Литературен форум  

Брой 14 (437), 28.11. - 04.12.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Златомир Златанов

Протоколи за сводничество

Какво е моето отношение към езика? Отнасянето вече е увлечено в едно донасяне откъм езиковост, приливно-отливна пулсация в ретроактивно наместване. Но може би трябва да изнесем въпросителния знак отпред: ?Какво е езикът? Една изнесеност, която е признание за недоносеност, негативна гинекология може би. Един апостроф в началото, който толкова е чужд на себе си, че постоянно се взема за друг. Апострофът резонира в смяната на тоновете, симулира прекъснатост, самият той е потопен в непрекъснатостта на беззнаковата мъгла, на една още по-скрита и могъща хармония. Беззнаковата мъгла: трансцендентална разсеяност преди всяка връзка, оная скритост, lethe, която се развързва в alethea. Дионисиевската оставеност е същото, но оттам и изкушението да влезеш отново във връзка: да си във връзката, в събирането, в Логоса. Разбирането на Лакан за симптома-синтом не е по-различно.

В беззнаковата мъгла блуждаят травматични имена, разкъсани дионисиевски тела. Апострофът ще ги сортира ли в строфи, или им придава собствената си травматичност: апо-строф?

Тогава “писмото в душата”. Кое на кое е превод? (?Кое на кое?). Въпросът “кой” е напускане на хуманността. Пълната суверенност съвпада с кастрацията (на кавичките, на апострофа). Психическото винаги вече е ошрифтено, набраздено. Писмото в душата: жизнена сила с типографски пипала. Батериите на означаващите в транзисторна инсталация, където нито един отделен участък не е в състояние да възпроизведе цялата схема.

Произходът е недостъпен. В началото е един превод. Или превод на превода може би. Моето отношение е отношение към отношения, отнесеност към отнесености, в един Partizip, който не е само граматически: причастна непричастност, непричастна причастност. Инсталацията е проработила, автомат или хетеромат, и пишещият субект е сумата от закъсняващите ефекти в едно присъствие, което толкова липсва на самото себе си; наличие на едно отсъствие по-скоро.

Започва се с някакъв заем. Комерсиализиране на онтологическата метафора: отстъпва ни се концесия от страна на Битието, но преди това трябва да имаш комерсиален или юридически жаргон-минимум, за да схванеш това. Предонтологическото разбиране за даровете е отстъпка в отстъпката, в концесията, но вгорчените дарове ще продължават да пристигат със закъснение, по-точно тяхната стокова душа. Светът е непредставим извън фетишисткия си проект.

Или пък концесията на езика: езикът, който (ни) се обещава. Заемът е най-малко двоен и така отново затъваме в амбулантни сметки. Или се разтваряме в безнадеждността на едно писане без начала и краища, хиазмично нагънати може би. Една квазитрансценденталност предпоставя всяко трансцендиране. В латинското “концесия” се счува и едно опрощаване. Преди още да сме го получили, заемът ни е опростен. Опрощаване, което се е отдалечило от нас още преди да ни се прати, и извън разпореждането на пратеността само може да се гадае върху знаците на благодат и проклятие.

Писането: една култура на конците и на шева, на връзките и лепилото. И кой би устоял на изкушението да подвърже една книга, или една национална литература? Но в тъмната субстанция на душата обитава хиперборейски смут, както и корабокрушенски видения, съобщаващи без съобщение, че катастрофата се е състояла, и свидетелят не е Ной, а този кух апостроф, настройващ ни да обитаваме поетически това дионисиевско тяло с безосновна обложка... Битието е бездна с полиграфически призраци в нея. Ако ги изобретяваме с по-късна дата - самите ние закъсняващ ефект на собственото си изобретяване - ще излезе, че сме призраци на други призраци (Дерида пресмята по-изискано, но логиката ще е същата).

И сега може би става по-разбираемо изречението, че литературата е унищоженият шанс на езика, наистина ли? Ръката, която го е изписала, последната пишеща ръка ли е в унищожения шанс, обявявайки другия шанс, или е в този друг шанс, приключвайки с унищожения? Тези въпроси в стил Дерида очевидно иронизират ръката. Петер Слотердайк също има навика да иронизира Хайдегер. За него това изречение сигурно ще е поредният ефект на една “негативна гинекология”. Сократ - чистият мислител на Запада, понеже никога не е писал, непостижимият акушер, с други думи - би ли останал незасегнат от подобно иронизиране? Едва ли. Какъв съвет получава той в предсмъртния си сън? “Сократ, занимавай се с музика!” Западът няма ли да преповтаря все този сън?

