Литературен форум  

Брой 15 (438), 05.12. - 11.12.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Кристиан Банков

Аз, моя милост и българската идентичност

 

Според мен прекалено много се отъждествяват идеята за българската национална идентичност и българската литература. Като че ли е останала някаква субстанциална връзка между двете неща, която пренася идеалите от едно време днес. Мисли се, че за да бъдат признавани Ботев и Вазов, човек трябва да е напълно съпричастен на идеалите, които са мотивирали тяхната литературна дейност. Аз предпочитам да мисля, че е възможно те да бъдат смятани за велики автори и същевременно, от позицията на съвременен човек, да споделям точно обратните идеали. Мога да се възхищавам от мащабите на ролята, която е изиграла тяхната литература за културата на онази епоха, но в същото време да си представям, че днес са необходими други автори, които да проповядват антинационализъм, антишовинизъм, отворено общество и пр. Нищо не пречи на тези съвременни автори да бъдат вдъхновени от Ботев, Вазов и всички останали, създали българската литература, а и културна идентичност, доколкото са майстори на словото. Но не мисля, че това майсторство е органично свързано с националната ни идентичност. Връзката между тези две неща е плод на историческата случайност. Друг е въпросът, че всеки политически дискурс се стреми да включи великите автори на своя страна и по този начин да субстанциализира таланта им чрез националната идея. В Италия например, Данте и Мандзони са използвани като стълбове на националната идентичност, макар произведенията им, на които се позовават всички, да са вдъхновени от християнската религия. Работата на българските “литературни идеолози” е безкрайно улеснена в сравнение с тази на италианските им колеги, тъй като нашите велики автори са директно вдъхновени от националната идея. Но и в двата случая нещо изкуствено и случайно се представя за естествено и единствено възможно. Все едно да си представим, че поради някакво странно стечение на обстоятелствата основополагащите произведения на българската литература бяха създадени изцяло около тютюневия бизнес - тогава аналогичната претенция на “литературните идеолози” щеше да е, че всеки, който културно се идентифицира като българин, трябва задължително да произвежда или да пуши цигари!

Тази субстанциална връзка между съдържанието на основните ни литературни произведения и културната идентичност най-добре е изразена от понятието “българщина”. То се явява като някаква субстанция, по която ние се отличаваме от другите. Според мен това е едно много опасно понятие, а в наскоро преминалия Ден на народните будителите то бе употребявано от най-висши инстанции. Тук, на Балканите, тези “-щини” не доведоха до нищо добро, били те “сръб-”, “хърват-”, “босна и херцагов-” или “албан-”. Политиците и другите идеолози на “българщината” много настояваха, че тя трябва да е причина за национална гордост и самочувствие. Аз не мога да приема тази постановка на нещата, макар те привидно да се отнасят до най-благородни чувства. Което не означава, че отричам важността на културната идентичност, а предлагам тя да се възприема по един не субстанциален начин. От там ще изведа и отношението й към процеса на глобализация.

Какво са България и българите? Това е общността от хора, с които съжителствам в определени геополитически граници. С тези хора ме обединяват най-вече общите закони, които ежедневно трябва да спазвам. Аз не милея за България, а просто имам желанието в тази общност нещата да се развиват по възможно най-добрия начин. Аз не обичам българите, само защото са такива, а по-скоро мога да кажа, че болшинството от хората, които обичам се е случило да са българи. Аз милея за тях, доколкото човешкото ми съществуване зависи изцяло от тях, но това е резултат от чисто прагматични обстоятелства. Ако в критериите ми за преценка на Другия човек аз включа българщината, то това автоматично означава, че вече дискриминирам хората. Принципът на една солидарност, базирана на националистична основа, не е различен от класово-партийната, етническата и расовата дискриминация. Във всички тези случаи аз съдя хората не по това, което са, т. е. тяхната уникалност и постъпки, а по някакъв външен критерии, за който те общо взето не са имали избор.

