Литературен форум  

Брой 13 (436), 21.11. - 27.11.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Николай Аретов

Авторитети и пристрастия
Проблеми на критиката 1998/1999

 

Николай АретовИ с просто око се вижда, че в критиката протичат процеси, които още не са осмислени. Отдавна имах желание да споделя мнението си за тях и затова доста лекомислено приех поканата да участвам в този разговор. Когато седнах да формулирам вижданията си, нещата се оказаха не толкова ясни. Дори ако започнем с дефинирането на понятието “критика”. Преодолях изкушението да се огранича само с книгите и възприех едно възможно най-широко разбиране, коeто обхваща и книгите, и публикациите в печата, като същевременно не изключва литературната история, теория и другите близки дисциплини. Струва ми се, че това широко разбиране не само има своите основания, но и ме освобождава от задължението да бъда изчерпателен - нещо, което бе и практически невъзможно за времето. Ограниченият обем, от друга страна, изключва възможност за по-разгърната аргументация и затова няма и да се опитвам да я търся и ще се придържам към едно откровено тезисно изложение, което, надявам се, също би могло да бъде полезно.

 

Критиката в печата

 

Основният практически проблем, пред който е изправен критикът, а оттам и критиката днес е, че съотношението цена на книга - хонорар за рецензия (доколкото го познавам) е тотално сбъркано и неадекватно. Неадекватно не на някакви максималистични претенции, а на възможността да се работи обективно. Колцина могат да си позволят да купят книга за 10 лв. и да напишат рецензия, за която да получат 3 лв. А ако се захванат с оглеждане на 3-4 книги? Към това се наслагват още няколко елемента, от което произтичат важни последствия. Формално погледнато, много книги попадат в печата. Практически всички големи всекидневници (с показателното изключение - в. “Труд”) поддържат седмична страница за книги. От друга страна, все още си пробива път нормалната практика издателите да предоставят книгата на вестници и списания, които поддържат критически рубрики, които пък да ги предлагат на рецензентите си.

В резултат скритата реклама е изтласкала критиката някъде в ъгъла. Никой не може да избяга от рекламата, но тя пък не би трябвало да се прави на нещо друго. Огромната част от бележките за книги по вестниците на практика са писани от издателите или директно преписани от издателски анотации, в най-добрия случай - от предговорите. Естествено в такъв случай не може да се мисли за независима преценка.

Зле прикрита реклама са и класациите по продажба. По правило тези, които ги изготвят, са пряко свързани с определени издателства и не пропускат възможност да изтъкнат своите книги. Още звучи в ушите ми и случайно чутата реплика на един издател: “Тази книга не се продава, включи я в класацията.” И желанието му бе изпълнено. А какво остава за нескончаемите премиери и представяния - там нищо не може да спре устрема на комплиментите. Нерядко изговореното бива и отпечатано, но всъщност това вече не е критика и затова не си заслужава да продължавам.

Едно от несъмнено положителните явления е съществуването на не малко критически рубрики с постоянни водещи. М. Кирова и А. Личева в “Култура”, В. Чернокожев, А. Бенбасат и С. Стойчева в “Книжен свят” на “Литературен форум”, Б. Минков в “Литературен вестник” и “Страница”, Йордан Ефтимов в “Литературен вестник” и пр. Специално внимание заслужават пробивите на М. Бодаков в сп. “Егоист” и на С. Мирчева в “Капитал” - нелитературни издания със своя публика и авторитет. По замисъл критическите рубрики трябва да представят един субективен поглед към актуалната литература, което е несъмнено положително. Не толкова положително е, че и тяхната субективност е ограничена от реалния достъп до новоизлезлите книги. Голям процент от книгите, попаднали в тези рубрики, са подарени от авторите или издателите директно на критиците. От това не може да не следва някакъв негласен ангажимент.

Ще повторя, че смятам критическите рубрики в специализираните издания и страниците във всекидневниците за несъмнено положително явление, но не мога да пропусна основния им недостатък - тяхната предсказуемост. Не става дума единствено за подбора на книгите, но и за това, което се пише за тях. А то често се определя от извънлитературни причини. Дори радикалният “Литературен вестник” не е успял да реши проблема с литературните (и политически, а в последно време и издателски, та чак и спонсорски) авторитети и техните не толкова авторитетни книги. Лично аз се дразня повече на постоянния поток от хвалебствия за подходящи автори, отколкото на честите приятелски жестове или редките пресилени критики (например на С. Стойчева за Г. Господинов).

