СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Ванда Смоховска-Петрова

Творчеството на Стефан Гечев, който неотдавна ни напусна, си остава все още недостатъчно познато и проучено. А то в най-висша степен заслужава това, защото Стефан Гечев принадлежи към немногобройните автори, които и по времето на тоталитаризма не се огънаха, не отстъпиха от собственото си оригинално виждане на света и останаха свободни и в годините на робството.

Тук ще разгледам само една, но може би най-голямата творба на този писател - поет и философ в едно лице - драмата му “Процесът по изчезването на тялото на Исус Назарянина”, на тържествената премиера на която, състояла се в София през 1989 г., имах щастието да присъствам. Имах щастието, защото тази творба не може да остави безучастни хората, които се стремят да разберат смисъла на своето съществуване. По дълбочината на философските и психологическите си прозрения тя заема изключително място в българската драматургия, а и не само в българската. За нея, както и за цялото творчество на нейния автор, тепърва ще се пишат по-обширни изследвания. Ще се опитам първо да очертая накратко идейната й конструкция, което съвсем не е лесно, тъй като става въпрос за многопластова и богата по своя подтекст творба.

Напрегнатостта и тържествената сериозност, които ни обгръщат от първия миг на спектакъла, режисиран тогава от Младен Киселов (очакваното от зрителите отдъхване настъпва едва с появата на Тома), напълно отговарят на значимостта на въпроса, привидно централен за драмата: възкръснал ли е наистина Христос от мъртвите, а оттук и - съществува ли безсмъртие и за нас? Постепенно обаче зрителят се убеждава, че центърът трябва да се търси другаде. Христовото възкресение се оказва само фон. Ставаме свидетели на един процес, възбуден от имперски съд, който априори си поставя за задача да намери виновниците за открадването на тялото на Исус и, ако е възможно - и самите похитители, за да ги накаже. Така въпросът всъщност е предрешен в полза на отричането на възкресението и нищо чудно, тъй като за служителите на една империя то изобщо е една недопустима нелепост. “Истината, само истината” - се провиква постоянно Съдията, добавяйки в един момент: “колкото и банална и страшна да е тя.” Истина велика и носеща пасхална радост той въобще не очаква.

Призованите свидетели знаят, че независимо от успокоителните думи на Съдията, всеки свидетел лесно може да стане подсъдим, ако сбърка нещо в показанията си и затова пълна искреност от тях не може да се очаква. Принадлежат към хората, непреодолели страха, и неизменно спотайват нещо в себе си. Страхът не съдейства за истинското разкриване на човешката душа. Сякаш свободна от страха и затова искрена ни се вижда само Мария Магдалена. В края на нейния разпит се оказва обаче, че и тя също се бои - от себе си, от отровните мигове на нощните си съмнения. Наистина не е необходимо Обвинителят да ни открива във второ действие безспорния вече за нас факт, че тези персонажи нямат нищо общо с лицата, известни ни от Евангелието, с чиито имена ги е назовал авторът. Никой от тях не притежава духовността, качествата и характера на истинските свидетели на Христовото възкресение, благодарение на които е възникнало, развило се е и съществува вече две хиляди години християнството. Драмата, която зрителят гледа, не търси истината за Христовото възкресение. Това е драма на съмнението. Съмнението като втора природа на съвременния човек и съмнението като отличителна черта на българската душевност, чийто носител в пиесата е Съдията, всъщност единственият й герой. Терминът “герой” въвеждам тук напълно съзнателно. Модерното литературознание се опита да го изхвърли, и то тъкмо във време, когато от живота изчезнаха героите, а се нароиха множество антигерои. Но Съдията не е антигерой. Той е герой в класическия смисъл на понятието, защото води жестоки битки вътре в себе си и със себе си, проявявайки истинско мъжество.

