Литературен форум  

Брой 13 (436), 21.11. - 27.11.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Луко Захариев

Ало, Америка, помощ!

 

Луко Захариев

Луко Захариев е роден на 24.11.1945 година в с.Каменица, Софийска област. След завършване на специалността българска филология работи в Радио София, издателство “Народна младеж”, в.”Пулс”, в.”АБВ”. Главен редактор на в.”Македония”. Основател и стопанин на издателска къща “Стрелец”.
Автор е на книгите “Литературни бдения” (1975 г.), “В търсене на националното” (1984 г.), “Ранни срещи” (1985 г.), “Български видения” (1988 г.).
Публикуваният тук текст е от подготвената за печат книга “Непоправими хора”.

Август 2000 година. Тъкмо съм задрямал в ранния горещ следобед, и ме събуди изтрополяването на няколко камъка върху съседната стопанска постройка. Чух някой да проклина: “Да опустееш дано!” Това беше гласът на Лудия Нено. В продължение на 50 години той беше отправял това проклятие към големите сгради, където някога се помещаваше ТКЗС-то (Трудово-кооперативно земеделско стопанство). Проклятието се беше сбъднало. Пълните някога с текезесари и добитък помещения сега зееха празни и запуснати. Комунизмът си беше отишъл оттук, но беше пропъдил и живота. Събирани насила в един стопански двор, каменчани лека-полека напускаха селото и се запиляваха по градищата да търсят късмета си. Чак на старини някои се връщаха. Лудия Нено не отиде никъде. Той беше завързан тук от една голяма обич и една голяма омраза.

1950 година. В Каменица дойдоха партийни емисари да правят ТКЗС. С увещание успяха да склонят само най-бедните - те нямаше какво да губят и най-мързеливите - те се надяваха други да работят за тях в общите ниви. В новопостроените стопански сгради започнаха да пристигат набързо докарани домашни животни и инвентар. Кооперирането ръководеше лично Първият околийски секретар на комунистическата партия Самодивкин - сталинист от изпитана проба. Досега беше кооперирал почти цялата околия. Идваше редът и на Каменица. Самодивкин беше без дясна ръка, но с лявата беше изпотрошил ченетата на доста контри, кулаци и народни врагове, както наричаше по-богатите и непокорни селяни.

В кръчмата, при едно запиване, запали брадата на селския свещеник, за да не сеел заблуда и да не тровел с религиозен опиум народа. Би насред селото един каменчанин, задето не го поздравил, а го гледал вражески. Обезчести момичетата на няколко семейства. Казваха, че бил политкомисар на някакъв партизански отряд, после ходил в СССР да изучава съветския опит как се строи комунизъм.

В това време Нено Бързака си живееше както преди, без да подозира какво го очаква. Млад, двадесет и четири годишен, висок като телеграфен стълб, той беше в силата си и не се боеше от нищо. Най-малко от работата. Неговите ниви бяха първи изорани, първи засети, първи прибрани. Дворът му винаги беше пометен, сайвантът подреден, оборите чисти и всякога постлани с нова слама. От една година женен, Бързака още повече не се спираше на място, сякаш селото, кърът и дори планината му бяха тесни. Той се радваше на своята млада невеста Кремена - и тя като него лична, отредна, с нежна душа и снага, каквато нямаше нито една каменчанка. Където беше Кремена, личеше отдалеч, смехът й радваше всичко наоколо. Сега Неновата невеста чакаше първа рожба и това го изпълваше с неудържима радост.

Тази пролет в дома на Нено Бързака на няколко пъти идваха чантаджиите, както наричаха в селото партийните емисари на Самодивкин. Те го увещаваха да влезе в ТКЗС-то като всички. Заплашваха, че ще го пратят в лагер в Белене. Упоритият стопанин не скланяше. Дадоха му една седмица срок за размисъл. Пак не подписа заявлението, което му бяха оставили.

Сега дойдоха цяла глутница, водени лично от Самодивкин. Имаше и няколко милиционери. Нено ги посрещна пред портата с брадва. След като един милиционер го простреля в ръката, а останалите се нахвърлиха върху него и го повалиха на земята, домът му беше превзет.

Започнаха да изкарват добитъка. Крави, овце, коне. Бяха вързали през рогата с дебело въже най-хубавата им крава, но тя се дърпаше и не искаше да тръгва. Кремена се приближи до кравата и започна да я целува по челото. Бременната невеста се обливаше в сълзи и ридаеше безпомощно. Един чантаджия я изблъска грубо настрани. Откараха цялата им стока. Останаха само изплашените кокошки под сайванта.

Кремена превърза ранената ръка на мъжа си, когато той се свести, и го помоли да влезе вкъщи. Той я изгледа някак особено, както не я беше поглеждал никога. В погледа му зееше бездънна празнина и неописуема мъка. Този човек не беше Нено.

По едно време Бързака се изправи, изтръска овъргаляните си и разпокъсани дрехи и излезе от двора. Отправи се към ТКЗС-то, което се намираше в ниското под тяхната къща. Той отмина уплашените текезесари, един нисък, дебел чантаджия го попита къде отива. Нено не отговори, а се отправи към канцеларията. Изненаданата телефонистка също се уплаши и изскочи навън. Раненият и унизен човек грабна телефона: “Ало, Америка ли е? Елате на помощ!”. Никой не отговаряше на повика, само се чуваше пиукането на апарата. Нено припадна и се строполи на пода. Той не разбираше, че злото, със сърп и чук на челото, се беше разпростряло от далечната Камчатка до неговата родна Каменица и нямаше никакво спасение от него. Можеха да се спасят само мъртвите, живите нямаше как.

Когато се върна вкъщи, Бързака се отправи към празния сайвант. Изправи стълбата на високата греда, взе едно захвърлено на земята въже, провеси го през нея, направи клуп и го сложи на врата си. В това време се чу писък и жена му изскочи от дома. Тя беше предугадила, че Нено е намислил нещо много лошо. Както се опитваше да пререже въжето, на което висеше къщовникът й, тя се подхлъзна от стълбата и падна до тялото на своя мъж.

Нено оживя, ала Кремена пометна мъртва мъжка рожба. Насилниците не само подлудиха стопанина й. Те убиха и неговия наследник. Отсега нататък в селото щеше да има текезесари, но нямаше да има стопани.

След време жена му се разболя тежко от преживяното и почина. За Бързака нямаше вече обич - остана му само омразата. Той се рееше безцелно из къра, ходеше из гората, сечеше дърва, строеше сам стопански постройки, после ги събаряше и почваше отново. Но най-често вземаше камъни и ги захвърляше към ТКЗС-то с думите: “Да запустееш, дано!”. Властта вече не го закачаше, тя му беше взела всичко, нямаше какво повече да иска от него.

Петдесетгодишното проклятие, отправяно редовно от Нено, най-после беше чуто от Господ. ТКЗС-то вече беше спомен. За това беше помогнала, макар и със закъснение, и Америка. Най-страшното обаче беше, че нямаше вече кой да помни случилото се. Освен Бързака. И аз, който съм длъжен да го опиша.

Българската литература

© 2000 Литературен форум