СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Иван Младенов

В наши дни
(предговор към второто издание на книгата „Сгрешеният код“)

Продължение от брой 12

Приложение и ефекти

Изменението на мисленето в България може и да следва един първоначално хаотичен период, но с това отново ще закъснее за превеждането на транснационалните въпроси на разбираем за повечето българи език. Глобалното утвърждаване на демократичните ценности означава привеждане на всички процеси в света на състезателен принцип. Няма съмнение, че най-важният продукт за човечеството ще е мисълта, областта на идеите. Липсата на адекватна реакция в отделни нации или в големи групи хора ще носи дълготраен отрицателен ефект, който ще се превръща в непреодолим, ако не възникне обща воля за преодоляването му. Историческият опит показва, че цели нации и народности могат да изчезнат (например, в Африка или Русия), ако не преустроят мисленето си. Подобен резултат възниква винаги когато, загрижени за оцеляването си, тези народи започнат да се ограждат с непристъпни огради от останалия свят. С това те отнемат интереса на света към себе си или, по-точно казано, започват да се държат като чуждо тяло в един организъм. Светът ги помита или поглъща безследно. Към такова затваряне, охраняване, опазване у нас веднага след 1989 година започна да призовава бившата компартия, която така си и остана с всичко бивше. В промяната и отварянето членовете й виждаха единствено заплаха за оцеляването си. Оттогава досега те развиват един болестен синдром към всичко ново, отворено, различно (по-нискообразованите успяха дори да се разболеят от специални изприщвания само при чуване на думата “отворено”).

Охранителите и пазителите, онези, които не искат и не могат да се променят, съставляват формацията на комуноидите. Това са или бетонни комунисти или техните деца, или психически предразположени към затвореност хора. Те си изработиха свои програми, идейни платформи, дори нещо като възгледи, базирани на утопии и погрешни вярвания. Всички, обаче, намериха удобен лиман при новата комунистическа партия (БСП), която се самообяви за партия на оцеляването. Естествено е, че тя увлече около себе си сателити и идеолози от всякакъв калибър, но е неестествено, че там се завъртяха журналисти, артисти и дори лица от академичните среди, т.е. хора, които по дефиниция би трябвало да са свободни. Защо това все пак се случи, се дискутира в някои глави от книгата, но може би най-добро обяснение би се получило, ако се изследва новопоявилата се група на политолозите. Политологията е сравнително ново образование, дошло от Запад, изискващо усвояване на голямо количество информация и постоянно изменяща се, гъвкава методология за анализ на събитията. При нас то дойде на пусто, т.е. нямаше подготвени преподаватели по политология, а се преведоха набързо учебници, или не се преведоха, но нещата се завъртяха в познатия дидактичен стил. В скоби трябва да се каже, че същото важи и за отчайващо неинтелигентните ни журналисти, едно много тежко наследство от комунистическата имитация на обучение в някогашните привилегировани специалности. В нашите университети (с радващи изключения) се преподава статично, набляга се върху информационната натовареност, не се поставят студентите в изменящи се ситуации и не се приучават сами да се ориентират и да произвеждат ново познание. В резултат се пръкнаха онези, вече втръснали на всички, мънкащи същества, с които медиите запълват непрограмираните си за кино часови пояси. Речта на тези непредвидили досега нито едно събитие и неосветили с добър анализ нищо “почти политици”, се характеризира с честа употреба на партиципни форми на изказ. Те просто омърморват отдавна известни тези, като ги назовават с леко абстрактни имена. Канят ги по телевизии и радиостанции заради пълната им безобидност и предвидимост. А и защото журналистите ни не умеят да реагират на оригинално поведение и мислене.

Ако накрая трябва да посочим най-голямата опасност за България в настоящия момент, то това е повторното прикачване към дървената колесница на Русия, затъркаляла се отново по непредвидими за останалите народи степни пътища. Всички приказки за традиции, духовна близост и славянско братство са опиум за народите, склонни към малоценен комплекс, какъвто е, за съжаление българският. През всички тези години не успях да си отговоря на един въпрос: как така сами се натискаме там, откъдето всички бягат и откъде този национален мазохизъм да искаме да се отъркаме о руския ботуш, който не познава друг жест освен презрителното подритване? И това, от страна на държава, зашеметила света с данни за брутния си национален продукт за 1999 година, равен на този, произведен от един-единствен американски щат, Илинойс (според сп. "Икономист"). Защо поне не слушаме или гледаме самите руснаци по медиите им, обилно представени у нас? Как поне малко не се стреснаха нашите русолюбци от помръкването на руските интелектуалци, които вкупом отрекоха бъдеще за страната си като велика сила, западен противовес или като културен месия? Чак да повярва човек, че светлото възраждане на Русия ще почне някъде от Мало Бучино. Обяснение е донякъде фактът, че ние имаме почти напълно объркана историческа представа за основни събития от националния си живот – османското робство, Освобождението, комунистическите десетилетия. В средните училища все още с огромно предимство се преподават възторзите на Вазов пред истините на Захари Стоянов. Нещо повече, българинът реагира по-тежко дори от сърбин, колчем някой отвън му предложи да погледне с други очи невярната картина, която той има за собствената си история.

