СЛОВО
 

 

СЪДЪРЖАНИЕ

БРОЙ 10

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

 


 

 

"Смъртта на една птица" - полемичната летопис на едно стихотворение

 

Петър АлипиевВ бр. 37 от септември 1955 год. в-к “Литературен фронт” отпечатва цикъл стихотворения от младите поети Петър Алипиев, Стефан Поптонев и Стефан Георгиев. Стихотворението на Петър Алипиев е “Смъртта на една птица”. [...]

В бр. 3440 от 22 септември същата година в-к “Отечествен фронт” с главен редактор Владимир Топенчаров отпечатва фейлетона на Георги Бицин “Шум в хармонията”. Фейлетонът критикува трите стихотворения на младите поети и изразява несъгласие с уводната статия на “Литературен фронт”, подписана от Христо Радевски, секретар на СБП. Хр. Радевски пише, че “... напоследък в писателските среди се чуват гласове за творческа смелост, за творческа свобода, за свободата изобщо, за гражданска доблест и пр. Повод за подобни разговори дава липсата на конфликтни положения, на ярки образи и остри съждения в нашите книги. Нито хубавото се възпява с нужния възторг, нито лошото се порицава с подходящия гняв. Отношенията и конфликтите в живота не са такива завоалирани и закръглени, както в нашите книги, човешките характери не са такива едностранчиви, еднообразни и опростени, както на нас ни се представят в книгите.”

По-нататък авторът на уводната статия пледира за повече редакторска смелост и доблест, за поощряване на нови гласове и индивидуалности. Фейлетонът смята, че такива призиви водят до отстъпление от сериозните задачи на литературата. Във фейлетона за Петър Алипиев е написано следното:

...........
А на полето
	в буренака
			сам,
загледан
	в тънка кукувича прежда,
Алипиев
	- кахърен, разридан,
сълзите бърше,
	стихове нарежда,
че там
	- о, ужас!
		до едно гнездо,
строено с мъка
	на цъфтяща трънка,
убита е
	от вятъра жесток
... една кадънка...

И завършва:

Затварям вестника,
	но вмиг
		тръба
събужда ме
	сред птичите сюжети:
“Къде е тука нашата съдба?
Къде съм аз?
	Кажете!...” аз?Кажете!...”

В бр. 39 от същата година в-к “Литературен фронт” отговаря на фейлетона на Георги Бицин с фейлетон от Стефан Поптонев. Фейлетонът е озаглавен “Ще наредим...” и е с посвещение: На в-к “Отечествен фронт”, бр. 3440.

Съгласни сме със теб, другарю Бицин - 
и затова от днес ще наредим:
да млъкнат във гората всички птици,
поточетата с бистрите води.
...................................
Кадънката гнездото да остави,
да няма вечер влюбени, луна,
да не шумят балканските дъбрави - 
и ти, във таз космична тишина

да заревеш със стих от всеки вестник,
да потрепери стихналия свят.
“До вчера бяхме
хора неизвестни,
къде си ти
мой
сочен
зарзават?...”

В спора се намесва и главният редактор на в-к “Отечествен фронт” - Владимир Топенчаров. В бр. 3456 от 11 октомври същата година той отпечатва на трета страница на вестника голяма статия под надслов “Не е до шега”. В статията си Вл. Топенчаров дава бой на идващите нови исторически веяния за демократизация на литературата, за по-свободна изява на художника. Ето извадки от нея: “... В сатиричните редове, публикувани в “Отечествен фронт”, се критикуваха такива поети, които се изолират в стените на свои тясно лични едносложни чувства, остават вън от нашата жива, сложна обществена действителност, посвещават своите стихове на “мъртви кадънки”, на телеграфни жици, които си звънят на вятъра, на мирис на сено, на пънове в полето. Пънове и мъртви кадънки! Срещу една такава поезия на пъновете и мъртвите кадънки (кому ли е нужна тя, драги читателю?) не може да не се въстане!” [...] “... Като редактор на вестник откровено мога да призная, че едва ли бих дал съгласие да се поместват в колоните на вестника например такива стихотворения, като “Смъртта на една птица” от П. Алипиев (нека се върнем отново към тях) за кадънката, която умряла по време на една градушка поради своята птича глупост. Разбира се, от кадънката не бихме могли да искаме толкова разум, но трябва редакторът да го поиска от поета. Не! Такива стихове не биха пуснали редакторите на един вестник, които имат отговорно отношение към своите политически, културни и обществено-възпитателни задачи... А ние работим за живите хора. Тях показваме в техния най-велик стремеж, небивал досега човешки стремеж, социалистическият. Те са поставени в центъра на нашето внимание, а не мъртвата природа, мъртвата кадънка, пъновете!... Но никоя редакция не би отхвърлила стихотворение, разказ или друга творба, написана мирогледно ясно, граждански смело, творчески доблестно. Другари писатели, дайте ни вашите граждански, смели, творчески, доблестни и мирогледно изяснени стихове, разкази, очерци, памфлети, повести (не за кадънки и пънове), дайте ги и ние не бихме се поколебали да ги поместваме.”

На тази войнстваща и обвиняваща статия редакцията на “Литературен фронт” отговаря с голяма редакционна статия, заела почти цяла страница на бр. 43 от 27 октомври същата 1955 год. под надслов: “Да, съвсем не е до шега: За богата, многостранна и социалистическа поезия”. Статията според тогавашните свободи и разбирания дава отпор на тези догматични и детински елементарни разбирания за литературата от проф. Владимир Топенчаров. “Да се защитава само един вид поезия - се казва в нея - и в името на един вид поезия да се отричат и обявяват литературни произведения, които не спадат към този вид, за безполезни, значи да се подценява ролята на поезията и литературата в общественото ни развитие” и т.н.

В защита на стихотворението на Петър Алипиев в същата статия на “Литературен фронт” се казва следното: “Смъртта на една птица” от младия Алипиев рисува прост, обикновен, чисто нашенски български пейзаж и сред него съдбата на една кадънка. Поетът разказва как бурята сразява младата кадънка, която с крехките си крила се бори да запази гнездото и рожбите си. Топенчаров взема само мъртвата кадънка от стихотворението. Нещо повече, макар и мъртва, той е сметнал за нужно да отправи по нея една критична стрела: “Умряла по време на една градушка поради своята птича глупост”. Интересно е да се знае каква може да бъде птичата мъдрост на кадънката, може би да избяга в гората и да стане партизанка. Бедната кадънка обаче и направила само това, което направи и Тургеневата врабка, като се хвърли от дървото със страхотна сила пред застрашаващата нейната рожба зинала уста на ловджийското куче.”

Из архива на П. Алипиев

Българската литература

© Литературен форум