В този ред на мисли ще си позволя една неподходяща “класация” на страниците за нови книги във всекидневниците - най-професионално водена ми се струва страницата на “Монитор”, водена от П. Величков, който като че ли единствен успява да прочете книгите, които представя. Несъгласия предизвиква у мен страницата на “Демокрация”, където предсказуемостта на текстовете е голяма, връзката на написаното с конкретната творба - по-слаба, а подборът (включително и на предпочитаните издателства) често поражда въпроси.

Общото очакване, че ще се появят нетрадиционни форми на критика засега остава незадоволено. Симпатичната група “Идиот” на “Литературен форум” започна интересно, но според мен се поизчерпи, а и доста бързо реши, че е влязла в “канона”. Отдавна е известно, че това е най-изпитаната рецепта за творческо деградиране.

 

Дискусиите

 

На няколко пъти започваха сериозни дискусии. Най-оживените спорове бяха породени от поредицата статии “През седмица” на В. Трендафилов в “Литературен форум”. Тук бяха поставени редица важни проблеми, а авторът, който дотогава се изявяваше в други сфери, си позволяваше непривична свобода на мисълта и практически нулева автоцензура. Всичко това го нареди сред водещите критици. Статията му “Групите” (N 11, 1998) предизвика бурни реакции, убеден съм, че и мнозина, които не се изказаха, имат пряко и дори емоционално отношение към нея. Следих с интерес репликите и дупликите, но спорът се екстремизира и не достигна до същинска дискусия. И от двете страни се вторачиха в слабостите на опонентите и не пожелаха да погледнат в собствения си двор. Доста пресилените констатации на Вл. Трендафилов имат своите основания - визираната четворка действително черпи власт (бих предпочел думата авторитет) от “Литературен вестник”. Вярно е и другото - благодарение на вестника те успяха да разгърнат наистина сериозния си потенциал. Мога да се съглася, че малцина са имали подобна възможност. Но за мен нещата не са казани докрай, докато не се очертаят и другите “групи”. А такива съществуват - и около другите издания, около Сдружението и други институции. За мен поне наличието на групи, които черпят авторитет отвън, си е естественото състояние на литературния живот, не казвам, че то непременно е справедливо.

Статията “Групите” има и един друг аспект. По-скоро неволно тя изрече несъгласията на “утвърдените” автори от предишните поколения, които благоразумно мълчаха, но дълбоко в себе си не приемаха и не можеха да приемат, че, справедливо или не, са изместени от центъра на литературния живот. Направени бяха и опити да се лансират “други” млади, които бяха изградени по познати образци или пък се опитаха да бъдат още по-радикални. И двата опита не се оказаха особено сполучливи.

За мен същинското продължение бе дискусията за “старите” и младите”. Тъй като тя се разгърна във всекидневниците, не успях да я проследя изцяло. Но съм убеден, че проблемът, поставен от Й. Ефтимов в статията с, както разбрах, редакционно заглавие “Живи класици хващат младите за гушата” (24 часа, 21. 05. 1998) е сериозен. Това, че Стефан Цанев (Труд, 21. 05. 1998) не го разбра е обяснимо, по-тъжното е, че и Георги Марковски ("Литературен форум", N 34, 1998) не го разбра. От своя страна Ясен Атанасов екстремизира дебата и той не успя да се разгърне от следващите участници.

Не се получи дискусия от предизвикателството на Й. Ефтимов “Коперникански поврат?!” ("Литературен вестник", N 18, 1999), а проблемът за езика и (псевдо)аргументацията на критиката е повече от актуален. Засегнатите обаче приеха нещата лично и отказаха да видят проблема.

По неочакван начин се разви разговорът за женската поезия в “Литературен вестник” (N 4, 1998). След поредица от ефектни фрази, някои от които не бих си позволил да цитирам, неочаквано се появи много задълбочената статия на М. Николчина “Какво се случва в новата женска поезия” (N 12, 1998), която надхвърли конкретиката и предложи типология на женското творчество, с която няма как да не се съобразяват следващите наблюдения по проблема.

