Литературен форум  

Брой 10 (433), 31.10. - 06.11.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Яни Милчаков

Три глоси към “Убийство в Чикаго"

 

ЛИТЕРАТУРНА

 

Тримата велики румънци: Чоран, Йонеску, Елиаде в Париж

Тримата велики румънци: Чоран, Йонеску, Елиаде в Париж

Не само защото е писана от същия автор, жанрово нееднозначната публицистика “Убийство в Чикаго” има доста общо с прославения роман на У. Еко “Името на розата”. Сходствата са видими и без да привличаме - вече в полза на различията - основните повествователни техники или “наративни стратегии”, които описва академичната литературна наука. Достатъчно е тук да отбележим мимоходом трите основни типове разказване. Всеки автор или замълчава пред своите говорещи герои, или включва оценъчните и стиловите модификации на своя глас в техните гласове, или пък - поради игрово настроение, интелектуални амбиции, мистификационни програми и артистична леност - възлага на други, отдавна живели автори, или на негови съвременни колеги, на прочетени текстове и на класически герои, да повторят в неговата собствена творба вече казаното от тях. В последния случай на най-компетентните читатели–ерудити е предоставено удоволствието да разпознаят взетото назаем, а на литературоведите се отрежда професионалният дълг да достигнат до нови прозрения върху природата на междутекстовите връзки...

В “Името на розата” (където все пак повествователят с мистифицираща автоирония приятелски запазва една от привилегировано цитираните интерпретации специално за все още напълно неизвестния на науката (извън бестселъра на професор Умберто от Болоня) средновековен книжовник “Умберто от Болоня”!) един вещ и проникновен тълкувател на знаците, когото съпровожда с възхитата на неофит неговият предан ученик, през ХIV в. предприема с цялата си интелектуална енергия разследване на загадъчна серия зловещи убийства зад мрачните манастирски стени... Тук трябва да бъде припомнен детайл от “Името на розата”, който на свой ред може да бъде знаково четен като осъществен в средновековен декор общ момент на всеки “трилър”. Това е прочутата Хичкокова сцена с жертвата под душа, към която нечут се прокрадва убиецът. В пространствения план на средновековното манастирско средище, съхранило чрез безценните си книги универсални творения на мисълта и духа, някои от убийствата (без да са показани) са извършени тъкмо на еднозначно свързани с физиката и с физиологията на човешката интимност места. В такива места на смъртта се превръщат не само тесните килии, но и най-определената пространствена индивидуализация и изолация на бита за единичния човек, каквато е банята...

А сега се налага да повторим почти всичко от казаното по-горе.

В края на ХХ в. световноизвестният интелектуалец професор Умберто Еко от Болоня – вещ и проникновен тълкувател на науката за знаците - под възхитените погледи на своите студенти се мъчи да даде отговор на едно загадъчно зловещо убийство. Тръгва по неговите следи. То е извършено в съвременно университетско средище на мисълта и на критичния познавателен дух. Смъртта настига жертвата на идентично с един от случаите в “Името на розата”- пространствено тясно и “интимно” по отношение на човешката физиология място, каквото е тоалетната. Към двойките учител-ученик се включва още една двойка. Тя е биографично персонализирана и житейски достоверна. И тази двойка скрива в дългата инициация, чрез която вдъхновеният ученик се стреми да разбере интелектуалните преображения и перипетии на недостижимия обожествяван учител, две съдби, мрачно свързани с историята. Съдбата на световноизвестния историк на религиите Мирча Елиаде и тази на талантливия негов ученик Йон Чуляну, на когото е съдено да надживее само с 6 години своя починал през 1986 г. 79-годишен учител.

Сюжетът в “Името на розата” ни отвежда в края на ХIV в., “Убийство(то) в Чикаго” е извършено в края на ХХ в. Освен “краевековното значение” в свързващия хронологичен щрих, тези два века са откроени и с по-силни знаци. Тях бързо може да ни подскаже несъставеният речник на метафоризираните хуманитарни понятия. Точно ХIV в. проникновената културология на Й. Хьойзинха нарече с красивата, злачна и тежка метафора “есента на Средновековието”. В ХХ век пък повърхностната “футурология” на Ф. Фукуяма прозря някакъв “край на историята”. (С рязко отклонение от темата можем да предложим най-неотразимия и при това напълно безмълвен реторичен жест във възможна дискусия с теорията за “края...”: ако сред оцелелите книги от библиотеките във Вуковар, Сараево и Грозни случайно има и екземпляр от футурологичното съчинение на Ф. Фукуяма, той просто трябва да бъде изпратен обратно на неговия автор със силно подчертано име на подателя!).