Ако литературата е унищоженият шанс на езика, тя очевидно е сводничещо занимание. Своднически документ за унищожения шанс. Или желание за едно друго засвидетелстване, което отново няма как да не е сводническо или, по-благосклонно казано, алегорическо (модерният произход е алегорията, пише Бенямин още в ранните си работи). Ще има само непълноценни свидетелства и непълен траур. Полузалез и полуизгрев. Скъпа Европа, можеш да си спокойна! Твоят залез няма как да се състои.

Езикът се приема, както се приема Законът. Отново концесията, на юридически жаргон. Самолегитимиращ се и самоотменящ се жаргон в мистическото основополагане на Закона, на Езика. Може би регистриране на бащинския каприз. Но зад този каприз стои бащинската метафора, за която формулите на Лакан не са спестили най-трудното пред западната психоанализа.

Ненаказуемото сводничество на литературата, която и бездруго е усвоила навика да се посипва с пепел, защото нашето най-първо желание е да изгорим писмата, да умрем, както е даден израз на модерното отчаяние в “Пощенската картичка“ на Дерида. Или казано в стила на онова знаменито съперничество между Лакан и Дерида: пристига ли означаващото на писмото в мястото на истината-кастрация?

От това почти автоматически следва, че няма литература, а литератури. Че няма една истина в наличност за разкриване. И няма и една кастрация, а тя е по-скоро ефект на самото писмо, едиповско или антиедиповско писмо. И че никога не се пристига в назначението, в патологията на назначението пристигането е шанс. Когато този шанс се случи, за това е просташко да се говори. Литературата - просташко занимание на унищожения шанс. И т.н.

Единственият смисъл на писането е в съпротивата срещу самото писане. Съпротивите са последни, отново деридиански вариации. Симптомът е последен, ще настоява Лакан, което донякъде е същото. След всички анализи стигаме до една пределна докса, едно суеверно мнение, за да не пристигнем в назначението. Прогонените от Просвещението призраци се наместват отново там, както знаем. Българийо, можеш да си спокойна! Твоето Просвещение няма как да се състои. Имаше една толерирана литература, чийто тоталитаризъм бе досъчинен, за да се прогони призракът му. Конфронтиране на сводничещи занимания. И сигурно вече ще има един всеяден постмодернизъм, едно посттоталитарно писане, което в едно по-свободно отношение към езика необезпокоявано ще се отдаде на играта да съчинява полиморфното тотално произведение на изкуството, Gesamtkunstwerk, т.е. едно друго тоталитарно писане.

И сега ръката на Хайдегер страховито се отърсва от иронията, която своднически й е била прикрепена. “Преходът е безпреходен”, ще спестя немския превод, защото оракулският афоризъм едва ли ще се изясни, ако Дерида многократно не го бе варирал в по-достъпни изречения: “стъпка без стъпка”, “за Времето може да имаме представа само в кавички” и т.н. Ако това също не стига, можем да стигнем и до Ленин: “крачка напред - две назад”.

Псевдоепохалният характер, затъмняващ битийноисторическата същност на Dasein - а ако го има само това, тази квазитрансценденталност, ако тази измамна звезда Земята не е способна на друго? Човешкото, откъсналото се битие от отношението си към една звезда, тогава какво е? Des - Aster (в руския превод на “Пощенската картичка” това травматично име на Бланшо е преведено като “дезастрология” - да, може би наистина другото на астрологията). А ръката, която се е самозаточила да бълва литература, тя не би ли желала да се освободи от отношението си само към един шанс, да се отклони от литературата? Тогава каква ръка? На свръхчовека може би? Но “свръхчовек” е само едно друго травматично алегорично име: отново литература.

И тъй, литературата: измамна сводница спрямо една измамна звезда (на гръцки “планета” е сведена до това измамно блуждаене). В една престъпна контрабандна контравръзка, symploke. Но само литературата ли?

Всичко е литература, и желанието на Дерида едва ли е било само да изпише един блудкав афоризъм; поредния.

Изкушението за (национална) литература е непреодолимо, но помислено ли е за опрощаването на съблазънта защо да се мисли, след като в концесията това се е разиграло, дори и само като неизяснено медитиране? Нейното сводническо самодоволство остава незасегнато, дори когато се обръща против самото себе си. Впрочем, в една малка и неблагонамерена литература сводничеството се реализира в буквалния смисъл, без много превземки. Няма неуличени, но сигурно няма и неопростени.

Но да го кажем на по-неутрален език: писането е симптоматично. Опаразитено изначално от това, което си въобразява, че прочиства. Откъсването от държавната институция би трябвало да доведе до създаване на голямо и силно изкуство. Обикновено това не се случва. Тираничните режими се оказват по-литературни поради сводническия си потенциал. Отстраняването на цензурата представя в още по-цинична светлина дефектиращите послания. Защото цензурата си остава иманентна на почерка, тя го предполага, а не обратно. Не съществува чистота на посланието.

Да размажем сводницата! Призивът, както се казва, е повече от двусмислен.

Българската литература

© 2000 Литературен форум