Литературен форум  

Брой 9 (432), 24.10. - 30.10.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Николай Аретов

Типология на Своя и Другия в ранната българска национална митология

На 12 и 13 октомври 2000 г. в София се състоя международна конференция под интригуващия наслов “Да мислим другото - образи, стереотипи, кризи. XVIII-XIX в.” Организаторите от Българското дружество за проучване на XVIII в., Българската академия на науките, Института по балканистика, Института за литература и СУ “Св. Климент Охридски” бяха осигурили присъствието и на гости от Франция, Гърция, Белгия, Русия, Албания, Румъния. Темата за Другия и другостта бе разгледана в цялата й културна синхронност и диахронност. Можеха да се обособят следните доминиращи проблемни акценти: образът на Другия в учебника, съседът като Друг на Балканите, одругостеността в релацията Балкани - Европа, релацията “християни - мюсюлмани”; обговорена бе и проблематичната фигура на Чужденеца, както и образът на България в чуждите литератури. Освен за литература, стана дума също и за театър, изобразително изкуство, история, митология, народопсихология.

Понятието митология е преексплоатирано и непродуктивно многозначно. В случая то се употребява в смисъл на важен комплекс от разкази, които носят същностно познание и затова биват повтаряни при някакви пространствено, времево и ритуално регламентирани условия. Тези разкази уреждат отношенията на субекта със себе си и със света във вертикален и хоризонтален план. Това става чрез изграждане на система от репрезентации, чувства и стратегии, кодирани в значещи, оценъчно маркирани и натоварени с определени функции фигури, с които носителят на идентичността се идентифицира и съотнася. Фигурите от хоризонталния план представляват проекции на фигури от вертикалния и обратно.

Тези фигури имат някаква универсална основа, универсален инвариант и конкретни индивидуални прояви. Аналогията между основните митични фигури и архетипите, представени от К. Г Юнг, е търсена от мнозина изследователи, тя изглежда основателна и дава допълнителни възможности за проникване във всяка митологична система. Когато говори за архетипове и образи, Юнг изрежда Персоната, Сянката, Мъдрия старец, Анимата, Анимуса и др. Всички те са амбивалентни, трудно се поддават на точно определяне и дори по принцип са само частично разпознаваеми. Може да се постави въпросът доколко и в каква степен архетипните фигури се покриват с отделните аспекти на индивидуалната идентичност.

Основните фигури са свързани с определени събития и повествованията за тях, които включват набор от задължителни елементи и наративни структури. Митичният разказ отвежда към някакви далечни и “митични” събития, които по някакъв начин са важни, повтаряли се в миналото, повтарят се в настоящето и предопределят бъдещето. Затова разказът за тях, неговите персонажи, пространството и времето, в които той се разгръща, са сакрални. Разказът повествува за възникването и развитието на общността, за премеждията, през които е преминала, за нейните герои и техните подвизи, за страданията, които общността е понесла и травмите, които те са оставили, за взаимоотношенията с ключовите значещи фигури на другия, а и на себе си, може би дори само на някакъв аспект от своя аз. Ранните събития (възникването на света и митичната генеалогия) са предадени косвено, с повече свръхестествени елементи, с по-директно присъствие на фигурите от вертикалния план и затова смисълът по-трудно се постига от късните тълкуватели.

Предисторическите времена разкриват картината на една ясна дихотомия: малко и недвусмислено очертано свое (рода, племето). То е обозримо и противостои на необятното и враждебно чуждо. Своето се дефинира чрез система от митове, които обясняват произхода и кодифицират знаците за идентификация. Чуждото се разпознава не толкова по наличието на други знаци, колкото чрез отсъствието на своите, и се разбира негативно, т. е. не като друго или различно, а като “несвое”. Основната опозиция е подчертано полярна и образува два ясни семантични реда: Хаос - Космос, близко - далечно, горе - долу, добро - зло, Бог (богове) - Сатана (демони)... Негативно оцененият полюс очевидно винаги обема твърде различни неща, които са още недиференцирани. Фигурите на злото са същностни и централни - борбата с тях, разказът за различието, съпротивата и противопоставянето е един от основните механизми на самодефинирането. Можем да се питаме доколко правомерно е да се свързват фигурите на злото със Сянката на Юнг.

