Литературен форум  

Брой 10 (433), 31.10. - 06.11.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Александър Миланов

“Чекмеджето с аплодисменти” - книга от чекмеджето

Ана Бландиана. “Чекмеджето с аплодисменти”. Превод от румънски Румяна Л. Станчева. Издание на НДФ “13 века България”, 1999“Трудно ми е да кажа кога за първи път си помислих за тази книга, но си спомням, че духът й е много по-стар от идеята за съществуването й... Мечтаех за по-достъпна и по-логична структура от структурата на поезията, която обаче в същото време да бъде в състояние да съдържа онова, което съдържа поезията, като има в плюс ежедневните и човешки възможности на повествованието”. Това са думи на Ана Бландиана в една от главите, където тя коментира характера на книгатаси, на своите герои и героите на своите герои (писатели), на ирационалната реалност през диктатурата на Чаушеску, на писателската си битност в условията на неприкрито следене. “Поема, фуга, роман” е озаглавила вещия си предговор за трудно определимата жанрово книга на Ана Бландиана нейната веща преводачка Румяна Л. Станчева, която я представи у нас и през 1986 г. със сборник избрани стихотворения “Сън в съня”. Тази книга наистина е изградена като фуга - трите линии на повествованието се движат успоредно, без да се сливат, обединява ги общото пространство, споява ги общата атмосфера.

В тази книга световноизвестната румънска поетеса, есеистка и белетристка, носител на Хердеровата награда, според Станчева “може да бъде възприемана като романист, но много по-близък до естетиката на магическия реализъм или до румънските авангардисти от междувоенния период”. Книгата е писана в периода между 1983 и 1989 г., когато видната румънска дисидентка е репресирана, забранявано й е да публикува, а след като в образа на котарака от детската й книжка “Случки от моята улица” е разпознат Чаушеску, е поставена под неприкрито следене.

“Чекмеджето с аплодисменти” е от онези произведения, които в така наречения социалистически лагер се пишеха “за чекмеджето” и видяха бял свят едва след обществено-политическия обрат в края на миналото десетилетие. Между достойнствата на книгата е, че като я зачетеш, не може да се откъснеш от нея, че изобилства с размисли и сентенции, които ти се ще непременно да запомниш, че поетично-есеистичният изказ буди многопосочни асоциации и разширява обема на съдържанието. Персонажите са така релефно обрисувани, че няма да ги забравиш, дори ако не запомниш имената им. Основен мотив на книгата е толерантната деформация на личността, на обществото, на народната психика по време на свирепата диктатура на Чаушеску - деформация, съпроводена с разрушаване на старинни църкви и манастири, на архитектурни паметници, на селища и квартали с национален облик, заменени с щампови постройки. В търсене на отговор какво ги е довело до кафкианската реалност героите на Бландиана правят просторни обзори на румънската история, анализират обстойно характера на румънския народ, без да щадят и себе си. Изкушавам се да цитирам някои от тези разсъждения, още повече, че твърде ми напомнят разсъждения на наши интелектуалци по адрес на българите.

“Румънците са най-покорният и най-неразбунен народ не защото се оставят да бъдат победени от идеите на тези, които ги управляват, а, напротив, защото нито една идеология не ги привлича, нито дори бунтът, който винаги е някаква идеология... Румънецът е не само неспособен на фанатизъм, а нещо повече - фанатизмът го отвращава и - дори нещо повече - струва му се смешен и го настройва майтапчийски, а от друга страна, това става, защото терорът, който, гледан отвън, изглежда непоносим, в действителност рикушира от хлъзгавата повърхност на народната ирония... Така се стига до парадоксалната ситуация, в която един народ, който не може да бъде манипулиран, може все пак да бъде управляван без усилие”. И по-нататък: “Не се бунтуват не само защото не им е стигнал ножът до кокала, а и защото всеки си има нещичко за криене, някоя малка злоупотреба, някоя кражбица, на която протестът може да попречи, някоя услугица, която, ако се бунтува, няма да му се уреди”. Особено впечетляваща илюстрация на тоталната деформация е епизодът със седемте села в придунавска Добруджа около гигантския лозов комплекс “Магура”, където къщите са отчайващо допотопни или полусрутени, в дворищата няма стрък зеленчук, лоза или фиданка, но всяка къща е върху солидно оборудвано мазе, предназначено за виното, направено от грозде, което се краде от лозовия комплекс - продукцията му е предназначена изцяло за износ, но берачите оставят повечето от половината необрана. Избягалият от действителността в своето особнячество доктор Тунару от с. Пърлица, чиято къща “със свлечените си цигли, отварящи пролуки към празния полуразрушен таван, наклонена назад сякаш се учудва на нещо и се готви да се отдръпне”, обяснява на писателя Щербан и професор Тудор, че цели седмици “нощ след нощ жителите на околните села, хиляди и хиляди хора, въоръжени с кошове и ведра, накачени в каруци, подредени едни след други в безкрайни колони като истински процесии, влизат в огражденията на лозето едновременно с падането на мрака и излизат преди съмване... Очевидно пазачите, бригадирите, милиционерите, дори цивилните от Секуритате са местни хора... Изумителен е фактът, че всичко функционира без грешка от десетки години, а фактът, че едно всеобщо съучастничество може да замести толкова успешно солидарността, която постоянно се оказва невъзможна”.

Мотивът за бягството от действителността като начин за личностно съхраняване е между основните в книгата. Ако доктор Тунару е избягал в своето особнячество, професор Тудор е избягал в своите разкопки на византийска крепост върху дунавски остров, писателят Александру Щербан - в своето творчество. Такова бягство далече не винаги е възможно. Поканен на литературно четене в мистериозно превъзпитателно заведение, Щербан си позволява да иронизира умопомрачителните аплодисменти, екващи и стихващи по знак на другарката Мардаре, директорката, и става пациент на същото това заведение, което е нещо като лудница, където обаче не лекуват луди, а влудяват, по-точно роботизират.

Щербан се стреми да избяга на всяка цена, крои планове, търси незаключени врати или прозорци. Помага му да избяга превъплътилият се в образа на д-р Бетман дявол след поредица фаустовски диалози, но навън го посрещат същите умопомрачителни аплодисменти на роботизирани люде. Безсмислено е да се избяга от лудница - цялата страна е лудница. Безсмислено е да се избяга от затвор - цялата страна е затвор и затворниците сами се охраняват, няма нужда от надзиратели и стражи. В сюжетната линия с невероятните преживелици и митарства на писателя Александру Щербан сатирата, гротеската и хиперболата навлизат в сферата на фантастиката, където всъщност действителността е показана през гигантско увеличително стъкло.

Похватът на Бландиана би могъл да бъде наречен реалистичен абсурд или абсурдистичен реализъм.

Книгата е модерна, но няма и сянка от претенциозност, повествованието е органично. Чрез нея Ана Бландиана достига и в прозата върхове, които вече е достигнала в поезията, и още по-категорично утвърждава мястото си сред големите румънски и европейски писатели от втората половина на двадесетия век.

Българската литература

© 2000 Литературен форум