СЛОВО
 

 

СЪДЪРЖАНИЕ

БРОЙ 10

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

 


 

 

Благодаря за този дар
(откъс от интервю с поетесата Блага Димитрова)

 

Блага ДимитроваЕлена НАЛБАНТОВА: Госпожо Димитрова, как Вие помните променящата се през Вашия живот българска литература?

Блага Димитрова: Още като ученичка в края на тридесетте години и като студентка в началото на четиридесетте доста осезаемо долових смяната на стилистиката: след Лилиев - Далчев и младите поети Вутимски, Богомил Райнов, Геров, Валери Петров, книгата на Багряна “Звезда на моряка” с модерния, широко разлян стих; а в прозата - нахлуването на града с новия пейзаж и език, също и войната: Константин Константинов - разкази и пътеписи, особено ценя книгите му “Птица над пожарищата” - 1946 год. и “Път през годините” - 1981-ва; Димитър Шишманов - разкази; Чавдар Мутафов с всепроникваща ирония гротески, импресии, разкази. За жалост тези автори, сътрудници на сп. “Златорог”, до ден днешен остават в сянка за сметка на “селската” тематика, която у нас традиционно се цени като призната за национална литература.

Е. Н.: Кои поети и писатели обичахте (а може би и продължавате да обичате) да четете или да си спомняте техните проницания за човека?

Б. Д: От българските автори обичам да препрочитам Пенчо Славейков заради богатия му, мислещ език. Неговата личност и творчество още от ученичеството ми до днес не престават да ме владеят, разбира се, по съвсем различен начин. От чуждите автори напоследък изпитвам жажда да прочета от кора до кора наново Чехов. Сигурна съм, че ще открия много важни неща тъкмо за сегашното ми състояние на търсене на вярна тоналност.

Е. Н.: Как гледате на литературоведския постулат, че лирическият субект и авторът са несъвпадащи? Имате текстове, в които наричате героинята си със собственото си име, а и огромна част от поезията Ви демонстрира автобиографичност. Доколко автор и лирически субект съвпадат и доколко става дума за преднамерена литературна игра?

Б. Д.: Не приемам схематичното обозначение “лирически субект” - някогашният “лирически герой”, с който идеолозите ни тормозеха. Самото отдаване на писането е спонтанен стремеж за освобождение от обречеността на една биография, за разчупване на веригите на една предопределеност. Отхвърлям биографичния “разбор” на моите писания. “Азът” е за мене не преднамерена литературна игра, а лично изживяване върху белия лист. Дори си пострадах от тази “игра”. В първия ми роман “Пътуване към себе си” героинята Райна е преследвана заради баща си, царски офицер в миналото. Понеже разказът се води от първо лице, по партийни събрания из страната са ме обругавали като дъщеря на народен враг. Няма общовалидно правило как да се пише: автобиографично или не. Творческата закодираност е тайна за самия автор и не се поддава на обща формулировка.

Е. Н.: Чувството на трагизъм и безнадеждност в поезията Ви се задълбочава с годините. Може би най-големият ужас, до който човек може да стигне, е споделен в стихотворението Ви “Янтра” - да застанеш пред отразяващата повърхност на реката огледало и там да не откриеш никого, да се изправиш пред кошмара на собствената си липса приживе. Кое Ви удържа да не потърсите утеха у Бог?

Б. Д.: За нищо на света не бих дала да се изтръгне от участта ми най-тежкото изпитание: операцията в Раковата болница и жестоките й последици. Там ми се отвориха очите за истинските стойности на живота, на човешката доброта, на всеки дъх от въздуха. Напразно бих била родена на този свят, ако не бях познала такова просветляващо страдание. Бог ми изпрати спасение: любимият мъж, който денонощно бдеше над леглото ми. Как щях да позная тази сила на чувството, ако не бях минала през смъртта?

Е. Н.: Какво е помъдряването - отказ от надеждата или надежда въпреки всички откази?

Б. Д.: Мисля, че детинската радост на столетницата Дора Габе пред почакалото още един ден слънце е най-голямото омъдряване, което може да се срещне на тази земя.

13 август 2000

Българската литература

© Литературен форум