В “Името на розата” знаците, умело и тънко разчетени от средновековния семиотик в расо, отвеждат накрая до съдбоносна книга, която убива.

В “Убийство в Чикаго” знаците, умело и тънко разчетени от големия световен семиотик, когото симпатични шаржове изобразяват често в средновековно расо, отвеждат накрая до съдбоносни текстове, които убиват. Тези текстове се оказват фатално вплетени в Текста на живота на М. Елиаде, чиято най-известна снимка от Индия също го изобразява в расо.

В “Името на розата” към смъртта отвежда един жест с неприятна физиологична съставка - наплюнчения пръст, който разгръща страниците на страшната по своята ценност и тайни книга. Сред описанията на поведението и на културата на четене в средновековните читални - от св. Августин и от много по-късни времена - този жест е технически рутинен, културно неутрален и очевидно социализиран. Днес същият жест, извършен публично, не убива библиофила, но му отрежда в очите на другите нещо много близко до социалната и културната смърт.

Връщането към “физиологичното” място на убийството в Чикаго накрая е подсилено с изключително странен по своя зловещ цинизъм и интелектуална перфидност анонимен колаж от цитати. Той разколебава свръхтривиалното за “черната гангстерска хроника” от 20-те години насам заглавие “Убийство в Чикаго”. В колажа “ерос”, “магия”, “Ренесанс” (може би в често приписваното му значение на най-необуздана по проливане на кръв, естетизирано насилие и чувственост епоха), “мозъкът на Чуляну”, “ферментиралите фекалии” и “животът след смъртта” са сплетени в кръвожадния разгул на скатология, стилово абсолютно чужда на “килърските предупреждения” и позната единствено от представата за екстазите на предисторическите жертвени ритуали...

Дали във всичко това не триумфира космогоничната теория за “вечното завръщане”, в която Мирча Елиаде вярва и която разработва цял живот? Разработва я рационално, с инструментариума на академичния учен, заобиколен от школата си, но някак дълбинно – както шаман мистична вяра. Покрай великия учен румънец премина научната мода на поне десетина школи в изследванията на мита и на религиите. Никой никога обаче не се и опита да го нарече митолог - “психоаналитик”, “функционалист”, или “структуралист”. И малцина се замислиха защо Елиаде “не е никъде”, защо като че ли иска да обясни всичко в света на митовете и вярванията с трагичната обреченост на една прочута румънска народна песен? В нея овчарят, макар и предупреден от обичната овчица за злото и смъртта, които го дебнат в лицето на неверните му съдружници, очаква собственото си убийство като сватба с “царица, каквато няма” и с кумове слънцето и луната.

Или пък Умберто Еко като в полицейска хроника е регистрирал как понякога разгадаемите и неразгадаемите знаци на мита, историята, политиката и културата избират като хартия за своите жестоки писмена тленната физика на човешкото тяло. Тайна, каквато обгръща манастира и университета, когато от храмове на вярата и знанието те се превръщат в декор за смъртта на собствените им жреци...

 

ИСТОРИКО-ПОЛИТИЧЕСКА

 

“... те мечтаеха за ново Средновековие, възхваляваха достойнствата на органичната общност, израстваща от героичното чувство за обреченост и от готовността за мъченичество. Образът на отчаяния, скептичен и трагично потиснат писател благодарение на тях придоби нови, по- красиви измерения...

Представляваха балканско съответствие на революционния аристократизъм..., бяха антибуржоазни, антимеркантилни и антидемократични. В цивилизационно изостаналата селска страна, управлявана от корумпирана и безотговорна политическа класа, антилибералната, революционно–мистична реторика на крайната десница разбираемо предизвикваше възторзите на интнелектуалните елити...”

Така съвременният румънско-американски политолог Владимир Тисмяну описва духовната атмосфера в Румъния от времето, когато с “Желязната гвардия” фатално свързват своите младежки политически идеали най-големите румънски имена в световната литература и в хуманитарната мисъл на ХХ в. - Мирча Елиаде и Емил Чоран. Третият от “великата румънска тройка” Йожен Йонеску, който въпреки че известно време членува в Гвардията, единствен прави публична критична равносметка на този епизод в интелектуалната си биография и остава до смъртта еднакво непримирим противник както на мъртвия националсоциализъм, така и на живия комунизъм - във всички негови исторически форми преди Втората световна война и в следялтенския свят.