Използваните категории са динамични, изясняването на представите за двата полюса разширява и усложнява картата на мирозданието. Постепенно възниква междинното пространство, което фактически е обитавано от хората. То се разполага някъде “под” горния свят на боговете и “над” подземния свят на демоните. Троичността прониква и в “средния” свят, където се появява разграничението култура - варварство - природа. С времето територията на своето се разширява и придобива по-разнообразен релеф. Разнообразяват се и се обновяват включваните в митологията разкази за делата на предците и героите. Редом с Небесния прародител застава Основателят (на племето, на рода, на града, на държавата), който се откроява сред Предците; даровете, които Културният герой донася от сакралния свят също постепенно се променят - първоначално огънят, оръжия, оръдия на труда, след това буквите, ново послание от отвъдното. Делата на Воина се поставят в исторически контекст. Чуждото също се усложнява и конкретизира, придобива собствени знаци и значения и започва да се диференцира на добро и лошо, враждебно и невраждебно, привлекателно и отблъскващо и т. н.

Първата радикална промяна на митологията се извършва с въвеждането на някоя от световните религии, в Европа това е християнството. То представлява разгърната митологична структура, която има своя детайлно разработена система от ритуали. Тя достига до българите след като е възникнала някъде другаде и от векове се пренася с помощта на писмеността. За разлика от по-ранните митични структури християнството е прецизно кодифицирано и по принцип отхвърля промените, продиктувани от местни условия и други фактори. Всъщност то е вторична митология и в прекия смисъл на думата, доколкото е възникнало въз основа на юдейството, ползва основните му свещени писания, допълва ги със свои и го трансформира до една твърде различна идеологическа система. След периода на първоначалните откровения, които са внимателно селекционирани и редактирани, всеки нов елемент (например канонизирането на светец) бива утвърден само след строго определени процедури.

Въпреки конфликтите, не рядко окървавени, които съпровождат въвеждането на християнството, то сравнително бързо успява да се наложи като официална религия и частично да измести, частично да се съчетае с по-старата митологическа схема. Това съчетание е възможно благодарение на общата структура, която присъства както в езическата, така и в християнската митология.

С въвеждането на християнството се появяват нови фигури на Своя, които изместват старите, като донякъде поемат техните функции. Покръстителят става основен вариант на Културния герой. Сходни функции изпълняват и мъчениците на правата вяра. Дефинира се нова голяма общност на “своите”, която е необозрима и несравнимо по-обхватна от старата. Тя е религиозна, но предполага и наличието на голяма, надетническа общност - империя, която да (се опитва да) покрие религиозната общност. Но старите общности не изчезват, започват сложни и продължителни процеси на съгласуване между двата типа общности, което ще рече - между двете идентичности. Появяват се и нови варианти на основната опозиция: християнство - езичество, християнство - ереси, православие - католицизъм (протестантство) и т. н.

Типологията на чуждия, на другия се разгръща и в друга посока. Към първоначалния демоничен друг по-късно се прибавя и фигурата на високо ценения друг, на престижния друг, който предлага някакъв образец за следване и от когото се очаква помощ. Той не е вариант или трансформация непременно на негативните елементи от основната опозиция. Може дори да се разглежда като проява на Мъдрия старец или дори като проекция на фигури от небесния свят.

Аналогична промяна представлява появата на негативно маркирани фигури сред недвусмислено своето (което по определение е добро) - такива са предателят, отцепникът, еретикът... - все проекции на Сянката. Първичната митология постепенно се променя, авторитетът й отслабва и под въздействието на вътрешни и външни фактори тя бива подменена от новата митологична структура.

