Литературен форум  

Брой 10 (433), 31.10. - 06.11.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

 

Какво значи Doctor's killer
Силвия Георгиева и Лора Шумкова разговарят с проф. д-р Майкъл Холман

Точно минута преди уговорения за интервюто час, докато двете доуточняват въпросите, които ще зададат на проф. Холман, Лора изведнъж избухва в смях: “Силве, чак сега загрях, че той е българист и ще си говорим на български!”. Следващите 60 секунди са достатъчни на Силвия и Лора, за да препрочетат кратките биографични бележки за проф. д-р Майкъл Холман, публикувани в бр. 1 на “Литературен форум”, от които става ясно, че човекът, с когото след малко ще си говорят около претрупаната с коректури редакционна маса, е един от най-известните английски българисти – езиковед и преводач. Писал е върху българската литература, теорията, критиката и практиката на превода. Превеждал е на английски произведения на Йордан Йовков, Николай Хайтов и Чудомир. През лятото е бил удостоен с орден Стара планина I степен.

В този момент – английска точност! – проф. Холман влиза в редакцията. Изглежда… ами, изпълващ до последния милиметър стереотипа за англичанин. Двете момичета се засуетяват около него, а той вади снимка на семейството си и обяснява, че едната му дъщеря също се казва Силвия. Другата, Люси, сега живее с един черен момък (може би политически коректният термин би бил “афро-британец”). С жена му, българка, дълго се чудили как да кръстят дъщерите си, така че да звучи естествено и на двата езика. Е, справили са се блестящо.

Не толкова блестящо Силвия и Лора задават първия си, банален, но неизбежен въпрос:

Силвия и Лора: - Как започнахте да се занимавате с български език?

Майкъл Холман: - Когато бях студент в Лайпциг, се запознах с една българка, която впоследствие ми стана жена - вече 38 години. Съдба! През 1965-66 г. започнах да работя в университета в Лийдс и след 2 години започнах да преподавам български език, за да го науча, защото така се учи най-добре. След това уредих един обмен на студенти между Софийския университет и нашия университет. Поддържах тази връзка със СУ - всяка година при нас идваха от 5 до 10 от най-добрите студенти от специалностите право и английска филология и наши студенти – слависти, русисти и българисти - учеха в София. Разширихме сътрудничеството и с други английски университети – Нюкасъл, Съсекс, Нотингам - защото в София имаше хубави курсове по руски. Малко по малко те загубиха интерес. Сега вече не работя в Лийдс, пенсионирах се преждевременно, за да имам свобода, и затова нямам тези възможности да организирам обмени на студенти. За тези години сме имали към 350 души българки и българи в Англия, те са много способни хора. Сред тях бяха Елена Поптодорова и Валентин Стоянов, който беше говорител на президента. Те, надявам се, имат добри спомени за престоя си в Лийдс. Както и нашите студенти, които са били тук, имат добри спомени за България. Това беше едно мостче между България и Англия.

С. и Л.: - На английските студенти интересно ли им беше в България?

М. Х.: - Да, много. Имаме и някои случаи да се оженят за българи и да останат тук, но това е по-рядко. Имаше повече случаи на обратното – българки, които са намерили щастие в Англия и съответно англичани, които са намерили своето щастие с българки. Това влияе, аз без жена си не бих могъл да имам този контакт с България. Както се казва, откъдето е жената, оттам е и родата.

Друго, преподавах българска литература. Най-голямата ми любов е Йовков, когото смятам за най-големия български писател. Ако би намерил навремето си преводач или ако би писал не на български, а на друг, по-достъпен език, ако би имал подкрепа, той би могъл да стане, според мен, Нобелов лауреат. Той и сега трябва да се чете много в България, защото в неговите разкази всички са българи – не ги разделя на турци, цигани и т. н. За мен това трябва да бъде бъдещето за България.

С. и Л.: - Какви са критериите, по които избирате авторите и текстовете, които да превеждате?

М. Х.: - Първо, трябва преводачът да е влюбен до известна степен в писателя, чиито произведения ще превежда; да види, че има цел, смисъл, а не само да получава пари и да гледа на това от финансовата му страна. Ако разчитах на доходите от преводи, аз бих бил на улицата като просяк.