Освен законите, с българите ме обединяват и българският език и култура. Те са моят интерфейс за общуване в общността, на която принадлежа. Единствено благодарение на тях аз мога да се реализирам като социално същество. Нещо повече - езикът и културата са ми отворили света, в който живея. Моят светоглед е артикулиран така, както езикът, с който съм проговорил света – т. е. българският език – ми го е артикулирал. Аз нямам избор в това отношение, независимо от това дали ги обичам или ги мразя. И точно поради тази причина идентификацията с дадена културна принадлежност е нещо изкуствено и подвеждащо. Аз не мога да съблека моята културна принадлежност и да облека друга, защото така ми харесва. Аз бих могъл да имитирам външно такава принадлежност или ако съм публична личност - де се обявя за гражданин на света. Но и в двата случая това е акт на свободна воля, който не може да промени начина, по който културната ми принадлежност е конституирала света. В този смисъл аз нямам пряк достъп до Другата култура. Но когато някой ми каже, че аз трябва да бъда “истински българин” той настоява аз максимално да улесня безкрайно сложния акт на самоидентификация. Това означава да заместя перманентно тегнещата отговорност на свободния избор с готов модел, с предварително зададен набор от ценности, който аз пасивно да възпроизвеждам. Това означава да имам маска, зад която да мога да скривам нищожността на съществуването си. Най-лесно днес е човек да бъде истински българин, истински левскар, истински комунист и пр., защото това са априорни системи за съдене на Другите, поляризиращи света. Аз съм за една идентификация, която както казах, няма начин да не е културна, но която да се основава на моя принос за общността, на която принадлежа, на моя перформанс и лични позиции - идентификация, която е крехка и изисква постоянно актуализиране. Така човек вместо да се идентифицира със субстанции като българщина, левскарщина и комунистщина и пр. би трябвало да мисли сам себе си като човека, който е написал тази и тази книга, като инженера, измислил еди какво си, като учителя, образовал тези и онези ученици, като майката, отгледала и възпитала децата си, като професионалиста, чиито труд е търсен и т. н. Това е трудният вид идентификация, който ни заставя да понасяме мащабите на нашия житейски проект, разликите между аспирации и реалност, но само така може да се предпазим от самоидентификации от фанатичен тип, за които да убиваме и умираме. И това зависи от ситуацията на времето. Когато Ботев и Левски са дали живота си за българската кауза, то е било за да дадат на общността, нещо от което тя е имала нужда, за да стане като другите общности. Героизмът е бил в самия код на този процес. Днес догонването на другите общности не става с отдаване на живота си, а по-скоро с отдаването на способностите и труда си, със самореализацията. Ботев и Левски са ни дали базата да бъдем общност от свободни хора, но от там нататък задачата на българите е била, а и все още е, да оползотворяваме тази възможност. Минали сме през доста провали от тогава насам и като че ли поредния ни предстои, ако хората продължават да се самоидентифицират на национална основа и да черпят гордост от там.

Но какво е националната гордост и самочувствие? Да се гордеем, че принадлежим на държава с древна история и красива природа? Да се гордеем, че сме сънародници на Паисий, Левски, Ботев, Вазов, Раковски и всички останали велики българи? На мен ми се струва, че е не е много приемливо да се гордея с нещо, за което нямам и минимален принос. Гордее се този, който приема, че българщината е субстанция от неговата същност, която не подлежи на промяна. Той има по-високо самочувствие, защото вярва, че великите българи са увеличили качеството на тази субстанция и по този начин и неговото качество. Точно както функционира и митът, че българите са най-интелигентната нация след евреите, тъй като тестовете за интелигентност са го доказали – всеки, който се позовава на този мит се гордее национално и се приема за най-интелигентен, независимо от умствения си перформанс.

Според мен човек може да се гордее с това което е сътворил, така, че и другите да имат полза от него; човек може да се гордее с уважението, което си е отвоювал и което постоянно трябва да подновява. Към великите българи аз изпитвам възхищение и признателност, но те не могат по никакъв начин да увличат моето самочувствие. Нямам право на такова нещо, макар, че изкушението е голямо, когато нямам на разположение нищо автентично от собствените си дела. Човекът с високо национално самочувствие прилича на футболния фен, който черпи големи активи от победата на любимия си отбор, без да има никакъв принос за това. Но и зад двете форми на самочувствие стои духът на конфронтация и омразата в потенциална форма.

От тази гледна точка и процесът на глобализация изглежда не чак толкова драматично. Според мен има две форми на глобализация – една доброкачествена и една не толкова доброкачествена. Нашето приобщаване към Европа не може да застраши културната ни идентичност, докато съществуват мислещи и творящи българи, независимо от съдържанието на тяхната продукция. Езикът има нужда от големи автори, създатели на метафори и светове, които са производни на светогледа, който той носи в себе си. Националната ни идентичност и литература не е органично свързана с духа на Паисий, а с таланта и свободата на активните ни писатели, философи, режисьори и изследователи. Консерватизмът не предпазва националната литература от изчезване, а я прави непроницаема за другите от европейската културна традиция и по този начин работи в неин ущърб.

Другата форма на глобализация касае така наречения “американски начин на живот”. Той не представлява американската култура, която сама по себе си не отстъпва на никоя друга, а се налага спонтанно като универсална форма на щастливо съществуване. Хипер прагматизъм и консумизъм характеризират този начин на живот, който идеално отговаря на инфраструктурната хипотеза за глобализация на света. Културата се явява пречка за идеалите на икономическия растеж – хората са пазар и техните нужди трябва да бъдат задоволявани по принципите на икономическия обмен. В тази логика нуждата от култура се трансформира в консумация на информационни продукти. В рамките на тази форма на глобализация най-губещи са творците и хората на културата в бедните страни. Контекстът на консумизма ги поставя в унизително положение – да си човек на културата струва все по скъпо, а в същото време този вид труд се възнаграждава все по-лошо.

Глобализацията е неминуема – алтернативата е дали ще попаднем някъде, където има културна традиция и традиция културата де е нещо важно за живота на хората или ще попаднем там, където тя се жертва в името на материалното благополучие.

Българската литература

© 2000 Литературен форум