Литературен форум  

Брой 9 (432), 24.10. - 30.10.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

ФАКТ И ЛИТЕРАТУРА

Михаил Неделчев

Третият път
или за участието на Държавна сигурност (ДС) в литературния живот - с благодарност и погнуса

Продължение от бр. 8

Част втора

Биньо Иванов, Наташа Янчева, Михаил Неделчев и техният ангел-охранител от ДС Петко Ми-хов в градинката пред "Кристал" в първите дни на протестите на "Екогласност", 1989 г.

Биньо Иванов, Наташа Янчева, Михаил Неделчев и техният ангел-охранител от ДС Петко Ми-хов в градинката пред "Кристал" в първите дни на протестите на "Екогласност", 1989 г.

Припомням характеристиката на нашата тогавашна, от 1973 г., “структуралистическа” група в цитирания доклад на ДС: “прикривайки се, че водят борба против “примитивизма” в литературата, по същество бият против партийността в нея и утвърждават автори с неизяснени идейно-политически и естетически позиции”. Как в практиката на литературния живот се осъществяваха нашите интуитивно налучкани общи и индивидуални литературно-критически стратегии, които така точно и толкова злостно-перфидно бяха обобщени в тази кадесарска характеристика? Има една знаменита фраза на гениалния Виктор Шкловски за възможните творчески реализации на руските литературоведи-формалисти (Шкловски, Тинянов, Айхенбаум и др.) след погрома над тях в края на 20-те години. Шкловски казва, че до този момент са вървели по един свой път, но по него вече не е възможно да се върви, забранили са им го. Предлагат им да вървят по един друг път, но на него те не желаят да стъпят на никаква цена. “Трети път няма и именно по него трябва да вървим”, отсича Шкловски и обяснява как става това. Нещо подобно се опитахме да направим и всички ние, всеки по своя си начин.

Беше приключил този следстудентски период, когато по инициатива на Джагаров бяхме привличани един след друг за стажант-редактори в критическия отдел на в.”Литературен фронт” и доста бързо изхвръквахме от редакцията, след като ставаше ясно нашето нежелание “да се ангажираме идеологически”. Беше време на повик за борба срещу “сивия поток” в литературата. Опитахме се да предефинираме това идиотско понятие. Т.е. не жалките несръчни графомани са “сив поток”, а цялата гвардия от усърдни и утвърдени писачи на “ярки”, идеологически издържани в комунистически дух кресливо-одически поетически или социално-лъжливи белетристични съчинения. Разбира се, имаше недосегаеми “творци” (например немислимо беше да се предложи разгромна рецензия за Димитър Методиев), но можеше да се опита с бой по втората редица на пишман-войни на социалистическата революция (да кажем, по Орлин Орлинов преди неговия апогей с “Ода за СССР”). Веднага обаче се разбра, че е ужасно трудно да се пробутват огромни рецензии за добропорядъчните социалистически реалисти; крайните левичари също правеха свой прочит на понятието “сив поток” - за тях това бяха “безидейните творби” на пишещите смътно и неясно и до този момент вече анатемосани автори. (По-широко скроените официозни критици казваха: не, не, да не смесваме понятията, Николай Кънчев и Константин Павлов очевидно не са в “сивия поток”, те просто са кривнали от пътя, който би им дал възможност да станат посланията им “ясни”, достъпни.)

С Румяна Узунова се опитахме да направим поредица литературни телевизионни предавания “ЗА” И “ПРОТИВ”. Едно от тези “против” беше за прословутия Ст.Ц.Даскалов. След излъчването ни отрязаха предаването. А след като изнесохме тук-там някакви по-обобщаващи доклади за литературната продукция, нещата с нашите вкусове, предпочитания, намерения, ставаха все по-ясни. Беше се състоял вече и големият скандал, по комсомолско-ченгесарска линия, със студентския клуб “Димчо Дебелянов”, където ние бяхме обявени за главни разпространители всред студентската литературна младеж на вражески идеи. Бяхме “разконспирирани”. Тези от втората линия, където бяха и най-многото доносници, се бяха обадили където трябва, бяха написали съответните донесения. Любен Георгиев беше обявил във в.”Пулс”, след натрупването на множество примери от наши съчинения, че дори и когато пишем нещо като “идеологически статии”, ние, групата на структуралистите, едва ли сме искрено убедени. Бяхме му отговорили. Но голямото обвинение вече бе формулирано. Бяхме влезли окончателно в полезрението на Държавна сигурност, започнаха да ни привикват един по един на различни по “формат” превантивни разговори.