Дискусията за обучението по литература никога не е прекъсвала за дълго, но и не си спомням да е стигнала много далече. Направи ми впечатление изявата на Катя Станева, която на два пъти се нагърби да разясни истината - и за темата от кандидатстудентския изпит по литература, и за Паисий. Вероятно става дума за случайно стечение на обстоятелствата, но то ме навежда на мисълта за други литератори, които редовно се опитват да черпят авторитет чрез реплики и изказвания по всевъзможни теми.

Ще си позволя да прескоча това, което “Литературен вестник” представи като несбъднат дебат по повод Константин Павлов. Извинението ми е, че не успях да го схвана като дебат, не видях конфликта на тезите. Причината, естествено, си е у мен.

Не смятам за сериозна дискусия обсъждането на Димитър Матакиев, въпреки много симпатичната реплика на Никола Георгиев и не толкова симпатичните на други участници. Резултатът е много шум за автор, който още не е “нещо”. Усмивка предизвикват и жестовете на Владимир Сабоурин, въпреки че неговите “Бележки към превода на “Диалектика на просвещението” ме изненадаха със своята задълбоченост.

Не приемам за сериозна дискусията за Лайпцигския панаир на книгата. По-интересна ми беше очевидно пристрастната статия на Наталия Андреева ("Литературен форум", N 12, 1999) и отговорите й. Въпреки неприятното ровене в коша с мръсно бельо, тук се промъкнаха и някои горчиви и дълго преглъщани истини.

Въпреки че абсолютният брой на критическите статии в литературните издания не намалява, все по-редки стават текстовете, които поставят някакъв сериозен проблеми или представят изчерпателно някакво явление. Статиите ме карат да си припомня познатия парадокс, че интересните тези не са оригинални, а оригиналните не са интересни. Изключения, разбира се, има, “Литературен форум” поставя много категоричен акцент върху юбилеите и историческата публицистика. Не са забравени и вечните писателски анекдоти, те са любопитно четиво, но пък дали трябва да им се доверяваме напълно - и за конкретните случки, и за общата идилична картина, която ни представят. Странно е, че най-яркото присъствие през 1998 г. бе може би... Йордан Бадев. Редом с него застават почти само Светлозар Игов, Михаил Неделчев и някои от статиите на Здравко Недков.

В редовите статии на “Литературен вестник” пък доминира желанието да се формулира неочаквана теза (колкото по-неочаквана, толкова по-добре) или да се апликират (по думите на А. Илков) някои чужди теоретически идеи. За мен се открояват поредицата статии на Пламен Дойнов за литературата на 90-те години. По-редки, но заслужаващи внимание са изявите на Б. Пенчев. В различни издания могат да се прочетат интересните наблюдения върху чужди литературни явления на Добринка Корчева, Огнян Ковачев, Боян Манчев.

 

Книгите

 

Най-сериозното в критическия живот, разбира се, са книгите. Няколко са новите неща. Намалява относителният дял на обичайните доскоро сборници от рецензии и юбилейни статии. Вярно е, че и големите фигури от миналото (например д-р Кръстев) са издавали подобни книги, но днес от тях има какво да се научи, същото не важи за авторските сборници от по-ново време. А и не само авторските - преди време имаше и сборници от рецензии, писани в рамките на една календарна година от утвърдените критици (разбирай членове на СБП).

Не знам дали традиционната литературоведска проблематика не предизвиква по-слаб интерес, но литераторите се вълнуват по-скоро от друг тип книги, не само преводни, но и български. Като стана дума за преводи - при относителния разцвет на преводната хуманитаристика като цяло процентът (а може би и абсолютната бройка) на чисто литературоведските трудове чувствително намалява.

Другото ново (или добре забравено старо) явление е новият “самиздат”. Не само поетите копнеят да видят творенията си между кориците на книга. Критиците също, при това понякога и по по-практически причини - израстване в академичната йерархия. Сам по себе си този мотив не е нещо лошо, лошото е, когато се остава при него... 

Следва

Доклад, четен на годишния литературен преглед на Сдружение български писатели (3. 12. 1999). Публикува се със съкращения.

Българската литература

© 2000 Литературен форум