Какво още ги е мотивирало? Както всички модернисти от 20-те/30 те години на ХХ в. - амбицията да създадат велика култура чрез радикалната политическа утопия. Е. Чоран пише, че “суетата на човека, роден в малка култура, остава вечно наранена”. Атакувани от западните леви кръгове за твърдия си и последователен антикомунизъм, тримата румънци чрез Йожен Йонеску изрекоха не без право и не без мъка за гладната си и измъчена родина, в която, създаден от Изток и ухажван от Запад, вилнееше обезумелият сатрап: “Френските интелектуалци са призвани да се заблуждават!”. При това посочиха като най-потресаващо “веществено доказателство” за половинвековна заблуда хвалебствена статия от реномиран френски ляв вестник за “реформаторския размах” и “перспективните визии” на Чаушеску с дата ....14 декември 1989 година!

През 1992 г. избухна бурна дискусия, която обхваща авторитетни интелектуални среди от двата бряга на Атлантика. Повод даде обстоятелството, че в своите мемоари Мирча Елиаде не се покайва категорично за миналото си на “железен гвардист”, а го премълчава. Дискусията стана най- прякото встъпление към вече истинската идейна баталия, обхванала и полемиките на научни светила като Ален Безансон, Ернст Нолте и Франсоа Фюре, и драматичните дебати в не един европейски парламент няколко години по-късно. Повод този път даде “Черната книга на комунизма”.

Чрез нея за пръв път в такава обществена степен беше атакувана моралната двузначност, която съпровожда до ден днешен оценките на двете еднакво безчовечни тоталитарни идеологии и практики, на фашистките и на комунистическите престъпления. Двузначността проникна дълбоко не само в нравствените опори на политически действия и на исторически изследвания. Моралният релативизъм насити самия език на политиката и историята с безброй тенденциозно лишени от конкретност смислови размествания. Такова е например определението “нацизъм край тропиците”. С него ляв френски журналист се опита да скрие истината, че никакъв нацист, а тъкмо “интелектуалното дете на Сартр”, някогашният член на ФКП и ултраортодоксалният ленинец Пол Пот изби в името на безкласовия комунизъм 3 милиона свои съотечественици камбоджанци...

Двойният оценъчен стандарт личи особено силно в реномето на онези интелектуалци, вкопчили се в едната от двете тоталитарни “челюсти на ХХ в.”

“Да си признае някой на Запад, че е бил комунист или даже сталинист, не вреди и това не може да преобърне кариерата на интелектуалеца. Сартр беше съпровождан към мястото на вечния си покой от шествие, каквото Париж не помни от погребението на Виктор Юго, въпреки че беше свързан с комунизма, към края на живота си симпатизираше на маоизма и демонстративно посещаваше ултралевите радикали (става дума за масовите убийци –терористи от РАФ /Фракция “Червена армия”/-б.м. Я.М.) по затворите в Германия. Даже и днес, когато френските интелектуални елити вече се очистиха от марксизма, интелектуалецът няма да изпадне от своята среда само затова, че е комунист и ляв екстремист; това ще предизвика най-много учудване, но не и порицание...

 

Не твърдим, че Мирча Елиаде е постъпил лошо или хубаво като не си е признал публично греховете на младостта в своите спомени и дневници. Казваме само, че признанието на такава вина би имало съвършено други последици от подобен жест при крайната левица, който западната интелигенция характеризира за учудване като достоен...”обобщава румънската писателка емигрантка Моника Ловинеску.

След всичко казано остава усещането, че за тези, които от морална гледна точка интерпретират историята на отминалото столетие, то още не е отминало.

 

БЪЛГАРСКА

 

Преди малко повече от месец известен български писател в интервю за пъстър вестник с присъща на Балканите комшийска завист заяви, че “днес в Румъния има парламентарно представена патриотична партия.” Посочените от българския писател проценти парламентарно присъствие на “патриотичната” партия в парламента на северните ни съседи и приятели съвпадаха точно с процентите на партия, чието име като заглавие на вестник е цитирано в разследването на У. Еко. Ръководена от главния придворен поет на Чаушеску, тази партия идеологически гръмко реабилитира с еднакъв патос както ксенофобските изстъпления на “Желязната гвардия”, така и “великите исторически постижения” на Кондукатора – Титан на Карпатите и на жена му – Майка на цяла Румъния.

Не вярвам точно същият български писател да е чувал за историята на М. Елиаде и Й. Чуляну, която ни разказва У. Еко. И едва ли би се поучил от нея.

Българската литература

© 2000 Литературен форум