Второ, преводачът трябва да смята, че в това, което пише писателят, ще има нещо интересно за публиката, за която превежда. Защото винаги превеждаш, като се съобразяваш с интереса на публиката, а може да превеждаш и “за чекмеджето” – аз имам такива преводи, които никога няма да излязат в Англия, защото няма да са интересни. Трябва да се съобразявате с литературния интерес, разбира се, да представите нещо ново, нещо универсално, нещо екзотично, или нещо, което е подкрепяно от други събития покрай литературата – например политически или икономически. Едно време, след събитията от 1968-69 година, у нас се издаваше доста чешка литература. В България, за щастие, никога не сте имали такива големи трудности. В България е тихо, а за там, където е тихо и мирно, не се пише по света. Това е една съдба, която ви затруднява, от една страна, обаче ви улеснява живота вътре в страната, от друга. Бихте ли искали да сте като Косово или като Ливан?

С. и Л.: - Много хора от поколението на родителите ни обаче смятат за една от най-големите си грешки, че нищо не са направили през 1968 г.

М. Х.: - За България винаги е било много трудно, защото винаги сте били близо до центровете на империите, в които сте били участници. Близо сте били до Цариград, след това сте били много близо до Русия. Но в България не се е живяло и не се живее толкова лошо, защото българите много обичат да седят по масите, да пият кафета, да пушат цигари. И това е едно хубаво нещо – да умееш и в робството да намираш удоволствие. Човек трябва да може да намери равновесие. До каква степен един народ е участвал в тези борби зависи от традициите, а традициите зависят от географското положение. Ако се намираш много близо до двора, не можеш много да се бориш.

С. и Л.: - Ние като че ли не си даваме сметка за това и сме развили нещо като национален комплекс, че никога нищо не правим и че все чакаме някой друг да свърши нещата вместо нас.

М. Х.: - Това може би е вярно, не знам, но всеки народ трябва да намира в себе си решението на собствените си проблеми. На първо място, народът трябва да признае грешката си, а не да вини “другите” – това е началото на бъдещото развитие. Ако смяташ, че другите са виновни, значи само те могат да те спасят. Трудно е за една България да намери своето място в света. В Европа България никога няма да е като Германия и слава Богу! Преди малко бях в Халите – това е една изчистена и подредена България, почти като Германия. Но аз помня старите Хали – имаше повече колорит в тях. Не че беше мръсно, но имаше едно разнообразие, имаше всичко. България винаги ще се намира на това място в Европа – на края. Като Ирландия, като Англия, все пак. Разлика има, разбира се, а тя е, че нашият език е американският или американският език е нашият, и ние гледаме към Европа с географското си положение и към Америка с езика и традициите си и сме раздвоени. Всяка нация е до известна степен раздвоена. А за България – вие имате хубави неща и от Изтока, и от Запада, и това ви е ценността - че можете да съединявате тези неща в себе си.

С. и Л.: - Това ли привлича английските читатели към българската литература?

М. Х.: - Не мога да кажа, че нещо ги привлича, защото те много малко знаят за България и много малко знаят за българската литература. Ако бяхте питали един англичанин да ви каже името на един българин, той какво щеше да ви каже?

С. и Л.: - Христо Стоичков?

М. Х.: - Да, все още. Аз направих такъв опит в нашия университет, където изнесох една лекция за моя превод на “Диви разкази”. Попитах студентите дали могат да ми кажат името на някой български писател и те не можаха да ми кажат нито един. След лекцията, надявам се, вече знаеха имената на двама-трима. Едно време, може би, през осемдесетте години, щяха да могат да ми кажат за Георги Марков, когото убиха в Англия.

С. и Л.: - Как англичаните възприемат личността на Георги Марков?

М. Х.: - Не знаят много за него и още не е ясно кой го е убил. От една страна, смятат, че са от българската Държавна сигурност. Но тези служби са много опасни. Те са като огледала, за които не знаеш кой с кого е свързан. По-добре да си нямаш работа с нито с една от тях. Може би Марков е стоял между двете като емигрант, като човек с влияние и контакти в България. В Англия смятат, общо взето, че той е убит от българската Държавна сигурност с помощта на руснаците. Аз не мога да ви дам никакво доказателство за това. Запознах се с него - той беше добър писател, интересен човек, но малко самонадеян и с голямо самочувствие, като всички писатели. Той искаше и в Англия да стане голям писател чрез превод на своите неща, но това е невъзможно - в Англия има голяма борба да си важен, да си знаменит като писател. Българските писатели за съжаление зависят от качествата на преводачите. Ние издаваме много малко преводна литература у нас, в сравнение с България. Това е контрастът между един народ, чийто език се говори от 10 милиона души и друг - като английския, който е първият по говоримост в света. Ако отидеш някъде, да речем в Южна Америка, и се запознаеш с хора от различни националности, общият език ще е английският. Това е убийствено за нас - англичаните не четат, не учат достатъчно чужди езици и вярват, че можеш чрез английски да научиш всичко за един друг народ, а това е невъзможно. Само ако учиш езика на един народ, можеш да научиш какъв е той.

