Литературен форум  

Брой 8 (431), 17.10. - 23.10.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Миле Неделковски

Подковицата на смъртта и надеждата

Миле НеделковскиВ сряда, 11 октомври, в Наци- оналния археологически музей се състоя тържествена церемония по връчване на първата международна награда "Димитър Талев" за исторически роман от балкански писател, учредена от фондация "Бъдеще за България" и в. "Литературен форум". Наградата получи Миле Неделковски от Република Македония за романа си "Подковицата на смъртта и надеждата", определян като класическа творба за македонската литература.

Кой е Миле Неделковски

Отваряйки се на север към Прилеп, точно на половината път от Прилеп до Битоля, сред просторното поле се издига една безименна, неголяма и не много висока подкова от ридове. Нейните външни страни, падините на ридовете, са голи, равни и благи. Напролет, когато обрасват с леска и сочна трева, тяхното ридско спокойствие, от памтивека та до края на последната голяма война и някоя година след това (преди людете да бяха вкарани в колективи и преди емиграцията да ги изгони по градовете и из света, след като властите разтуриха колективите), го нарушаваха множество стада. Сега, отпреди десетина и повече години, звънът на чановете и хлопатарите, веселите овчарски подвиквания и подсвирквания, лаят на кучетата вече никак ги няма по тези питомни голи хълмове, та човек не може, когато се загледа в тях, да не почувства как го залива някаква тиха жал, която идва отдалече, от онези отдавнашни и мили времена, когато людете търпяха и живо се бунтуваха. Особено са тъжни през лятото, когато, изгорени от безмилостното пелагонийско слънце, приличат на купища черна пепел. Само редки зелени панделки, на значително разстояние една от друга, от под някое усамотено дърво, скоруша, глог или дива роза, се протягат надолу по падините, а това е знак, че тук тече вода, чиято “глава”, така тук се нарича изворът, се намира горе на височината под съответното дърво. Обикновено това са минерални кладенци, чиито имена са свързани с конкретни вярвания и практики. Така ако например човек се измие и напие три пъти едно подир друго, рано в петък преди съмване, от Петочна вода, съвсем ще оздравее - ако боледува от глава, от уплах или от душевно разстройство. Намира се под една усамотена скоруша, в горния край на малкия завет, образуван от западния склон и чието начало, гледано от север, от североизток и северозапад, е обърнато навънка и е съвсем голо. Същото това трябва да се направи и с Неделска вода, но само в неделя и само ако има болки в стомаха, дроба или го яде “средешница”. Тя пък се намира под една усамотена скоруша два до три километра по на юг, горе на същия склон и съвсем срещу старата жп станция.

Тука някъде, в Неделска вода се намираше и изворът на станционната чешма и оттук, право надолу срещу жп станцията се протяга и лете, и зиме постоянно зелена панделка. Станцията беше построена от сърбите и французите, когато правеха линията, и я нарекоха според околното поле и за слава на сръбските войници, паднали тук в боя с турците през 1912 г. “Бакърно гумно”, а българите през последната война я прекръстиха. Те пък, за слава на Пере Тошев, прилепчанин и член на Централния комитет на Вътрешната македонска организация, когото, с цялата македонска история, си го имаха за свой, дадоха на жп станцията неговото име - “Пере Тошев”. Станцията, изградена само на един до два километра северно от моста на Църна, носеше Перевото име чак до шестдесетте години, до изграждането на новата жп станция в Торойца, няколко километра по на север от старата, на входа на Подковицата, който беше не по-широк от един километър.

На тази, на новата жп станция, от която се отделя новата линия за Железнец, властите върнаха старото име, “Бакърно гумно”.

