Литературен форум  

Брой 15 (438), 05.12. - 11.12.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Цвета Трифонова

Сянката на Златорога

 

Владимир ВасилевМакар и доживял до патриаршеска възраст, Владимир Василев е сред трагичните фигури в историята на българската култура. Би могло до се каже, че в личния му човешки жребий откънтяват резонанси от превратностите на националната съдбовност - отредено му е да се изкачи до върха и да слезе до дъното на социалната йерархия, да изпита еднакво славата и унижението, любовта и омразата, да се срещне лице в лице с приятелството на забележителни личности, но и с ненавистта на духовни пигмеи. Той е един от малцината в публичното пространство на България, в чийто жизнен път се съчетават съзидателната духовна мисия и трагизмът на житейското разпятие - съчетание, отредено само за избраниците на всяка една нация.

По право Владимир Василев принадлежи към онова мощно и вдъхновено поколение на елитни творци и интелектуалци от първата половина на ХХ век, което в краткото време между двете световни войни успя да разкрепости и европеизира националната култура, издигайки я до естетически и духовни висоти, които и днес са лицето на българската класика пред света.

Той е един от кръга на избраниците, но и надредно-патерналистично обгръща този кръг. Избрал е да бъде съмишленик и приятел, съдник и покровител на големите таланти на България. Тончо Жечев го нарича “папата на литературния свят” и така означава върховите му позиции в литературния живот и възрожденските нагласи на неговата личност. Талантът на литературен критик не изчерпва интелектуалните му мащаби. Истинската му роля се изразява в беззаветната посветеност на вдъхновяваща държавнотворческа мисия - разцвета и издигането на българската словесност и култура. Нека си спомним само част от онази звездна верига, която го заобикаля и съпътства в творческия му път - Боян Пенев, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Йордан Йовков, Николай Лилиев, Ив. Шишманов, Г. Стаматов, Сп. Казанджиев, Ас. Златаров, Асен Разцветников, А. Каралийчев, Н. Фурнаджиев, Йордан Стубел, Г. Райчев, Павел Спасов, К. Константинов, Е. Багряна, Ал. Вутимски и кой ли още не от онези, които завинаги остават в духовния елит на нацията. При това тук пропускам имената на големите театрални величия от времето преди войната, в чието обкръжение преминават много години от битието му на директор на Народния театър. Отношението на меценатство и закрила спрямо талантливите хора на България е една от константните величини в живота му, дори в годините, когато самият той се нуждае от грижи.

Ако днес Владимир Василев е един от митовете на родната литература, то това се дължи на факта, че в продължение на половин век с непогрешима интуиция открива и шлифова самородните дарования на България, отваря им път към голямата литература чрез страниците на списание “Златорог”, готов да поеме при това бремето на техните съдби и творческата им реализация, та дори и предсмъртните им завещания. Като се огбгледа цялостно съзидателското му дело, неговото творческо и емоционално всепроникване в съдбините на литературата и интимна свързаност с безброй чужди биографии и произведения, логично се поражда мисълта, че личността на Вл. Василев има особено предназначение в структурата на етнокосмоса - да абсорбира ментално духовните ценности на нацията, да охранява и препредава хилядолетната културна памет на идещите поколения. Увавновесеният му дух е потопен дълбоко както в настоящето, така и в старината и олицетворява класическата окръгленост на Климентовската и Евтимиевската духовнотворческа традиция, в която и сам той е един от призваните създатели на естетическата норма на етноса. Като човек завинаги остава верен на своите морални принципи и творчески пристрастия и никакви изпитания не са в състояние да разрушат житейската му философия, утаена в мъдрост и знание за света, в морално достойнство и в просветлена душевност. Не обръща внимание на литературната посредственост, а ако реши да се заеме с нея, то е, за да съкруши напъните на бездарието с неподражаемата си ирония и елегантно остроумие, характеризиращи го като блестящ полемист на своето време.

Централна роля в културния живот на епохата му отрежда търпеливият организаторски труд в името на българската книжовност, благодарение на който е бил в състояние, загърбвайки собствената си писателска реализация, да издава, редактира и поддържа в продължение на 24 години големия кит на литературната периодика - списанието “Златорог” - и да ръководи едновременно цели 10 години национална институция като театър “Иван Вазов”.

Не бих могла аз да говоря за качествата на неговите критически етюди и блестящи полемични статии, които днес принадлежат към високата класика на жанра заради безкомпромисния естетически критерий и точна, доказана от времето, оценка за автори и творби, заради виртуозната стилистика и находчивост на критическата образност. В портретните му есета, посветени на видните български творци (Хр. Ботев, Яворов, Лилиев, Дебелянов и пр.) се раждат максими и синтези, имащи стойност на инициация за литературна вечност, но не само за визирания творец, а и за техния създател.

В най общи линии това е културологичният и психологически портрет на Владимир Василев, който освен огромен обществен авторитет в продължение на половин век, му отрежда и нерадостна участ през последните две десетилетия на живота му.