Тук проф. Холман, Силвия и Лора започват да си говорят за различните значения, които имат думите в различните езици и проф. Холман написва на листче фирмата на едно от магазинчетата в Халите: Doctor’s killer. Двете момичета изумително единодушно (и както се оказва - правилно!) предполагат, че в магазинчето се продава алкохол, вероятно по асоциация с водката Doctor’s. Само не могат да решат дали killer означава “убиец” или “килер”. “Там нямаше нито дума на кирилица!”, възкликва проф. Холман и щат, не щат – стигат до друг прославен българист.

М. Х.: - Много са ми говорили за проф. Кронщайнер, но аз не съм присъствал и не знам какво точно е казал.

С. и Л.: - Според проф. Ото Кронщайнер, за да бъде по-добре приета България в Европа, трябва да заменим кирилицата с латиница. Вие как мислите?

М. Х.: - Това е много крайно положение.

С. и Л.: - Той твърди, че в Европа, кирилицата се свързва с комунизма, с Русия…

М. Х.: - С Русия – може би, но по-правилно би било Русия да се свързва чрез кирилицата с България.

С. и Л.: - В Русия не биха приели това.

М. Х.: - Да, руснаците имат такива комплекси за отношенията си с Европа и за ролята, която ще играят в нея. Русия е една страна, в която възможностите никога не са реализирани и са като хоризонта – никога не стигаш до тях. И така ще бъде и в бъдеще. Но в разстоянието между днес и утре те трябва да живеят. И те много обичат да са заедно, да пият водка – Doctor’s killer, нали?

С кирилицата наистина България трудно би осъществила контакт с Европа или със света, но да се пише на български с латиница, съвсем не е разумно. Друг е проблемът, според мен. Само един ненормален англичанин ще учи български и само един ненормален българин би отказал да учи чужд език. Но за да учите чужд език, трябва да учите и друга азбука, да излезете малко от себе си.

С. и Л.: - И няма да сме българи?

М. Х.: - Не, вие ще сте българи, няма нищо чисто българско. Няма чисти нации – тази идея е свързана с нацизма, с хитлеризма. Аз например съм смес от различни нации, моите дъщери - още повече. Майка ми е рускиня, има и грузинска кръв, баща ми е “чист” англичанин. Жена ми е българка, половин македонка, има и гръцка кръв. Ако дъщеря ми Люси се ожени за този черния, баща му е от Нигерия, а майка му от една бивша френска колония... Няма никаква чиста раса.

Сега да се върнем към кирилицата. За да се свържете със света, трябва да се свържете с него на езика, на който говорят другите. Азбуката ви свързва със славянството, това е ваше минало и ваше богатство, то не може изведнъж да се промени, както направиха турците, както направиха и някои народи в Русия. Според мен не е дошло времето да си сменяте азбуката. Аз не съм говорил с този австриец, не знам какво точно казва той и не мога да реагирам на това, което е казал, мога само да кажа какво мисля за кирилицата. Тя е толкова силно свързана с вашето минало, че изгубите ли я – не знам какво ще имате. Вие трябва да решите какво означава да си българин. Да си българин не значи, че няма да имаш нужда от други хора, от Европа. Но в Европа, както вече казах, никога няма да сте като немците, ще допринасяте своето и ще трябва да решите какво е то. И никога няма да можете да определите точно какви сте, защото това, което сте, се развива, то е в движение.

В този момент в редакцията влизат Владо Сабоурин и Данчо Ефтимов. Владо се зачита в новия брой на вестника, а Данчо подпитва Лора кой е интервюираният и веднага се опитва да изпроси от него участие в Нова телевизия. Холман отказва, под предлог, че българският му не е много добър (!), но е очарован от етимологичните еквилибристики на Данчо по повод името на дъщеря му Ада. Аман с тия дъщери!

Българската литература

© 2000 Литературен форум