Обвинителят подозира Съдията, че е призовал подбрани от него свидетели, защото готви заговор срещу държавата. Ние, които не сме склонни да мислим “държавнически”, намираме друго обяснение за този неслучаен подбор. И затова следим изповедите на свидетелите с не по-малко напрежение и сериозност, отколкото бихме го сторили, ако те бяха искрени, защото те са своеобразно въплъщение на разкъсваната от противоречия и разстроена душа на Съдията, която, нека повторим това още веднъж, е и твърде българска по своята същност, и твърде съвременна.

Първият свидетел, Йосиф, не може да бъде разшифрован лесно. Представя се като доволен от положението си владелец на земи, интелектуалец и атеист. В атеизма му все още не вярваме, защото в началото на спектакъла сме склонни да мислим, че той е, както евангелският Йосиф от Ариматея, таен ученик и последовател на Христос. Освобождавайки се от първоначалната заблуда, все повече го виждаме като ученик и последовател на сатаната. Запитан от Съдията дали вярва в дявола, Йосиф не иска да отговори, но изказванията му дават достатъчно доказателства за това. Неизменната му гордост е чужда на всяко смирение пред Бога. Предпочита да умре “за вечни векове”, отколкото да моли Бога за “прогнилото безсмъртие” (безсмъртието без Бога наистина може да бъде само “прогнило”). Йосиф съжалява Исус за огромните му страдания, но не Го обича и иска да разруши представата за неземната Му красота, която носят в душите си вярващите в Него. Твърди, че Исус бил малко гърбав, проявявайки като че ли българската склонност “и на светеца да намериш кусур”. Обявява се за епикуреец, тоест привърженик на материалистичната философия, която не признава свръхестественото и отъждествява страданието само със злото. Без никакво смущение, което би свидетелствало за наличие на угризения на съвестта, Йосиф признава, че е гласувал в Синедриона за смъртта на Христос, “за да подари на народа един Бог” (Бог, когото сам той не признава за Бог). Подобно на Юда е уверен, че всяко престъпление е допустимо за една възвишена цел, защото целта оправдава средствата. Народът казва, че “на лъжата краката са къси”, но Йосиф презира народа и иска да ни увери, че краката на лъжата са толкова дълги и трайни, че тя може да измами не само един народ, не само цялото човечество, но дори и цялата вселена, включително и тези, които са измислили лъжата. И вече разбираме окончателно, че Йосиф не е този от Ариматея, въпреки че накрая се открива тлеещата в душата на безверника надежда: погребал е Исус в своя гроб, та ако случайно възкръсне, и той - Йосиф - да възкръсне поне малко заедно с Него.

Угасващото пламъче на почти изгубената от Йосиф вяра пламва неочаквано при появата на Мария - “едно перце от крилото на ангела” в душата на героя. Тя олицетворява неговата поетична, духовна и мистична природа. С възвишен лиризъм Мария разказва за любовта си към Исус. Но в мистицизма й има нещо далекоизточно. Той се ражда не от Словото, а от Мълчанието. Мария възприема мислите на Исус с вътрешния си слух. Надарена с дълбока интуиция, тя говори за раздвоението между знанието на плътта и на духа, и за второто, духовното раждане, и за разликата между “обичам” и “влюбен съм”. Заявява, че е “втори път родена”, а “новородените вече не се съмняват”, но малко след това признава, че когато Христос е възкръснал, Той е изчезнал от сърцето й и тя вече е “мъртва”. Но щом се чувства мъртва, тя не се е родила от Христос. Новородените от Христа се събуждат за вечен живот. Те не умират, те дори и не вярват - те вече знаят. Явно тя крие нещо от нас. Може би дълбоката си връзка с източните учения.