Националната митология е вторична митология, тя и се оформя сравнително късно, стъпва на по-старите конструкции, предавани от други носители, и изпълнява сходни функции, като същевременно отново предефинира субекта на идентичността. От известна гледна точка това предефиниране по същество представлява опит за съгласуване на неналожилата се реално докрай универсална християнска общност с някакъв вариант, до голяма степен хипотетичен, “въобразен”, на някаква по-ранна и по-малка общност. Преходът между двете системи е плавен, като идеолозите на национализма акцентуват върху приемствеността, върху древността на субекта, който те събуждат за нов живот. В търсене на своята древност в някакъв момент се стига и до предхристиянските времена, но това по правило на Балканите и въобще в Европа не поражда сериозно напрежение с декларираната християнска идентичност.

За осмислянето на процесите сред българите и на Балканите през ХIХ и ХХ в. от съществено значение е определянето на изходната точка, състоянието в момента, в който се извършва предефинирането на своето и конструирането на националната митология. Наложените в българската хуманитаристика представи поне доскоро акцентуваха върху етническите, “народностните”, по същество - езиковите определители на този носител и на второ място поставяха верските. Тези представи могат да бъдат определени като ретроспективни, в смисъл че проектират по-късни реалности върху по-ранни. Те могат да бъдат наречени и митологични или митообслужващи, тъй като, съзнателно или не, се опитват рационално да докажат тезите на националистическата митология.

Друг тип подход акцентува върху религиозните и културни определители на изходната ситуация и извежда на преден план общността на християнските народи на Балканите, като поставя на втори план етническите (езиковите) противоречия и конфликти между тях. Този подход, който е по-адекватен на съвременната хуманитаристика, има един съществен недостатък - постоянната заплаха от изпадане в една твърде клерикална представа за света.

Под въздействието на мощни социални процеси и на силни външни влияния голямата християнска общност на Балканите се разпада на отделни национални образувания. Нацията, разбирана като резултат от съзнателно усилие на някакъв елит да консолидира определена общност около някакви “изконни” ценности, се нуждае от митология, която да я легитимира както пред другите, така и, на първо място, в съзнанието на своите членове. Новите общности прегръщат “националната идея”, техните идеолози и лидери дефинират, до голяма степен произволно, субекта на новоочертаната общност, която може да се разглежда и като “въобразена”. При нея са проблематични именно тъждествеността и непрекъснатостта, както и принципите, които ги определят. Затова и наличието на разказ за себе си е особено важен. Важността на генеалогическите конструкции е очевидна при етноси, които нямат своя държава, какъвто е случаят с българите и другите балкански народи, които се стремят да се отделят от османската империя. Принадлежността към общността се изразява в идентифициране със субекта на общността, в приемане на митологията и спазване на нормите, които тя формулира.

Възникващите нации усилено градят свои митологични системи, което ще рече - усилено реконструират и сакрализират някакво свое минало, което ги легитимира пред себе си и пред другите. Въпреки че не се изчерпва само с историческите времена, това минало е несъмнено по-исторично от сакралното минало на класическите митологии. За да получат статуса на митология, повествованията на национализма трябва да изразяват някаква общовалидна истина за общността, да определят идентичността й и законите, на които тя се подчинява. Като цяло може да се забележи изместване от духовното към светското, от по-универсалното към по-конкретното, от по-далечното към по-близкото минало. От друга страна, промяната не е така радикална, тъй като, поне сред българите и въобще на Балканите и в Европа, новата митологична структура (национализмът) не отхвърля старата (християнството), а напротив - декларира хармонията си с него, въпреки че го променя институционално - не само сред българите, но и сред останалите християнски балкански народи.

Историческите сюжети са само един от пътищата за изграждане на националната митология, може би най-директният, но едва ли най-разпространеният. Редом с него съществуват и митични сюжети, които повествуват за съвременността, за близкото минало или за някакъв хронологически неопределен момент. Тези сюжети също са натоварени с определено митично знание и дефинират Своето и Чуждото. Може би най-характерни в български контекст са мотивите за нещастната фамилия и за изгорените книги.

