариат, където все още се продаваха еполети с монограма на княгиня Мария Луиза ди Бурбон Пармска, ала една мътност в погледа ми даде да разбера, че съм обидил републиканските й чувства. “О, казах си, съвсем я оплесках… Те мразят и мен, и благородната Марципана, и монархията”. Нищо друго не ми оставаше, освен кат една Гъртруд Стайн да дам обявление в Таймс: “Моля, вгледайте се в мен, ще установите, че в известен смисъл съм симпатичен”.

Ала ето – нов удар, ново презрение! Чувам галеристката да ме обвинява в противоестествени склонности и дори наглост. “Познахте – отвърнах – некрофил съм и ще изчакам да се вкочаните – а след туй притурих и цитат от един извънредно неприличен американски роман. – На вашата възраст, госпожо, рискувате да останете съвсем сама, ако толкова мразите педитата, защото единствено те запазват уважение към застаряващите жени”. Единственото ми съжаление бе, че у Труман Капоти заръката е отправена към принцеса Маргарет, а в моя случай – към госпожа Филанкишиева.

Тук с Марципана се оттеглихме, отказвайки белезниците на здравата връзка с българския кунст и напълно подвластни на притезанието на германския щрудел. По своему щастливи.

 

 

ФЕРДИНАНД ОТНОВО

 

ФердинандТази доста семпла сценка, истинско бижу на присвитостта като национална добродетел и която пожелавам да вметна тук, дава зловонно сведение за маниерната невзрачност на моите мили съвременници. В никакъв случай, предупреждавам, не бива да се счете, че прекращавам сладкото възпоминание за блясъка на Кобурга, за да се отдам на нечистокръвно описание на чувства и сблъсък на лица. Нищо подобно - предпочитам наужким да потопя пръсти в сребърните съдини със светена вода и топнати в нея теменужки в дворцовия параклис и да вдъхна от ароматния тамян. En attandant. В този малък българофобски етюд се съдържа, с препинание или без, цялата скука на нововременната българщина. Угнетително невежество по отношение на повтарящи се мотиви, небрежение към образците, тяхното неразпознаване. Оттук, следователно, липсата на плавност, спокойствие и пълнота, заменени с водевилни пристъпи на истеричност. Като че всичко това се случва за първи път под слънцето и в обсега на една сбъркана спонтанност. О, ужас – отвратителната смесица на снобизъм и безличие, лошата междина на загубената наивност и оказалата се непосилна за възприемане отчужденост. Бе възможно до безкрай да им се подават цитати, с което им се отказваше същина, а тез работливци-спонтанници до безкрай да отвръщат от себе си, ще рече – от преизподнята на долните си чувства. Дори една Марципана бе по-сдържана от тях и крие манускрипта си, затиснат по всяка вероятност със златен кокал, в чекмедже, което съм на път да открия.

Затуй с нея, принчипесата на далматинките, свитъкът на чието родословие е по-дълъг дори от онзи на прелъстените от дон Джовани жени, най-верноподанно се покланяме пред трона и в подножието му възславяме неописуемо (анданте маестозо) Фердинанд Леополд Мария Сакс Кобург Гота – Тогова, Който преобърна Българската Игра на Шикалки в Партия Шах.

Българската литература

© 2000 Литературен форум