Старата жп станция, която сега е съвсем пуста, с откъртени врати и прозорци, с разнищена ограда, по-рано, преди да бъде напусната, въобще не бе такава. Беше много чиста, с грижливо пазени дървета и огради и беше много оживена. Защото обслужваше много села и защото тук, покрай пътниците и железничарите, постоянно на чешмата идваха - през лятото воловари, косачи, жетвари и много случайни пътници и безделници, а зиме ловджии, дошли от Прилеп и Битоля, за да ловят тук, в ливадите, в Блатото и в Чепиговски Мъртвици, диви гъски и диви патици. След много сменени сръбски чиновници, през 1934 г. за шеф на станцията дойде Неделко Акиновски и остана тук до 1944 г., когато фашистите, не знаейки много за него, че е организиран, го преместиха да бъде шеф на гарата в Прилеп. На него, на Неделко Акиновски, докато беше тука, му помагаха двама руснаци, белогвардейци, Вася Щербицки и Евгений Доброхотов. Всичките тях, през 1941 г. в дните, когато сърбите побягнаха от Македония, а българите още не бяха дошли, ги сполетя голямо нещастие. Жителите на Подковица и от околните села, водени от Янческите, от синовете на войводата Кръсте Янчески, от Траяна и Тодия, нападнаха станцията и току-речи я разрушиха. Изпочупиха вратите и прозорците, разрушиха покрива и оградите и изпотрепаха всякакви домашни животни, които намериха, и всичко, до което достигнаха от покъщнината, изпочупиха и запалиха. Понеже станцията била сръбска и понеже били посърбени железничарите, руснаците и Неделко Акиновски, на когото сърбите през Първото сръбско му убиха двамата братя, близнаците Ордан и Цветан, защото не искаха да им служат във войската. Особено пострада Вася Щербицки.

Вася беше пазач на линията, беше висок, белолик и леко наклонен напред. С постоянно запалена лула и в най-голяма жега, и в най-големи студове обикаляше линията до Лознани и Галичани и назад и никога с никого не се скара. А имаше и такива, които пасяха овцете по насипа на линията, които нарочно разтурваха камъните, отвинтваха и крадяха траверсите. Имаше дори и такива воловари и овчари, които от падините на ридовете с камъни и с тояги нападаха влаковете понеже били сръбски и понеже божем им плашели говедата и стадата. Но Вася и за това не се скара с никого и никого не предаде на властите. Той нямаше жена, имаше само една щерка, Танюша. Момичето беше някъде към двадесетгодишно и красиво като икона. Но госпожицата през 1939 г. умря от охтика и татко й я закопа в гробищата на Битоля. И всякога, когато беше свободен, или когато намереше някой да го замени, отиваше там, в Битоля, за да запали свещ на гроба. Ето, тогава, когато жителите на Подковица и на околните села нападнаха жп станцията, бяха намерили една фотография на Танюша в позлатена рамка и дали от простотия, или за пакост и подбив, защото мразеха баща й, защото божем бил посърбен, прогласиха девойката за светица и с нейната фотография напред носеха покръсти - ходеха из полето и молеха бога да падне дъжд, да накваси полята. А беше април 1941 г. и, речи си, нямаше ден да не вали. Горкият Вася, когато чул за поруганието, посрещнал поругателите в Беговски ливади долу под станцията, паднал на колене пред тях и почнал да ги моли, да ги заклева да му върнат фотографията. Поругателите пък, водени от Янческите, го нападнали с кръстове, с ритници, с камъни и щели да го убият, ако не се е чуло в Подковица. Тогава Дамческите, синовете на войводите Мирче и Дамче, Ордан и Благоя Акиновски, Найдо, Тоде и Неделко грабнаха пушките и за час се намериха там, в Беговски ливади. Посрещнаха поругателите, насочиха пушките срещу Янческите, Траяна и Тодия, и им наредиха:

Оставете човека и върнете му фотографията, защото докато вие с кръстове по главата, ние вам ще ви насадим кръстове над главите.

А с тях, с Дамческите и Акиноските, които бяха и сродени, никой жив от Подковица, а и от всички околни места , не искаше да се захваща. Бяха правдиви, ама и готови за правдина да стъпят на врата на човека.

Така Вася Щербицки, тъжният, се избави от безпричинния гняв на Янческите и другите и си замина от Подковица, след като поседя седмица или две в дома на Акиноските. След това, щом се вдигна от постелята, заедно с фотографията на Танюша, замина по пазарджийския път към Прилеп. Оттогава та до ден днешен никой в Подковица не е чул за него, за Вася Щербицки, русина, таткото на Танюша, пазача на линията от “Бакърно гумно”, съответно “Пере Тошев” през Второто българско.

Първа глава от романа

Превод Михаил Огнянов

Българската литература

© 2000 Литературен форум