Като се опира на основните опозиции и без да отхвърля открито заварената християнска конструкция, новата митология предефинира Своето и Чуждото, основните фигури и повествованията за тях. Тя изгражда нов вариант на времето на предците - славното минало, което има своите конкретни исторически параметри, но не престава да бъде сакрално. Променя се пантеона - появяват се нови фигури, а старите се преосмислят. Запазват се фигурите на Покръстителя и на Светеца (Небесния застъпник), но им се приписват ясни национални белези. Постепенно се преосмисля ключовата фигура на Основателя, която се свързва преди всичко с държавата. Групата на Героите и Воините се разраства, увеличават се и повествованията за славните им дела и големите им победи. Специално внимание заслужава въпросът с реда, по който се въвеждат тези фигури. На първи поглед прави впечатление, че фигурата на Аспарух като основател се налага сравнително късно, а ключовите фигури на Кирил и Методий първоначално се разглеждат на първо място като покръстители и едва по-късно - като просветители. В ранните варианти на българската национална митология женските фигури на Своето са малко, по правило стоят на втори план и като че ли нямат водеща функция в основните сюжети. Струва ми се, че първите по-значителни женски фигури в българската национална митология са Райна княгиня (в историческия и съвременния й вариант) и похитената красавица от сюжета за нещастната фамилия.

Така поне стоят нещата, когато се разсъждава най-общо. Вглеждането в конкретните национални митологии, включително българската и на другите балкански етноси, разкрива относително малкия дял на сюжетите, свързани с героични дела и славни победи. По-значително е присъствието на потискащите травми, на повествования за поражения, злощастия и гибел. Един от най-ярките примери е централното място на ослепените Самуилови воини в българската национална митология. Забелязва се наличието на поне две стратегии спрямо травматичните събития. Едната се стреми да ги преобразува в героични, а другата акцентува върху трагичната страна. Средищната фигура в травматичните сюжети може да бъде разглеждана като светски вариант на фигурата на Мъченика, която и в този случай получава ясни национални белези. Емблематичен пример е Балканджи Йово от популярната в по-ново време народна песен с проблематична автентичност.

Може да се потърси и някаква последователност в появата на митическите сюжети - по-ранните са по-скоро травматични, по-късните - по-скоро героични, след което като че ли отново идва времето на травматичните или пък двата типа съществуват едновременно, допълват се и се конкурират.

Към подобни заключения може да се стигне и чрез познатата аналогия между мита и съновидението. Както установява още З. Фройд в съновиденията често се проявяват потиснати желания и страхове, свързани с изтласкани в несъзнаваното преживявания. При това най-травматизиращите събития от миналото са и най-силно потиснати и изтласкани най-дълбоко в несъзнаваното и затова те трудно достигат до съзнанието или са подложени на най-радикални трансформации. От друга страна, травмата може да доведе до фиксация към съдбовното събитие, от което азът не може да се освободи. Нещо подобно може да се констатира и във вторичната митология, която се проявява чрез литературата. Тя е богата на сюжети, пресъздаващи травматични събития, като същевременно сред тях поне в началото отсъства най-значителната от гледната точка на националната митология травма - завладяването на българската държава от османската империя. Всъщност събитието е пресъздадено косвено - чрез историята за завладяването на България от Византия, а желанията и надеждите за освобождение - чрез пресъздаването на освобождението от Византия с въстанието на Асен и Петър. Подобно проектиране на желаното върху миналото или търсене в миналото на смисъла на днешното е характерно за митологията.