Трябваше да търсим ТРЕТИЯ ПЪТ. Естествено, този път на нормалното литературно поведение имаше много варианти. И слава Богу! Един от тях беше: провинцията.

Продължаваше през втората половина на 70-те години притокът на млади и не съвсем млади литературни растиняковци от провинцията към “Ангел Кънчев” 5, заветния център на социалистическата литература. Учили-недоучили, те бяха готови да напишат всякакви поръчани им статии, да се изявят, да бъдат забелязани като благонадеждни. А ние, вече обявените за неблагонадеждни, можехме да поемем в обратната посока - от център към литературна “периферия”.

Самото силно централизирано, йерархическо институционализиране на литературата като официозна институция даваше по парадоксален начин такава възможност за нас. Всичко се стремеше да получи благословия, легитимация, преценка от Центъра, а ние, младите критици идвахме оттам. (Литературна критика, “критик” бе висш елемент от институцията; за всяко и особено за провинциалното утвърждаване, бе нужен “критик”, на местния шеф това трябваше телесно да се демонстрира.) Бяхме се мотали по етажите на “Ангел Кънчев” 5; ех, не бяхме станали членове на Съюза, но присъствахме доста шумно в кафенето на партера и в ресторанта на подземието, както и в другите близки клубове - журналистическия и преводаческия, там даже бяхме членове на другия Съюз. (Тази клубна публичност бе подлагана понякога на драматични изпитания с периодичното затягане на пропускателния режим в тези първи две привилегировани места.) Ние бяхме все пак КРИТИЦИ (как не обичам още оттогава тази дума) от Центъра и бяхме поради това желани, търсени и необходими като носители на легитимационни знаци гости. Като такива бяхме представяни пред съответните местни партийни, профсъюзни, общински шефове, от които зависеше разрешението за провеждането и финансирането на акцията. Разбира се, това си беше най-често чиста мистификация (имаше и недоразумения), едно присвояване на роля на “официози”. Не беше възможно това да се случи без пристрастието и себеотвержението на приятели, съмишленици - не само в литературен, но и в политически смисъл, от всички литературни центрове в България, които ни даваха възможност за придобиване на значими функции в един динамичен, конфликтен и подмолен спрямо официозното литературен живот.

Благодарен съм и до ден днешен за откритите културни пространства (без тях професионалната клаустрофобия ми бе сигурна!) на десетки и десетки ярки литератори и приятели на литературата от Бургас, Русе, Велико Търново, Самоков, Видин, Варна, Стара Загора, Пловдив, Кремиковци (много специална за мен тема!), Плевен, Благоевград, Ямбол, Враца, Сливен, Перник, Поморие, Габрово, Ловеч, Кюстендил, Добрич, Горна Оряховица и къде ли още не. Заради поканите към такива като мен понякога волни и неволни съратници от другото поле на литературата бяха след време уволнявани. Но най-често те не се отказваха пред такива заплахи да избират за четенията, дискусиите, юбилейните тържества точно неофициозните критици от София, защото братството в името на високата ни мисия бе вече скрепено от общото ни презрение към комунистическото насилие над духа. За да бъдеш постоянно канен обаче, трябваше да бъдеш готов на всякакви уморителни пътешествия, да нямаш особени финансови претенции, да поемаш задължения в кратък срок, да си склонен да си изоставиш рахатлъка. Това бе най-често една своеобразна устна литературна критика, която на пръв поглед не пълни с текстове евентуалните ти авторски книги, не поддържа високото ти професионализиране. Доста спорно предположение!

Нямаше как това литературно подвижничество да остане незабелязано, нерегистрирано. В някакъв годишен доклад на партийната комунистическа организация към Съюза на писателите беше казано, че из страната шетат пътуващи проповедници, които разнасят възгледи, враждебни на социалистическия реализъм. Всички припознаха Светлозар Игов и моя милост като герои на този пасаж от доклада на партсекретаря Лъчезар Еленков. (Ка щяло да се вдигнем да носим насам-натам идеите на въпросния реализъм!) Непрестанно хвърчаха към различните инстанции доноси, разконспирираше се нашият съмнителен статус като хора на Центъра, прекършваха се толкова много подхванати инициативи. Забрана за литературно пребиваване тегнеше за дълго време на много места. Но ние и нашите приятели от българските градове продължавахме: участвал съм в стотици представяния на гостуващи поети, изнасял съм десетки годишни доклади за книгите на литератори от съответния регион, подготвял съм твърде много юбилейни слова за свързани с региона писатели от миналото, бил съм стотици пъти пръв ценител-посредник при премиерите на нови книги, дискутирал съм върху какво ли не - включително върху строфите и пасажите на така и останалите си в ръкопис огромно число съчинения. Всичко това означаваше и живо неформално човешко литературно общуване, без контрол. Той идваше след това: “А бе, Мишо, пак бургаски изпълнения!” - ще ми каже при среща около площад “Славейков” Петко Михов, най-доброжелателно настроеният от “ячейката” на Държавна сигурност, която непосредствено отговаряше за Съюза на писателите и Съюза на преводачите. (Нейният шеф подполковник Пенчев не криеше личната си неприязън към мен, беше по-скоро учуден, че не съм изхвърлен отвсякъде.)