Появява се на свой ред Тома, най-ярък носител на българската народна стихия. От първия момент той е уплашен и готов да хитрува, защото по рождение е научил, че главното правило в живота е: пази се от властта, ако не искаш да пострадаш. Но и в него, както в началото у Мария, гори една светла радост - Възкръсналият Христос се е явил тъкмо на него, “простака”, неизвестния и “бедния духом”, с него е разговарял и го е благословил. Но когато Обвинителят с аргументите на “висшата логика” му доказва, че се е заблудил, Тома е готов тутакси да потвърди господарската истина. А когато Защитникът започва да го убеждава тъкмо обратното - че не се е излъгал, - и с това също се съгласява, защото с властта не се спори. Запазва ли Тома някаква своя истина извън официално изискваните от властта? Или попада в описания от Славейков в “Кървава песен” български ад, където “никога не стига лъчта на светлината и прошката”, адът на “самоневерниците”, т.е. невярващите на собствената си особа? Това не знаем.

Втората част - “Пледоариите” - е привидно бурно сражение между Обвинителя и Защитника, застъпващи противоположни становища. Но и те двамата са само проекция на остроумно подбраните от интелекта на Съдията аргументи за и против възкресението, за и против изслушаните свидетели, ето защо двамата протагонисти лесно могат да разменят местата си. И двамата не вярват във възкресението, но според единия, ако човечеството повярва в тази “лъжа”, тя ще го докара до гибел, а според другия - обратното: лъжата ще осигури на хората могъщ духовен възход. Тази конфронтация едва ли ще удовлетвори търсещия духовните и морални истини, но е в духа на Пенчо-Славейковото “безплодна е мисълта, която в утробата си не храни собственото си отрицание”...

Най-изненадваща е присъдата, която произнася Съдията, след като “дълги нощи” се е съвещавал, естествено - сам със себе си. Той не се решава да направи категоричен избор, а предпочита да обедини водата с огъня, вярата с безверието. Защото животът вече го е научил, че крайният скептицизъм води до “българския ад”. И така, той решава: тялото на Исуса е било откраднато и възкръснало, а похитителите, ако бъдат заловени, трябва да бъдат разпънати, а същевременно да им се отдаде най-висша почит. Заради тази присъда една част от душата му го проклина, а другата ще се моли за спасението му, защото и двете не могат да я одобрят.

Забелязах, че по време на четене на присъдата част от публиката се позасмя. Изглежда, че съзря в нея някаква българска хитрост: “и на дявола свещ, и на Бога - кандилце”. Но дали става въпрос за хитруването на “гладния”, както сполучливо го нарече Тончо Жечев, български ум? Пет века българинът е живял не само в материална, но и в интелектуална оскъдица и така е зажаднял за всяко богатство, че от нищо не иска да се откаже и идеята за доброволно самоограничаване му е чужда и противна. Също и манталитетът на евангелски “бедните духом”, готови да изберат само едната истина. “Пълноводната река - мисли Емилиян-Станевия “Антихрист” - трябва да бучи и със злото, и с доброто.”

Но присъдата на Съдията не е плод на хитруване. Тя е героичен опит да бъдат обединени в едно цяло, в някакъв висш синтез противоречивите стихии в българската душа, а и в душата на съвременния човек, стихии, които го разкъсват и отнемат силата му. Героят достига до своята тежко изстрадана победа, която го дарява с чувството, че най-сетне ще може да стане пълноценен, единен човек.

В този свят обаче над всеки Съдия стои още по-горен съдия и той се проявява тъкмо в момента, когато героят би могъл да се радва на трудно постигнатия си успех. Появява се в лицето на имперски наместник, и то съвсем неочаквано. Влиза направо от залата, където е седял между нас, публиката. Седял е през цялото време и всичко е видял, и всичко тайно е проследил, защото да следи тайно, е неговото призвание. С възмущение и гняв отхвърля присъдата на Съдията и осъжда самия него на кръстна смърт като наказание за това, че не е избрал истината за империята, империята, която на никого не разрешава да има своя собствена, частна истина. Съдията ще бъде разпънат. Никой не може да служи на двама господари. Той сам се е осъдил на кръстна смърт, смърт, особено трагична, защото в собственото си възкресение той не вярва. Дано, увиснал вече на кръста, да помоли за избавление Единствения, който спасява.