Редом с фигурите на своите Герои застават фигурите на Другия, който влиза в някакви отношения, в някаква обща система със Своя. Извън тях той не би могъл да съществува самостоятелно. Другият се появява в няколко основни типа, които имат своите варианти: Похитителят, Варваринът, Религиозният друг, изтънченият, слаб, но коварен Интригант и завистник. Сред женските образи се откроява може би главно фигурата на Коварната хубавица. В някои случаи тези основни типове и техните варинати представляват качества, които могат да се съчетаят в една фигура, в един персонаж. Много характерна е една двойка врагове - Варварин-воин, който е силен и действа директно и с оръжие в ръка, и лукавият му помощник, който в някакъв смисъл може да се разглежда като свой. Най-често тази двойка е представена от турчин (завоевател или зъл управник) и гръцки владика.

Негативните фигури на другия се допълват от Идеалният друг - образец за следване и източник на надежда за помощ. Повествованията за митичните фигури пораждат култ към тях, към който се прибавя култовото отношение и към важни места (остатъци от крепости и дворци, а също и места на големи битки от миналото и пр.), и не на последно място - към езика.

Появяват се и нови варианти на негативните фигури сред своите. Редом с еретика (функциите му са прехвърлени на католиците и протестантите), на предателя и отцепника, се появяват фигури на близкия друг, който е поставян редом с омразния чужд. Това е универсален механизъм, който се среща навсякъде и в най-различни епохи. По него възникват взаимните негативни представи между българи и сърби, българи и македонци, сърби и хървати, българи и български мюсюлмани и пр. Пак според него православните гърци могат да поставят на едно ниво, в един семантичен ред православните балкански славяни (на първо място българите) и основния си противник - турците. При всички подобни случаи се гради образа на специфичен тип отцепник, който под някакво пагубно чуждо въздействие е забравил най-важното - своята вяра, своята кръв, своя произход, въпреки че зад приетата маска прозират изконните черти - много често отцепникът всъщност е запазил старинния език, предания за своя произход и пр. Оттук възникват и различни сюжети за начина, по който е станало отцепването, които влизат в националната митология.

По същество основните типове представляват архетипове и имат своите парадигматични аналогии не само в някаква абстрактна митология, но и в Библията. Обратното обаче едва ли е наълно вярно - не всички характерни за библейското повествование роли имат своите аналози в дадена национална митология. И това отвежда както към въпроса за задължителността и факултативността на определени роли, така и за спецификата на системата, в която липсват някои характерни образци. Струва ми се, че за българската митология, такава, каквато я представя българската литература от ХIХ в., е значещо отсъствието на типа Далила - героичната и войнствена красавица. Това, разбира се, е твърде едро обобщение, което не държи сметка за фолклора, за отделни по-късни литературни текстове, а и за някои възрожденски опити.

Вторичната национална митология възниква и се носи от текстове, на първо място от канонични синкретични текстове, които носят митичното знание и служат за идентификационни знаци, дори когато съзнателно бягат от националната си обвързаност и се стремят към универсализъм. Скоро след появата им те попадат в канона на националната словесност. Закономерно е да се очаква, че при най-ранните образци връзката с ядрото на мита ще е най-директна, а сюжетите ще се разгърнат най-пълно в по-късните повествователни произведения. Може да се предполага и съществуването на известно развитие на националната митология. Първите й прояви могат да се потърсят при Паисий, който записва нейната “теогония”, а също и нейното “Битие” (повествованието за етногенезиса на българите), “Царства” (повествованията за някогашните български владетели), “Изход” (разказът за Кирил и Методий и покръстването може да се съпостави с разказа за Мойсей) и войнството на българските светци.

Ако се продължи допускането, че развитието на вторичната митология следва най-общите закономерности в развитието на първичната, класическата митология, то ще обясни по-голямата систематизираност на по-късните варианти. Ранните варианти на всяка митология (била тя първична или вторична) са по-аморфни и необработени, обединяването на отделните фрагменти в един голям разказ за няколко поколения митически персонажи е характерно за късните етапи от съществуването на дадената митология.