Водоразделът настъпва с преврата на 9.IX.1944 г., когато се отгръща нова страница не само в неговия живот, а и в историята на България и на българската литература в частност. Фрагменти от нея са затворени в секретното досие на Вл. Василев, съхранявано в архивите на Държавна сигурност, като фонд N 3, опис 2, а.е. 633. То е продължение на полицейско досие от 1942 г.1, открито по повод пътуване на Вл. Василев за Германия. Тогава са събрани първите биографични сведения от обществен характер - че произхожда от видно и почтено семейство, че в обществото е известен като честен, трудолюбив, морално запазен гражданин, добър българин и голям националист, че в миналото е бил свързан с движението на Ал. Цанков, а понастоящем е безпартиен и е съдия в Апелативния съд. Биографският контекст се допълва и от друг документален извор - кадровото досие2 за Вл. Василев в СБП. Там откривам данни за неговите родители - бащата Васил Матеев е родом от легендарното село Жеравна, бил е мирови съдия в Бургас и известен читалищен деец. Майката Мария Хаджи Николова произхожда от хайдушкия Сливен. Два знакови топоса за българската история и култура, кондензати на духовна енергия и национално самосъзнание още във вековете на робството, са свързани коренно с родословието на корифея на българския естетизъм. От тези миниатюрни балкански “кеймбриджи” излизат видни дейци на родната просвета, култура и политика, енергични и даровити хора, допринесли много за строителството на българската държава. Съвсем естествено е, че един от потомците на възрожденските просветителски и бунтовни огнища, Вл. Василев, завършва юридически науки в Софийския университет и владее три чужди езика, че е вградил целия си живот, знания и сили в благородна служба на духовното израстване на своя народ. Освен това участва като запасен подпоручик в Балканската и в Междусъюзническата война.

За репресивните органи на новата комунистическа власт обаче всичко казано дотук, цялата му житейска и творческа биография са сертификат не за ценен национален потенциал, а за особено опасна личност, поради моралното й влияние в обществото. Освен това е неудобен, блестящо талантлив контрапункт на нахлуващата маргиналия и на бездарните трубадури, устремени в компрадорски марш към свещените територии на културата. Затова Вл. Василев е сред първите, които попадат в мрежите на червения терор. Още на 14.XI.1944 г. Управителният съвет на СБП го изключва от Съюза с прословутия Протокол № 43, където Вл. Василев е под N 29. Аргументацията е следната: “Политик-организатор и проводник на литературната реакция у нас.”

За чест на писателите от Управителния съвет, протоколът е подписан само от назначените от БКП политкомисари - подпредседател Людмил Стоянов и секретар Младен Исаев. Твърде къса се оказва паметта и на двамата. Само преди две години на процеса срещу ЦК на БКП през 1942 г., когато е осъден на смърт същинският поет Никола Вапцаров, Мл. Исаев е спасен от същите тези хора, които се е заел да прогонва от Съюза, създаден от самите тях и приет там преди 9.IX.1944 г. с тяхно благоволение, въпреки “септемврийското” му минало и комунистически убеждения. Владимир Василев също се е подписал в декларацията за негова защита. Дори СБП уговаря с адвокатския съвет безплатен защитник за спасяването на бъдещия си екзекутор. Пак те са помогнали и на Л. Стоянов по време на интернирането му през 1942 г., което той не отрича в качеството си на свидетел срещу подсъдимите пред Народния съд, въпреки ожесточения характер на показанията му. Негови са думите: “Като бях интерниран, някои официални писатели са се застъпвали за мене без мое знание” (VI състав на Нар. съд, 22.III.1945 г.). Оттук нататък и до края на живота си тези двама кариеристи ще бъдат вечна номенклатура в ръководството на писателския съюз, осъществявайки идеологически и партиен диктат в художественото творчество, но също така ще внасят и вируса на аморалността в ценностната система на няколко поколения творци.

Едновременно с това новосъздаденият в края на септември 1944 г. вестник “Литературен фронт” се покръства с омраза към довчера всепризнати литературни авторитети, сред тях и Вл. Василев. Всеки пореден брой е дамгосан с кръвожадно заглавие: Кр. Белев (“Народен съд за интелектуалните убийци”)4, Тодор Павлов в “С перо и меч”5 е безапелационен, както и при взривяването на храма “Св. Неделя”: “Чистката е закон. Чистката в нашия съюз стана и очистените заслужено получиха своето наказание” - гърми в уж литературния вестник гласът на философа-фанатик, без да крие патологичната си страст към “очистване”. В 12 бр. на ЛФ и Андрей Гуляшки злорадства: “Замлъкна завинаги гаубичното оръдие на реакцията и фашизма в литературата - сп. “Златорог”. Окопани в страниците на това списание, ръководени от мастития си командир - литературният критик Владимир Василев, литературните артилеристи от това списание биеха преграден огън, подготвяха умело атаките на добре шлифованите фашистки щурмоваци от типа на Йордан Бадев, Г. Константинов, Чавдар Мутафов и др....” Чистите естети “биеха словесен оръдеен огън по появилите се пред телените мрежи на фашистката реакция прогресивни литературни бойци.” По-надолу във фелдфебелското съчинение се отправят зловещи обвинения: “Редакцията на “Златорог” - Владимир Василев и Николай Лилиев - освети с тези няколко думи пътя на палачите, народоубийците и инквизиторите. Владимир Василев теоретично оправда вандалските изстъпления на Кочо-Стояновци, Дочо-Христовци и т. н. Нещо повече: той ги сигнализира. Това е еволюцията на чистия естетизъм. Възмездието ще бъде народният съд.”6

Следва


1. Архив на МВР, ф. N 5, оп. 2, а.е. 1288. [горе]

2. Лично кадрово досие на Вл. Василев. ДИА, ф. 551, СБП. [горе]

3. ДИА, ф. 551, оп. 1, а. е. 4. [горе]

4. Кр. Белев. Народен съд за интелектуалните убийци. в. “Литературен фронт”, бр. 1, 27.IX.1944 г. [горе]

5. Т. Павлов. С перо и меч. в. “Литературен фронт”, бр. 12, 13.XII.1944 г. [горе]

6. А. Гуляшки. Рицарят на чистия естетизъм. в. “Литературен фронт”, бр. 12, 1944 г. [горе]

Българската литература

© 2000 Литературен форум