Тук изненадващо отрицателна роля изиграха нашите интелектуалци, по-скоро онези от тях, които, против желанието си, се оказаха изтикани на светло, където лъсна срамът на дълго спотайваната им недоученост. Разбира се, не може да се говори обобщаващо за тези хора, освен ако те самите не изберат това (спомняме си тропите-оксиморони “група интелектуалци” или “интелектуалци-социалисти”). Но реакциите им в подкрепа на едно или друго демократично начинание будят дълбоко съжаление. (Една- единствена, по-скоро умерена, декларация по време на войната в Косово. Някой да може да помене нечие ярко интелектуално присъствие за последните 10 години?) Откъде тръгна тежката заблуда за неутралност? В страна като България! Похлупени в един спарен провинциализъм, приклещени към ръждясали форми на мислене, срамуващи се да се показват в чужбина, обременени от късно избуяла суетност вкъщи, специализирали се в производство на интелектуални дрожди за местна употреба, те се оказаха ловко напъхани в един предварително ушит от хилавата ни журналистика калъф – на досадни мърморковци, повтарящи еднообразни врачувания. А трябваше да поискат радикална смяна на историческите клишета, изхвърляне на комунистическата книжнина от университетите, преобръщане на моделите за говорене в медийна среда, повече решителност в реформите и преди всичко воля за промяна на мисленето, за да помогнат за декомунизацията и дерусизацията на България. Вместо всичко това, те взеха да вещаят лоши дни и да зоват към разумна среда – тази безцветна роля си избраха с отрадната надежда, че пак ще ги забравят. Дано.

Картини и метафори

Ако сега приложим прагматисткия метод трябва непременно да видим държавата си като възел от отношения, т.е. да се погледнем отвън с очите на други народи и други национални истории. Гледката никак не е радостна. Натрупани предразсъдъци и липса на желание да се преодолеят, тотален отказ от влизане в диалог по многобройни теми-табу, необясним толеранс към откровени клинични случаи на публично поведение от страна на цели партии или отделни личности, недалновидно еманципиране на бившата компартия, нейните ченгета и сателити чрез свободното им допускане до участие в обществения живот, липса на воля за изхвърляне от здравото тяло на безнадеждно разложили се идеологически органи, метастазна бюрокрация, периодично изпадаща в самоубийствени пориви, но все без резултат, странни проруски групи-криминалки и атавистични обединения за хайдутлук или пехливанлък, всичко това – шумно, прашно, неуморно, нервно, перфидно, безочливо, стресиращо и фрустрирано, отразявано по Българска телевизия или по Националното радио, натъпкано в брашнените чували на тошево-блъско-райчевизма и псевдоинтелектуализма, ръфано по сутрешните спирки вместо топли гевреци, задушаващо, отчайващо, безпътно. За верността на тази визия е достатъчно припомнянето само на един фрапиращ факт – по време на Косовската криза, когато по цял свят медиите въртяха кадри от масовите убийства на албанци, българската телевизия предаваше интервюта с руски генерали, накачулени с по цял буркан значки, същите генерали, на които неизвестната смес в черепите не позволи да направят всичко възможно, за да спасят моряците от “Курск” или да спрат от полети постоянно падащите си самолети или саморазвинтващите се космически кораби.

В “Сгрешеният код” се наблюдават не толкова явления, колкото отношения, правят се опити не за скучни дискурси на мисълта, а за откриване на перспективи за ново познание, позициите никога не са веднъж завинаги дадени, точно обратното, използваната семиотика е позиционална по своя характер, тя мени апаратурата си, с изменението на погледа към описваните ситуации. От началото до края е проведен знаков анализ, при който първостепенно значение има не описването на предмети и действия, а на непосредствените им проявления – знаците и техните ефекти – интерпретантите (или предразположението за установяване на трайно поведение). С всичко това е отворено място за представения метод на прагматизма да се състезава с други, които ще навлязат в озонираните пространства на мисълта, освободени от тромавата и неповратлива марксистка идеология.

Изкушавам се съвсем накрая да поразсъждавам върху напълно непредвидения факт, че тази книга, с цялата си сложност и трудна достъпност преживява второ издание в рамките на по-малко от половин година. Макар че случаят е почти уникален, не виждам никаква заслуга в личен план, не преувеличавам и не проявявам неуместна скромност. Изглежда, че просто е дошло времето да се появи нещо ново в духовния живот на българина и че той е напълно готов да го изучи и възприеме. В отзивите за книгата хората неизменно подчертаваха едно нещо – те познавали анализираните явления, но дотолкова били свикнали с тях, че ги преоткривали като нови. Това е страшна опасност – да свикнем като кучето с бълхите си или като жабата с локвата си, за която тя е море, и никога да не успеем да се очистим или огледаме около себе си. Заради тази опасност устоях на древния постулат, “за мъртвите или само хубаво, или нищо”, и оставих истинските имена на всички, за които пиша. Причината не е в това, че те никога не постъпиха така, просто хартията отрича тази максима. И мисля – за добро.

В първото издание, съвсем умишлено поставих датите на написване на есетата, така че всеки читател, ако иска, да провери какво може да бъде предвидено с приложението на прагматисткия метод. В последвалите интервюта ме питаха неизменно едно и също: с кои събития свършва книгата, до коя година? Странен въпрос, въпрос-болка, в който прозира желанието на интервюиращите описаното да е вече зад гърба ни. Без всякаква ирония поставих заглавието на настоящото есе, със съзнанието, че предоставям в ръцете на любимите си читатели едно силно средство сами да изгребат и изхвърлят зад гърба си горчилката, която трупахме заедно през годините. И с безумната надежда, че именно “в наши дни” ще станем по-добри и по-щастливи.

Залцбург, ноември 2000