Цели книги могат да се напишат за два такива конфликтни сюжета за свързаността на хора от Центъра с литератори от страната - без санкциите на Началството. Единият е ранен: за представянето в Кюстендил на дебютната книжка на Екатерина Йосифова, за породената от нашите добри думи с Атанас Свиленов цяла лавина от хулни публикации в местния печат, за доносите и донесенията на ченгета и първи окръжни секретари на Партията, за “огорчението на др.Живков” от нашето непростимо критическо поведение и т.н., и т.н. глупости. Към това се насложи с годините в кюстендилското литературно пространство и сановното възмущение от нескритото възхищение от поезията на Биньо Иванов. И един съвсем късен сюжет: за голямата поредица от вечери “Литературни петъци в Пловдив”, където с Веселин Сариев представихме пред най-широка аудитория всички живи значими български поети, за беса на непредставените, които се опитаха да ме “сменят” като критик, за уволнението на Веселин Сариев от Младежкия дом след отказ да включим “и други”, за анкетите, отново за кадесарите и т.н. (Междувпрочем, всичко е документално запазено.)

Е, казвам нескромно, не всеки имаше необходимите качества, за да разгръща в продължение на десетилетия подобни дейности. Мои приятели си четоха напоследък досиетата, подготвени им от доносниците и от наблюдаващите ги офицери от ДС. Зарадваха ме с ефектните псевдоними, лепнати ми в досиетата им. В ченгесарските документи на близка литературна дама съм наречен “Перото”. А в досието на преводача-германист съм “Хрътката”. Пак някой литератор с усет към ярките метафори ще да е помогнал на щатните ченгета или просто общуването покрай литературата ги е заразило. За пореден път съм им благодарен - този път за литературния вкус, можеха да ме назоват по кой знае колко гаден начин. А в досиетата, що да видиш: писали са страниците наши сътрапезници от клубовете, сега всички с демократически убеждения. Съчувствам им зарад тъмните нощи на сама припомняща се подлост.

Третият път на нежелаещия да се съгласи с идеологическата принуда литературен критик можеше да приема и други трасета - академическата кариера (с предопределен съмнителен успех за запазване на независима позиция), връщането към литературната история - като демонстративен отказ от съобразяване с ранговостта в актуалната официализирана “социалистическа” литература и като възможност да се представят други духовни стойности. Изминавахме и тези трасета. Лично аз се спасявах дълго време в отдел “Литературно наследство” на издателство “Български писател”, където минах незаменимата школа на текстологическата практика. Каквото обаче и да направех, бях белязан като “КРИТИК”, и то неблагонадежден, знаеше се, че съм се укрил на това място, политическите ченгета не се оставяха да бъдат лесно измамени. И трудното ни съжителство в София следваше нови и нови сюжети. Дори и когато си вършех текстологическата работа, те бяха на пътя ми - с косвените си намеси при издаването на Петко Росен, Христо Силянов и Пейо Яворов дори.

А при един съвсем невинен случай попаднах в следната ситуация. Стоях в секретарското преддверие, в очакване да ме приеме тогавашният председател на Съюза на писателите. Той беше титуляр - редактор-съставител, а аз - чиракът, в пореден том на български класик. Трябваше да му покажа готовия вече за печат ръкопис. Внезапно нахълтаха две ченгета от наблюдаващата писателите ячейка. Съвсем наскоро те бяха провели с мен поредния погнусяващ предупредителен разговор. Демек: ако продължавам, спрямо мен ще бъдат взети предвидените от закона мерки... Секретарката бързо ги пропусна в кабинета на шефа, като се обърна след влизането им към мен, кой знае защо, съучастнически: “Държавна сигурност винаги има предимство.” Усмихна ми се като на човек, който разбира от тези работи. Печена секретарка беше.

Идват ми на върха на перото бранни словца (вж. по-горе един от псевдонимите ми). Нищо не сме забравили! Имате всички предимства да ви помним.

Българската литература

© 2000 Литературен форум