По-нататък обработването на национални митични сюжети продължава, но фундаментът вече е положен веднъж и завинаги. По-късните представи са добавили струва ми се само още два акцента, свързани с разглеждания от Паисий период. Първият е богомилството, като отношението към него е разнопосочно. Вторият е налагането на исляма. Големият акцент върху национално- освободителните борби, достигнали кулминацията си в Априлското въстание, не влиза в границите на разглеждания от Паисий период. Друг е въпросът, че и при представянето на тези борби може да се потърси наличие на някакви “паисиевски” модели.

Както и при класическите митологии, и в това развитие могат да се открият и няколко поколения митични персонажи. Аналогията може да бъде продължена и да се потърсят двата български завета. “Старият завет” на българите повествува за царете от епохата на свободната българска държава, той няма своето петокнижие, а само един основен текст, зафиксиран на първо място от Паисий. По-хлабава е аналогията с “Новият завет”, тъй като в основния корпус отсъства фигурата на Месията. По-късно ще се предприемат опити в нея да бъде поместен Левски, но той ще получи прозвището Апостола, наименование, което отпраща към ученик на Месията. Все пак може да се приеме, че българският “Нов завет” обхваща повествования за времето на робството и особено за последните му десетилетия. Началото може би може да се потърси още в “Житие и страдания грешнаго Софрония”. Като се имат предвид начините, по които обществото и до днес ползва “Епопея на забравените”, може да се твърди, че Вазовият цикъл представлява нещо като ритуални текстове.

Особено интересен частен случай, който тук може само да бъде споменат, представлява много късната митология, съзнателно и целенасочено налагана от комунистическата власт след края на Втората световна война в България, а и в другите т. нар. социалистически държави. В нея ясно се открояват всички основни фигури, като акцентът категорично пада върху героичните, а не върху травматичните събития. При това ролята на литературата, както и на текстове, претендиращи да бъдат литература, в този процес е несъмнена и лесно различима. Особено интересен кръг от въпроси е свързан с твърде бързото рухване на тази доста упорито и силово градена митология, от една страна, и несъмненото наличие на нейни реликти в посткомунистическия период, от друга. Описанието на разрушеното и инвентаризирането на съхраненото от комунистическата митология би било много полезно при осмислянето на ядреното и повърхностното във всяка митология.

Вторичномитологическите повествования се откриват в исторически, филологически, етнографски и други научни трудове, в литературата, в публицистиката и не на последно място учебникарска книжнина. Проблемът за литературата като вторична митология е доста сложен и търпи развитие. Вторичната митология не възниква непременно първо в литературни текстове, в началото тя може да се появи в публицистични, учебникарски или научни текстове, в реконструирани или мистифицирани словесни паметници и пр. След това идват произведенията на изкуството, на първо място литературата, които могат и да имат по-ограничено, но затова пък по-трайно въздействие от учебниците. С хода на времето присъствието в литературата на митологемите, принадлежащи към вторичната национална митология, става по-косвено, по-опосредствано, поне за една значителна част от високата литература. Това ще рече, че част от произведенията не се занимават директно с основните фигури на вторичната митология - Основателя, Покръстителя, Освободителя и пр. - нито със сюжетите, свързани с тях, а с някакви други персонажи и сюжети, които частично повтарят някои от техните характеристики. Един от най-ярките примери за подобно косвено интерпретиране на национални митологеми може да се потърси в творчеството на Д. Талев, който при това се насочва и към пряко представяне на основни фигури от националната митология.

От друга страна, през по-късните периоди една относително увеличаваща се част от литературата престава да разказва националните митове, проявява индиферентност към тях или дори се опитва да ги проблематизира. Това, разбира се, не означава, че митовете изчезват от пространството на литературата, напротив, те остават и периодично се актуализират. Не са необходими много усилия на паметта, за да си припомним подобни актуализации, на които сме били свидетели в последно време.

Текстът е представен на конференцията "Да мислим другото - образи, стереотипи, кризи". Публикува се със съкращения

Българската литература

© 2000 Литературен форум